Определение № 1071 от 25.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 1929/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД чрез процесуалния му пълномощник – адв. Т. П. срещу решение № 110/05.04.2023г., постановено по в.т.д. № 723/2022г. на Варненски апелативен съд, в частта му, с която е потвърдено решение № 260002/15.07.2022г. на Разградския окръжен съд, постановено по т.д. № 59/2019г. и са уважени исковите претенции на Ф. З. А. и Х. А. И. за присъждане на застрахователно обезщетение от по 144 000лв. за всеки един, ведно със законната лихва от 04.02.2019г. за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 18.12.2018г. по вина на водача на седлови влекач „Мерцедес А.“ с peг. № X 4718 ВХ с прикачено към него полуремарке „Флигел“ с peг. № X 0428 EM, като пострадалото починало лице е С. Х. А., син на ищците, за присъдените суми над размера от по 60 000 лв. за всеки от ищците.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Сочи, че справедлива база на обезщетението, от което да бъде направена редукцията поради съпричиняване, е сумата от по 100 000 лв. за всеки от ищците. Поддържа, че неправилно въззивният съд е счел, че съпричиняването е само 10%, което е изключително занижено, а приносът следва да бъде най-малко 40%, с оглед което би се следвало на всеки ищец обезщетение в размер на 60 000 лв. Поддържа, че най-тежката травма на починалия е в резултат от неизползването на обезопасителен колан, като ако такъв е бил поставен, то не би настъпила тежката черепно-мозъчна травма с летален изход. Твърди, че при определяне на обезщетението не била съобразена възрастта на ищците /57г. и 52 г./, както и че имат общо седем деца, което следвало да бъде отчетено като обстоятелство, намаляващо интензитета на болките и страданията. Не бил установен и изключителен срив на психиката на ищците, който да е допълнително основание за присъждане на обезщетение в такива завишени размери. Счита и че определеното обезщетение е прекомерно и твърденията за обема и естеството на неимуществените вреди са недоказани. Според касатора въззивният съд неправилно е определил и датата, от която е присъдил законна лихва, като е посочил за начален момент датата, на която е сезиран застрахователя, още повече, че исканите от него документи не са били представени и не е започнал да тече срока от 15 работни дни. По изложените доводи иска допускане до касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част и отмяната му.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, с твърдения, че въззивният съд е процедирал в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС №4/1968г., решение №1528/20.06.1972г. по гр.д.№567/72г., 1 г.о., решение № 104/25.07.2014г. по т.д.№2998/2013г., 1 т.о., решение № 157/28.10.2014г. по т.д.№3040/2014г., 2 т.о., решение №215/03.02.2017г. по т.д.№2908/2015г. на 1 т.о., решение №45/15.04.2009г. по т.д.№ 525/2008г., решение №206/12.03.2010г. по т.д.№35/2009г., 2 т.о., решение № 165/26.10.2010г. по т.д.№93/2010г., 2 т.о. на ВКС и др., като поставя следните въпроси:

1. „В хипотезата на пряк иск срещу застрахователя, при прилагането на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, какви са критериите за определяне на процента съпричиняване на вредоносен резултат от пострадалия при ПТП и как следва да се прилага редукцията на обезщетението, за което искът би бил основателен и как следва да бъде наложено намаляването му поради допринасянето от пострадалия за настъпването на вредата?“;

2. „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД, и какви са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя, включително и при доказано съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия?“.

Ответниците по касационната жалба – Ф. З. А. и Х. А. И. са подали отговор чрез процесуалния си пълномощник – адв. П. К. от 23.08.2023г., в който оспорват подадената жалба по подробно изложените съображения и претендират да не бъде допускано касационно обжалване на решението, както и отхвърляне на жалбата. Претендират и разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Съдът намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения в чл. 283 ГПК срок, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 от ГПК.

За да постанови обжалваното въззивно решение, апелативният съд е приел, че процесното ПТП е настъпило на 18.12.2018 г. по път Е-70, на кръстовище, между седлови влекач „Мерцедес А.“ с peг. №X 4718 ВХ с прикачено към него полуремарке „Флигел“ с peг. № X 0428 EM, управляван от водача С. Ф. Х. и л.а. „Мазда К.“ с peг. [рег.номер на МПС], в който е пътувало и пострадалото лице С. Х. А., син на ищците Ф. А. и Х. И., при лоши атмосферни условия и затруднена пътна обстановка - снеговалеж, заснежена, заледена и хлъзгава пътна настилка. Непосредствено преди разклона за [населено място], Разградска област, товарният автомобил, движещ се със скорост около 60-70км/ч., навлязъл в ляв завой, с несъобразената за конкретната пътна обстановка скорост, занесъл се странично наляво и навлязъл в лявата лента за насрещно движещи се МПС. В резултат на това настъпил челно-страничен кос удар между предния десен ъгъл на л.а.“Мазда“ и дясната задна страна на седловия влекач, който продължил по дясната страна на полуремаркето. В резултат на удара возещият се на задна дясна седалка С. А. починал на място. Апелативният съд е приел за безспорно, че гражданската отговорност на водача на т.а.“Мерцедес“ е застрахована при ответното застрахователно дружество за период, включващ датата на ПТП, както и че в резултат на произшествието пострадалият С. А. е получил тежки травматични увреждания, несъвместими с живота - тежка черепно - мозъчна травма, травма на гръдния кош, контузия на белия дроб, както и травма на крайниците - охлузвания по долните крайници.

Въззивният съд е отчел, че по случая е образувано наказателно производство, приключило с влязла в сила на 28.12.2022г. присъда №2/20. І.2021г. по НОХД №308/2020 по описа на Разградския окръжен съд, по силата на която С. Ф. Х. е признат за виновен в това, че е нарушил визираните в чл. 20, ал. 1 от ЗДвП, чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и чл. 139, ал. 1, т. 4 от ЗДвП правила за безопасност на движението и в резултат на това причинил по непредпазливост смъртта на трима от пътниците в автомобила, в това число и С. Х. А. - престъпление по чл.343,ал.4 във с ал.3, б..“б“ и чл.342, ал.1 НК, за което му е наложено и съответното наказание.

С оглед горното, апелативният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на застрахователя, а по размера на обезщетението е посочил, че отчита, че ищците са лица измежду най-близкия родствен кръг на пострадалия С., че загубата ги е връхлетяла внезапно, че според свидетелските показания са били сплотено, многодетно и задружно семейство, преживели са много тежко смъртта на сина си, на погребението им прилошало и се наложило да им оказват медицинска помощ, че след произшествието са се променили много – станали затворени, плачели за сина си, не посещавали вече празниците в селото, не общували с близките си и съседите си както по-рано, дори не им се работело, често посещавали гроба на детето си. Въззивният съд е приел, съобразявайки и практиката на ВКС при определяне размера на застрахователните обезщетения, отчитайки икономическата конюктура в страната към момента на произшествието, че обезщетение в размер на по 160 000лв. за всеки от ищците е адекватно и съобразено с реално претърпените болки и страдания.

Апелативният съд е приел за основателно възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, изразяващо се в неползването на предпазен колан, тъй като е установено, че пострадалият С. не е бил с поставен предпазен колан. Въззивният съд е счел, че липсва категоричност в извода на експертите относно избягването на фаталния изход от удара между двете МПС вследствие на ползването на колана, като е посочил, че използването на обезопасителен колан би ограничило фаталната за живота травма на главата, без да се твърди, че би я предотвратило. Предвид горното е споделил определения от първата инстанция процент на съпричиняване на вредоносния резултат от 10 %, рефлектиращ върху крайния размер на присъжданото обезщетение от по 144 000лв. за всеки от ищците.

По претенцията за лихва, въззивният съд е приел, че съгласно установената съдебна практика застрахователят дължи лихва за забава върху застрахователното обезщетение от момента на сезирането си с искане за изплащането му, като според чл. 409 КЗ тази лихва се дължи след изтичане на срока по чл. 405 КЗ, освен в случаите на чл. 380, ал.3 КЗ, но от друга страна съгласно чл.429, ал.3, изр.2 КЗ вр. чл.493, ал.1, т.5 и чл.429, ал.2, т.2 КЗ застрахователят дължи на увреденото лице лихвите за забава, считано от по-ранната дата на уведомяването му за настъпване на застрахователното събитие от застрахования делинквент или от увреденото лице, вкл. чрез предявяване от последното на застрахователна претенция, стига лихвите да са в лимита на отговорността на застрахователя. С оглед горното е приел, че извънсъдебната застрахователна претенция е предявена на 04.02.2019г., от която дата лихвата за забава се явява дължима.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е налице когато в обжалваното решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение или трайната практика на ВКС по същия правен въпрос. За да е налице основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК, следва правният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, т.е. разглеждането му да допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а хипотезата за развитие на правото е налице когато законите са непълни, неясни и противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Първият поставен от касатора въпрос за критериите за определяне на процент на съпричиняване при прилагане на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е предмет на разрешаване от въззивния съд и в този смисъл отговаря на общия критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК, но не се установява допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК, на който се позовава касаторът. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в решение № 45 от 15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на ІІ т. о.; решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ІІ т. о.; решение № 159 от 24.11.2010 г. по т. д. № 1117/2009 г. и решение № 58 от 29.04.2011 г. по т. д. № 623/2010 г. на ІІ т. о. и др., при преценката за съпричиняване на настъпилите в резултат от ПТП вреди следва да се отчита не само факта на извършено от страна на пострадалия нарушение на правилата за движение по пътищата, но и дали нарушението е в пряка причинна връзка с вредоносния резултат. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал.2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за реализиране на вредоносния резултат. Намаляване размера на обезщетението следва да се извърши въз основа на комплексна преценка относно степента на каузалност на действията, както на делинквента, така и на пострадалия. По отношение на използването на обезопасителни колани от пътуващите в МПС и тяхното значение при отчитане на приноса на пострадалия за настъпване на вредите, в практиката си състави на ВКС се позовават на неизпълнение на законовото задължение на пътниците по чл.137а ЗДвП, но не като обстоятелство, което само по себе си предпоставя намаляване на дължимото обезщетение. В практиката се приема, че изводът за принос на пострадалия по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД не следва да се формира само поради установения факт, че не е ползван предпазен колан, както и не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, и конкретно, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем, ако по време на произшествието пострадалият е бил обезопасен (в този смисъл решение № 206 от 12.03.2010 г. по т.д. № 35/09 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 98 от 24.06.2013 г. по т.д. № 596/12 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 16 от 04.02.2014 г. по т.д. № 1858/1Зг. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 99 от 08.10.2013 г. по т.д. № 44/2012 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 54 от 22.05.2012 г. по т.д. № 316/2011 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 33 от 04.04.2012 г. по т.д. № 172/2011 г. на ВКС, ТК, II т.о. и др.). Въззивният съд не е действал в противоречие с горецитираната практика, тъй като при определяне на размера на съпричиняването на процесното ПТП е извършил комплексна преценка на степента на каузалност на действията на деликвента и пострадалия, както и на степента на тяхната обективна вредоносност. Апелативният съд се е позовал на заключението на К., както и на посоченото от вещите лица при изслушването им, че според годината на производство, лекият автомобил би трябвало да има колани на всички седалки, включително и задните, но те не са видели процесния автомобил, за да потвърдят това, както и че използването на обезопасителен колан би ограничило травмата на главата на пострадалия, но не са направили категоричен извод, че би я предотвратило. Въззивният съд е кредитирал обясненията на експертите, че травмата на главата на пострадалия е и в дясно, което означава удар и встрани, а не само напред, и това е свързано с описания механизъм на ПТП, при който след почти челен удар, автомобилът се отклонява и остава затиснат под полуремаркето. Експертите са посочили, че при такъв страничен удар, тялото би се ударило в колонката и коланът не би имал значение. С оглед горното въззивният съд мотивирано е възприел съпричиняване от 10% и с това не е действал в противоречие с практиката на ВКС, цитирана по-горе и от касатора, което води до извода, че не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК, на който се позовава жалбоподателя.

Вторият поставен въпрос относно прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД и критериите за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, отговоря на общия критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК, тъй като е обусловил решаващите мотиви на апелативния съд, доколкото при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд се е ръководил от принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, но според настоящият съдебен състав не е изпълнено допълнителното изискване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като разрешаването му не е в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС. В Постановление № 4/1968 г. Пленумът на Върховния съд е отговорил на въпроса кои са критериите, които формират съдържанието на понятието "справедливост" по чл. 52 ЗЗД и имат значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане, като е указано на съдилищата, че при определяне на размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят вредите, и в мотивите към съдебното решение да се посочват конкретно тези обстоятелства и значението им за размера на вредите. В съобразителната част на постановлението е разяснено, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост и че понятието справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обстоятелства, които съдът трябва да вземе предвид. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е определил дължимото обезщетение за неимуществени вреди, след като е взел предвид всички установени по делото правнорелевантни факти, които в конкретния случай попълват съдържанието на понятието "справедливост". Апелативният съд е отчел всички обстоятелства относно при определяне на размера на обезщетението, като доводите на касатора, че починалият бил едно от седемте деца на ищците са неотносими и не би следвало броят деца да рефлектира върху скръбта и болката от загубата на всяко едно от тях. Настоящият съдебен състав намира, че определеният размер на обезщетение от по 160 000 лв. на всеки един от ищците е в съответствие с нормата на чл. 52 от ЗЗД, така както е разяснена в задължителната практика на ВС, изразена в ППВС 4/68 г., както и в практиката на ВКС. Въззивният съд е преценил всички релевантни обективни обстоятелства, за да достигне до извода за определяне на справедливия размер на обезщетението, като е взел предвид годината на извършване на противоправното деяние – 2018 г., начина на настъпване на смъртта, младата възраст на жертвата – 18 годишен, топлите отношения между него и родителите, както и факта, че родителите са във възраст, в която в бъдеще биха се нуждали все повече от подкрепата на сина си, който са загубили. С оглед горното и по този въпрос не може да бъде допуснато решението до касация, тъй като не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК.

ВКС намира, че не е налице вероятност обжалваното решение да е невалидно или недопустимо. Въззивното решение не може да се възприеме като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като от съдържанието на обжалвания съдебен акт не се установява същият да е постановен при превратно приложение на закона или грубо нарушение на правилата на формалната логика.

Предвид гореизложените съображения съдът намира, че не следва въззивното решение да се допуска до касация.

Воден от горното Върховният касационен съд, Второ Т.О.