Определение № 142 от 06.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4078/2020 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от И. И. М. против решение № 260556/17.09.2020 г. по въззивно гр.д.№ 1369/2020 г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1490 от 09.04.2020 г. по гр.д. № 10 500/2019 г. на Варненски РС. С последното е отхвърлен предявеният от касаторката отрицателен установителен иск против Община – [населено място], за приемане за установено в отношенията между страните, че ответната община не е собственик на ПИ с идентификатор ..... по КККР, одобрени на 16.05.2008г., с площ от 504 кв.м., находящ се в [населено място],[жк] при описани граници. В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила. Основните доводи са, че по делото няма доказателства, че към момента на влизане в сила на пар. 42 ПР на ЗОС имота е бил държавна собственост и, че имота е общинска собственост на основание чл.2, ал.1 т.2 ЗОбС и че не са обсъдени всички доказателства по отделно и в съвкупност. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК се навеждат основанията по чл. 280, ал.1 т.3 и т.1 ГПК по два въпроса: 1. Преминават ли на основание пар. 42 ПЗР на ЗОбС незастроени имоти и парцели в селищните територии, предназначени за жилищно строителство, обществени, благоустройствени и комунални мероприятия, придобити от държавата, ако не е бил съставен акт за държавна собственост; 2. Задължен ли е въззивния съд по чл. 235, ал.2 ГПК, като инстанция по същество да обсъди всички доказателства по отделно и в съвкупност, като основе решението си на установените от него факти и закона. По първия въпрос, касаторката се позовава на основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК, а по втория – на основанието по т.1 от същия текст. Ответникът по касация – Община [населено място] оспорва жалбата и допускането до касация, тъй като твърденията не кореспондират на установеното по спора и изводите на съда. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: Данните по делото са следните: Ищцата обосновава правният си интерес от предявеният отрицателен установителен иск с твърдения, че владее имота от 2000 г. и че при подаване за заверяване на молба-декларация за производство по обстоятелствена проверка, бил съставен акт за общинска собственост на основание чл.2, ал.1 т.2 и пар.42 ЗОбС. Общината се е позовала на отчуждаване за обществено мероприятие от друго лице през 1989 г. поради това, че имота е отреден по регулационния план за детска градина, а бившата собственица е била обезщетена с жилище. Процесният имот е бил с пл. № ПИ ..... по кад. план от 1986г. на ж.к.В. IV м.р. В разписната книга е записан на името на С. Н.Н. и Б. Н.Б.. С н.а. № .....,т. 1/29.01. ..... г. С. Н. е дарил 1/2 от имота на дъщеря си П. С. Т. като лозе от 1000 кв.м.. В разписната книга за имот пл. № ..... като собственик е записан П. С. Н. на основание н.а. № ...../1886 г. Срещу името на всети от двамата е записано по 500 кв.м. От скиците – извлечения от регулационния план, одобрен със заповед № 24 от 03.04.1989 г. е видно, че, имот пл. № ..... попада в парцел, отреден за детско заведение. /приложение 3, 5 и 6 към заключението на вещото лице/. По делото е представена отчуждителната преписка, от която е видно, че със заповед № 3789 от 01.12.1989г. е отчужден от П. С. Т. имот пл. № ..... за предвиденото по плана обществено мероприятие „Детски дом IV м.р. „В.“, а със заповед №767/12.04.1990г. тя е обезщетена с тристайно жилище. За имота не са предявявани реституционни претенции. Безспорно е, че не е бил съставен акт за държавна собственост след отчуждаването. Съставен е АЧОС № 10061 от 09.0.2019 г., в който като основание за придобиване правото на собственост от общината е записано чл.2, ал.1.т.2 ЗОбС във вр. с пар. 42 ПЗР на ЗОбС. Установено е, че ищцата е декларирала имота пред данъчните власти през 2018 г. Вещото лице е установило, че има телена ограда, но не е обработван от години. Според свидетелите, ищцата го работела, но поради годините й в последно време идвали дъщеря й и зет й. Въззивният съд е приел, че ищцата има правен интерес да предяви отрицателен установителен иск предвид твърденията й, че владее имота, т.е. позовава се на фактическо състояние и поради това, че ако отрече правото на собственост на общината би могла да претендира за придобиване право на собственост по обстоятелствена проверка. По същество съдът е приел, че държавата е придобила правото на собственост с влизане в сила на заповедта за отчуждаване, издадена на основание чл. 98 З. /отм./, а на основание пар.42 ЗОбС, той е станал общинска собственост предвид отреждането му за обществено мероприятие на общината – детски дом. Съдът е преценил като основателно възражението на общината, че е останала собственик на отчуждения имот и ищцата не е могла да го придобие по давност предвид забраната на чл. 86 ЗС в първоначалната му редакция и редакцията, публ. ДВ бр. 31/17.04.1990 г. – за всички имоти държавна и общинска собственост, а след 1996 г. – на установения мораториум с пар.1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността (И.. - ДВ, бр. 105 от 2006 г., бр. 113 от 2007 г., последно изменение – ДВ бр. 18/2020 г.) за придобиване по давност на имоти частна държавна и частна общинска собственост, с който е спряла да тече придобивната давността от 01.06.2006 г. до 31.12.2022 г. /, т.е. от 2000 г. до 01.06.2006 г. не е могла да изтече изискуемата се от закона десет годишна давност. Не е налице основание за допускане до касация по първия поставен въпрос, тъй като е налице последователна съдебна практика по него. Според нея, съгл. чл. 5, ал. 1 от ЗОС, общината удостоверява възникването, изменението и погасяването на правото си на собственост с акта за общинска собственост, т.е. тя се легитимира с него. По своя характер той е официален писмен документ, съставен от длъжностно лице по ред и форма, определени в закона и има обвързваща доказателствена сила за удостоверените с него факти - актуването в актовите книги, правното основание за това, вида на собствеността - частна или публична, описанието на имота, бивши собственици и др. Самият обаче акт не създава права за държавата, респективно за общината - чл. 5, ал. 3 от ЗОС. Правото на собственост за тези субекти възниква с реализиране на фактическото и правно основание за придобиване правото на собственост, което при оспорване, подлежи на доказване от държавата, респективно от общината. / В този смисъл са Решение № 181 от 17.12.2019 г. на ВКС по гр. д. № 66/2019 г., I г. о., Решение № 541 от 6.07.2010 г. по гр. д. № 661/2009 г. II гр. о., Решение № 321 от 14.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1167/2010 г., I г. о. / В случая общината е доказала отчуждаване на процесния имот през 1989 г., представяйки отчуждителната преписка и заповедта за отчуждаване, с което той е станал държавна собственост, а на основание пар. 42 ЗОС (ДВ, бр. 96 от 1999 г., изм., бр. 36 от 2006 г., в сила от 1.07.2006 г.), като незастроените - частна държавна собственост и отреден за обществено и благоустройствено мероприятие на общините /детски дом/, съгласно предвижданията на действащия към датата на влизането в сила на тази норма подробен градоустройствен план е преминал в патримониума на общината. С Решение № 127 от 22.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1053/2020 г., II г. о. е прието, че дейността по актуване и деактуване на имотите-общинска собственост съгласно уредбата по глава VII ЗОбС е вътрешнослужебна дейност на общинската администрация, касаеща отчета и регистрацията на имотите и правото на собственост на общината, но самия акт не създава право на собственост на нея. Наличието на съдебна практика, която признава легитимиращото действие на акта за държавна и акта за общинска собственост, но не му придава правопораждащо действие за възникване правата на държавата, респективно на общината налага извода, че не е налице наведеното основание за допускане до касация по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК по първия поставен въпрос. По втория въпрос – за задължението на съда, включително и на въззивната инстанция да обсъди събраните доказателства по отделно и в съвкупност, решението не е постановено в противоречие със съдебната практика, а напротив. Относимите към спора доказателства са обсъдени. Касаторката не сочи кое доказателство, относимо към спора, съдът не е обсъдил. Не отговаря на събраните по делото доказателства и закона твърдението, че съдът е следвало да установи, че няма доказателства, че към момента на влизане в сила на пар. 42 ПР на ЗОС имота е бил държавна собственост и, че имота е общинска собственост на основание чл.2, ал.1 т.2 ЗОбС. Придобитото от държавата право на собственост в резултат на отчуждаването не е изгубено от нея до влизане в сила на пар. 42 ЗОбС и на основание този текст е преминало в патримониума на общината, защото отреждането за детско заведение не е променено и по действащия регулационен план, според приетата СТЕ. По изложените съображения не се допуска касационно обжалване. Съобразно този резултат, на ответника по касация Община [населено място] следва да се присъди претендираното от нея юрисконсултско възнаграждение в размер на 250 лв. на основание чл. 78, ал. 8 ГПК Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение