Определение № 3703 от 06.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3445/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 3686/22.10.2024 г. по гр.д. № 2904/2023 г. на Районен съд– Варна е допуснат до делба гараж с идентификатор [№] по КККР на [населено място], разположен в поземлен имот с идентификатор [№], с адрес на сградата в [населено място], [улица], със застроена площ 18 кв.м., брой етажи - 1, между съделителите „ДП Инвест 20“ ООД и Р. С. К. при равни делбени части, като е отхвърлен искът за делба по отношение на И. Й. К.. Със същото решение е отхвърлен искът на Р. С. К. и И. Й. К. за признаване за установено по отношение на „ДП Инвест 20“ ООД, че са собственици на описания гараж въз основа на изтекла в тяхна полза придобивна давност от 16.09.2011 г. до 16.09.2021г.

С решение 553 от 19.05.2025 г. по възз. гр. д. № 481/2025г. на Окръжен съд – Варна, след частична отмяна на решение № 3686/22.10.2024 г. по гр.д. № 2904/2023 г. на Районен съд – Варна, е отхвърлен предявеният от „ДП Инвест 20“ ООД срещу Р. С. К. иск за делба на гараж с идентификатор [№], разположен в поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място]. Потвърдено е първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен искът за делба по отношение на И. Й. К., както и в частта, с която е отхвърлен предявеният от Р. С. К. и И. Й. К. срещу „ДП Инвест 20“ ООД насрещен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК във вр. чл. 79, ал. 1 ЗС.

В установения от закона срок против въззивното решение в частта му, с която е отхвърлен искът за делба, е постъпила касационна жалба от ДП ИНВЕСТ 20“ ООД, чрез адв. С. З.. Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането му до касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните правни въпроси:

1. Допустимо ли е в производството по допускане на делбата решаващият съд да констатира и създаде съсобственост на предмета на делбата с други неучастващи в производството страни, като със самото решение по допускане на делбата създаде съсобственост, без да съобрази квотите на съсобствениците?

2. Налице ли е процесуално нарушение в случаите, когато въззивният съд установи съсобственост на имота предмет на делбата с трети, неучастващи в производството страни и постанови решението си без участието на всички съсобственици?

Поддържа се, че въззивният се е произнесъл в противоречие с Тълкувателно решение № 5 от 18.05.2017 г. на ВКС по т. д. № 5/2015 г., ОСГК, Решение № 45 от 1.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2151/2020 г., I г. о.

От третото лице- помагач И. А. К., чрез адв. К. В., е постъпила касационна жалба против въззивното решение в частта му, с която е отхвърлен искът за делба. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал.2, предл. трето ГПК за допускането му до касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. При липса на проведено административно и съдебно производство по установяване незаконността на даден строеж, допустимо ли е удостоверение за търпимост, издадено по инициатива на един от съсобствениците, без знанието и участието на останалите съсобственици, да води автоматично до извод за незаконност на строежа и да има обвързващо действие спрямо тях и да се използва като доказателство за незаконност на строежа в отношенията между съсобствениците?

2. Следва ли съдът при допускане на делба на недвижим имот служебно да назначи експертиза по установяване законността на строежа, ако има спор между страните относно квотите в собствеността и законността на строежа е от значение за определянето му като приращение към земята или като изключителна собственост на построилия го?

По горните въпроси се сочи противоречие с т.З на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.гр.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № № 109/ 08.04.2014 г. по гр.д.№ 7365 от 2013 г. на ВКС, първо г.о.

3. Може ли волята на дарителя, изведена от тълкуване на поведението и обстоятелствата, да замести липсата на индивидуализиране на постройки, отразени в кадастралната карта в нотариален акт по сделка с недвижим имот?

4. Приемането, че гаражът, който е отразен в КККР като самостоятелен обект, е автоматично придобит от всички съсобственици на земята по квоти, а след това, въпреки че не фигурира в разпоредителната сделка с предмет друг имот, е автоматично прехвърлен заедно със земята, представлява ли нарушение на чл. 18 ЗЗД -липса на форма и липса на индивидуализация в нотариалния акт и прави ли евентуалното разпореждане нищожно относно гаража?

5. Лица могат ли да придобият вещни права без знание, да ги прехвърлят без воля и осъзнаване и да носят отговорност за обекти, които дори не са знаели, че притежават?

По последните три въпроса се иска допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, като също се твърди и че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 672 по гр.д. № 1584/2009 г. на ВКС, I г.о. и решение № 842 от 2.12. 2010 г. по гр. д. № 2006/2009 г. на ВКС.

С подадените отговори от Р. С. К. и И. Й. К., чрез адв. Ц. Л., касационните жалби са оспорени. Изложени са твърдения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на двете касационни жалби.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационните жалби са допустими. Същите са подадени от легитимирани лица, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд.

Производството по делото е образувано по предявен от „ДП Инвест 20“ ООД срещу Р. С. К. иск за съдебна делба на гараж с идентификатор [№] по КК на [населено място].

С определение от 05.09.2023 г. като ответник е конституирана И. Й. К..

Приети са за разглеждане насрещни положителни установителни искове за собственост на делбения гараж от И. К. и Р. К. срещу „ДП Инвест 20“ ООД.

С определение от 11.10.2023 г. е конституиран И. А. К. като трето лице помагач на страната на ищеца.

В обжалваното решение е прието за установено, че Р. И. К., починала на 13.06.2015г., и А. Й. К., починал на 13.10.2015г., са родители на И. А. К. /трето лице- помагач на страната на ищеца по делото/ и на С. А. К., починал на 28.02.2013г. и оставил за наследници сина си Р. К. и съпругата си И. К., които са ответници по делото.

За безспорно е прието, че с нотариален акт 134, н.д. № 4185/1972 г. Р. и А. К. са закупили апартамент в. [населено място], [улица], ет. 1, заедно с 1/6 ид. ч. от дворното място от 536 кв.м, представляващо парцел пл. № 7 в кв. 707 по плана на [населено място], което дворно място е идентично с ПИ с идентификатор [№] по кадастралната карта. Договорът е сключен по време на брака на К., при което посочените 1/6 ид.ч. от поземления имот са придобити от тях в режим на СИО. Останалите 5/6 ид.ч. от имота са останали в собственост на трети лица.

С нотариален акт № 84, н. д. № 542/2000 г. Р. и А. К. са признати за собственици на основание извършено строителство в собствен имот на сграда (пристройка) със застроена площ 20 кв.м. и изба от 20 кв.м., построени в гореописания имот, а с нотариален акт № 15, н. д. № 131/2000 г. са признати за собственици на магазин със застроена площ 13,33 кв.м. на един етаж, застроен в същото дворно място, както и на 13,33 % ид.ч. от общите части на сградата и от дворното място.

За безспорно е прието, че делбеният гараж с идентификатор [№] е изграден от А. и Р. К. в същия поземлен имот, от който са притежавали 1/6 ид.ч., като за гаража те не са се снабдили с документ за собственост. Поради липсата на доказателства, че за построяването на гаража А. и Р. К. са имали отстъпено право на строеж, съдът е приел, че изграденият обект не е станал тяхна собственост по силата на чл. 63 ЗС, а на основание чл. 92 ЗС е придобит от съсобствениците на дворното място, съобразно правата, които са имали в него, т.е. А. и Р. К. са станали собственици на 1/6 ид.ч. от гаража, а останалите 5/6 ид.ч. са придобити от останалите съсобственици в мястото.

С нотариален акт № 179/2011 г. А. и Р. К. дарили на сина си С. К. 1/6 ид.ч. от ПИ с идент. [№] (с номер по предходен план: имот пл. № 7 в кв. № 707 ); магазин с идентификатор [№], както и жилище с идентификатор [№] с площ 98 кв.м., в която площ са включени и 20 кв.м - площ на пристроената жилищна част, описана в нотариален акт № 23/2000 г., ведно с прилежащите му две избени помещения, както и съответните ид.ч. от общите части на сградата. Въззивният съд е приел, че с договора за дарение притежаваните от А. и Р. К. права върху гаража са прехвърлени на С. К. наред с прехвърлянето на правата им в дворното място. Изложени са мотиви, че според чл. 92 ЗС собственикът на земята е собственик и на постройките и насажденията върху нея, освен ако е установено друго. При прехвърляне на земята купувачът придобива и подобренията и сградите върху нея, щом не са изключени изрично като предмет на сделката. Запазването на собствеността върху сградата, отделно от земята, трябва да бъде изрично уговорено, за да се смята оборена презумпцията по чл. 92 ЗС, като във всички случаи действителната воля на страните следва да се извлича чрез тълкуване по реда на чл. 20 ЗЗД на нотариалния акт и на обстоятелствата, изявленията и поведението на страните при сключване на договора, на фактите относно сключването му, на други сделки между страните или с трети лица, когато от самия текст не може да се открие точната воля на страните. Според въззивния съд при тълкуване на волята на страните, отразена в нотариалния акт за дарение и с оглед на всички други обстоятелства, осъществени преди и след сключване на договора, които са индиция за тази воля, се налага извод, че целта на А. и Р. К. е била с това дарение да прехвърлят на С. К. цялото недвижимо имущество, което са притежавали в [населено място], [улица] ( земя и всички сгради, вкл. процесният гараж). Съдът е посочил, че този извод следва от обстоятелството, че три дни преди описаното дарение Р. К. е дарила на другия си син И. К. притежаваното от нея недвижимо имущество в [населено място], общ. П., като с двете дарения дарителите са запазили за себе си безвъзмездно и пожизнено право на ползване върху дарените имоти, а с дарението на имотите в [населено място] К. е учредила такова право и в полза на А. К.. Според въззивния съд съпрузите са имали желание да разделят приживе цялото имущество, което са притежавали. Прието е също, че причините за този начин на разпределение на имуществото се установяват и от материалите по гр.д. № 558/2018 г. на Районен съд - Варна и свидетелските показания по настоящото дело, според които към момента на даренията през 2011 г. С. К. е живеел в [населено място] и бил често при родителите си, докато И. К. е живеел в друго населено място и ги е посещавал рядко. Разликата в стойността на подареното е обяснима предвид на това, че още през 1989 г. А. К. е дарил на един от синовете на И. К. парични средства в размер на 25 126,65 лв. за закупуване на жилище и извършване на ремонт в него. Косвено доказателство, че действителната воля на дарителите е била да прехвърлят на С. К. всички имоти в [населено място], вкл. и процесния гараж, е и последващото поведение на И. К.. Той не е посочил гаража като част от наследството на баща си в производството по приемането на това наследство по опис по гр.д. № 484/2018 г. на Районен съд - Варна, нито е искал делба на гаража наред с делбата на останалите постройки в дворното място по гр.д. 558/2018 г., по което дело е установено, че след даренията през 2011 г. няма останало свободно имущество в патримониума на дарителите. Според въззивния съд тези действия не са равнозначни на извършен от И. К. отказ от права върху гаража, но са индикация, че гаражът не е смятан за част от наследството на родителите му поради отчуждаването му приживе от тях. Прието е също, че волята на дарителите се потвърждава и от показанията на свидетелите В. М. и Г. М., според които през 2011 г. А. К. е обявил на съседите си, че е прехвърлил на сина си С. цялото имущество на адреса, вкл. гаража.

Непосочването на гаража като предмет на дарението е обяснимо предвид обстоятелството, че е изграден без строителни книжа, като към 2011г. не е било издадено удостоверение за търпимост, което да послужи при изповядване на сделката. За неоснователни са счетени възраженията на третото лице - помагач, че гаражът не е незаконен, понеже няма издадена заповед за премахването му. Въззивният съд е посочил, че без такава заповед строежът не подлежи на премахване, но не означава, че е законен. Липсата на данни за наличието на строителни книжа за изграждането му е достатъчно, за да обоснове извод за незаконността на строежа. Отразяването на гаража като самостоятелен обект в кадастралната карта също няма отношение към статута на постройката, нито към възможността да бъде придобита при условията на чл. 92 ЗС. Именно защото гаражът е незаконен строеж, за него е издадено удостоверение за търпимост.

В заключение е направен извод, че притежаваните приживе от А. и Р. К. 1/6 ид.ч. от делбения гараж са прехвърлени на сина им С. К. на 16.09.2011г., наред с дарението на 1/6 ид.ч. от поземления имот, в който е изграден гаражът. След смъртта на С. К. през 2013 г. тези права са преминали в патримониума на наследниците му И. К. и Р. К. и всеки от тях на основание чл. 5, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗН е придобил по 1/12 ид.ч. от правото на собственост върху гаража. Прието е, че е налице съсобственост върху гаража, но тя е между ответниците и трети за спора лица. Третото лице - помагач И. К. не е придобил по наследство от родителите си прехвърлените през 2021 г. на ищеца идеални части от правото на собственост върху гаража, поради което и ищецът не е станал техен собственик. Последният няма права в делбената вещ и искът за делба е неоснователен.

Предвид тези мотиви на въззивния съд в обжалваното решение не са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал.2, предл. трето ГПК за допускане на касационно обжалване по касационната жалба на „ДП ИНВЕСТ 20“ ООД. Поставените от касатора въпроси са неотносими към настоящия спор. С постановеното решение е отхвърлен искът за делба. Съдът не е допуснал имота до делба без участието на всички съсобственици и без да посочи квотите им. Ето защо и въззивният съд не е дължал произнасяне относно обема на правата на съсобствениците на поземления имот, за които е приел, че притежават права върху гаража на основание чл. 92 ЗС. Те не са страна по спора и постановеното решение не ги обвързва. Същественият извод, довел до отхвърляне на иска е, че ищецът не притежава права върху процесния гараж и съответно липсва съсобственост между него и ответника, а дали последният е изключителен собственик на гаража или е съсобственик с други лица и при какви части са въпроси, неотносими към настоящия спор.

Липсата на общата предпоставка на чл. 280, ал.1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване. Освен това посочената от касатора практика на ВКС е неотносима към формулираните от касатора въпроси.

По касационната жалба на И. А. К.:

По първия поставен въпрос не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, защото не е от обуславящо значение за изхода от спора. Съдебната практика не отрича възможността за делба на незаконни постройки и въззивното решение не противоречи на тази практика. Искът е отхвърлен не защото въззивният съд е приел, че гаражът е незаконен строеж, а защото липсва съсобственост между страните, която да бъде прекратена.

По втория въпрос касационно обжалване не следва да се допуска. Спор за квотите би имало само ако е направен извод за наличие на съсобственост, а както вече се посочи в случая такава не е установена и именно това е обосновало извода за неоснователност на иска. По въпроса, касаещ установяване законността на строежа, са относими изложените по- горе мотиви по поставения от касатора първи въпрос.

Третият въпрос не е във връзка с правните изводи на въззивния съд, направени в обжалваното решение. В последното е прието, че с прехвърляне на земята приобретателят придобива и подобренията и сградите върху нея, щом не са изключени изрично като предмет на сделката, като във всички случаи действителната воля на страните следва да се извлича чрез тълкуване по реда на чл. 20 ЗЗД, при което тълкуване се съобразяват и обстоятелствата, изявленията и поведението на страните при сключване на договора, на фактите относно сключването му, на други сделки между страните или с трети лица. Въззивният съд не е приел, че волята на дарителя, изведена чрез тълкуване, замества липсата на индивидуализация на постройки в нотариалния акт. Следователно поради липса на общата предпоставка на чл. 280, ал.1 ГПК касационно обжалване не следва да се допуска. Освен това по този въпрос не е обосновано наличието и на специалната предпоставка на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, защото практика на ВКС, на която се позовава касаторът, е неотносима към настоящия случай. Пред въззивния съд не са стояли въпросите за белезите, с които се индивидуализират недвижимите имоти и за установяване идентичност на недвижими имоти и съответно е неприложимо разрешението, дадено в цитираните от касатора решения относно начина на индивидуализацията на недвижимите имоти.

Четвъртият въпрос не е правен, а е по правилността на изводите на въззивния съд и отговорът му изисква анализ и преценка на събраните по делото доказателства и съответно на правилността на направените въз основа на тях правни изводи, каквато може да бъде направена в производството по чл. 290 ГПК, но не и в това по чл. 288 ГПК.

Поставеният пети въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване, защото не е правен такъв в по смисъла на приетото в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г. на, ОСГТК на ВКС, според което допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. В случая въпросът е формулиран общо и неясно, без връзка с конкретния правен спор и не може да обоснове допускане на касационно обжалване.

С двете касационни жалби се иска допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, предл. трето ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Обжалваното решение не е очевидно неправилно. Същото не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони, нито извън тези закони, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно точния им смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Наведените от касаторите доводи по съществото си са за неправилност на въззивното решение и сочат на несъгласието им с приетото от въззивния съд по съществото на спора, което несъгласие с изводите на въззивния съд не може да обоснове допускане до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Не са налице и останалите основания по чл. 280, ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

С оглед изхода от спора всеки един от касторите следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация Р. С. К. по 1 022,58 евро /равностойността на 2 000 лв./, представляващи направени разноски за касационното производство.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение