Определение № 153 от 09.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4081/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Д. Д. от [населено място] срещу въззивно решение от 30.07.2020г., постановено по в.гр.д.№ 1306/2020г. на Старозагорския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 287 от 27.02.2020г. по гр.д. № 2555/2019г. на Старозагорския районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от М. Д. Д. против И. В. И. иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК, във вр. с чл.79, ал.1 ЗС за признаване за установено, че ищцата е собственик на основание давностно владение на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], както и на построената в него едноетажна жилищна сграда, със застроена площ от 49 кв.м. По делото е установено, че ответникът в първоинстанционното производство И. В. И. се легитимира като собственик на процесния имот с решение № 53062 от 01.09.2009г. на ПК-Стара Загора, с което правото на собственост му е възстановено като наследник на неговия баща В. И. Б., починал на 24.07.2001г. Ищцата ползва имота по силата на сключен с неговата майка Д. П. П. /като негов пълномощник/, писмен договор, в който е посочено, че ключовете са ѝ предадени на 28.03.2014г. и е направен опис на намиращите се в имота вещи. Установено е, че за ползването същата е заплащала наем по 100 лв. месечно. Посочените факти са установени от писмените доказателства по делото, безпротиворечивите свидетелски показания относно плащания наем, като и от признанието на ищцата в исковата молба, че се е съгласила да плаща 100 лв. месечно за наем, която сума е плащала всеки месец до настоящия момент. При така установените факти въззивният съд е приел, че ищцата е установила фактическа власт върху имота в качеството си на държател, а не на владелец, поради което не би могла да го придобие по давност. Прието е също, че направените от нея ремонти и подобрения в имота не сочат на промяна на намерението ѝ да го държи за другиго, тъй като са били извършени, за да приведе къщата в състояние, годно за живеене, а не със съзнанието, че упражнява фактическата власт за себе си. Съдът е посочил, че договорът за наем е неформален и писмената форма не е задължителна за неговата валидност, както и че за неговата действителност няма изискване наемодателят да бъде непременно и собственик на вещта. Изложени са и допълнителни съображения, че дори твърденията на ищцата, че се е нанесла в имота и го е завладяла през 2008г. да бяха доказани по делото, със сключването на договора за наем през 2014г. то е било прекъснато, тъй като след това тя се е намирала в имота на договорно основание, а изтеклият дотогава срок не е достатъчен за придобиването му по давност. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката е посочила, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1.Действителен ли е и поражда ли действие частен документ, представен по делото – наименован договор за наем, който не отговаря на изискванията на ЗЗД, съставен и подписан от свидетел по делото – роднина на ответника; 2. Притежава ли правомощия майката на собственика на имота да отдава имота му под наем, без изрично пълномощно да се разпорежда с него; 3. Загубил ли е ищецът изтеклата в негова полза давност с представения частен документ – договор за наем в хипотезите на чл.116 ЗЗД; следва ли същият да бъде изключен от доказателствения материал; 4. При противоречие между свидетелските показания и писмените доказателства, може ли съдът избирателно да цитира свидетелските показания, без да ги съпостави с писмените доказателства и 5. Следва ли да бъде извършен анализ на показанията на свидетелите като се посочи защо се дава вяра на показанията на някои от тях, а на други не. В касационната жалба се сочи, че са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК без да се излагат конкретни доводи. Ответникът по жалбата не взема становище по нея. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т.1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Поставените от касаторката въпроси са формулирани според нейните твърдения и не кореспондират на съображенията на въззивния съд за постановяване на обжалваното решение и на данните по делото, поради което тези въпроси не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. Във връзка с тях следва да се отбележи, че изводите на съда, а именно, че през годините касаторката е ползвала имота по силата на наемен договор и е заплащала наем, съответстват както на първоначалните ѝ твърдения в исковата молба, съдържащи признание на неизгодни за нея факти, така и на събраните по делото гласни доказателства, включително на показанията на свидетелите на касаторката. Наред с това представеният частен документ е подписан и от самата касаторка, а не само от майката на ответника, и дори да се приеме, че тя не е била упълномощена да представлява сина си, в съответствие с установената практика съдът е приел, че не е задължително наемодателят да бъде и собственик на вещта – арг. чл.234, ал.1 ЗЗД и че договорът за наем е неформален. Третият въпрос е поставен във връзка с един съпътстващ мотив на въззивния съд, а именно, че със сключването на наемния договор владението е превърнато в държане, а не че оттогава придобивната давност е прекъсната по смисъла на чл.116 ЗЗД. По отношение на него следва да се отбележи, че според установената практика владение, осъществявано преди реституцията на имота, е ирелевантно. Наред с това касаторката не сочи практика на ВКС, на която въззивното решение противоречи, и в изложението не са изложени никакви доводи за наличието на визираните в т.4 на цитираното тълкувателно решение предпоставки, а именно за необходимост от произнасяне на касационната инстанция по поставените въпроси с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по нейното прилагане или с оглед осъвременяването ѝ предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, които в случая не са налице. Липсват и основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК, по отношение на които никакви доводи не са изложени от касаторката. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.