Определение № 1700 от 19.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 354/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 9645/07.12.2022г., подадена от П. Р. А., чрез процесуалния представител адв. Е. П. от САК, срещу решение № 446, постановено на 28.10.2022г. от Пловдивския апелативен съд, 2-ри търговски състав, по в. гр.д.№401/2022г., с което като е потвърдено първоинстанционното решение № 260106 от 20.04.2022г. по т. д. № 674/2020г. на Пловдивския окръжен съд, е отхвърлен предявеният от касатора срещу ЗД „Бул инс“ АД - [населено място], пряк иск с правна квалификация на чл. 432, ал. 1 КЗ, за осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение за претърпените неимуществени вреди - болки и страдания вследствие на телесни повреди, които вреди са в резултат на пътнотранспортно произшествие, настъпило на 24.01.2020г., причинено противоправно и виновно от В. И. А. при управление на лек автомобил „Тойота“ модел Корола с рег. [рег.номер на МПС] и чиято отговорност е обект на застраховка „Гражданска отговорност“ с №78355799, сключена с ответника, за разликата над уважения размер от 48 000 лв. до размер на сумата от 60 000 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 19.06.2020г. до окончателното и изплащане, както и сумата 2 109, 60 лева, представляваща адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗА за оказана безплатна помощ на ищеца П. Р. А..

В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите:

1. Представляват ли мислените продължения на тротоарите в кръстовище пешеходна пътека, по която пешеходците могат да предприемат пресичане, дори ако не са изрично сигнализирани като такива? Касаторът поддържа, че произнасянето на въззивния съд по въпроса е в противоречие с задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 2 от 22.12.2016г. на ОСНК на ВКС.

2. Необходимо ли е мислените продължения на тротоарите да бъдат сигнализирани като пешеходни пътеки, за да се приеме, че пресичането по тях е разрешено? Поддържа се, че произнасянето на касационната инстанция с решение по реда на чл. 290 ГПК по този въпрос ще допринесе за точното приложение на закона и за развитие на правото.

3. За да се приложи разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и определеното обезщетение да се намали поради съпричиняване на вредоносния резултат следва ли да бъдат ангажирани категорични доказателства, че настъпилите с оглед механизма на конкретното ПТП вреди, не биха се появили, или биха били в по-малък обем, ако пострадалият е ползвал детско столче или обезопасителен колан? Касаторът твърди, че произнасянето на въззивния съд по въпроса е в отклонение от задължителната практика на ВКС - Решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/09 г. на ВКС, ТК, II т. о., Решение № 98 от 24.06.2013 г. по т. д. № 596/12 г. на ВКС, ТК, II т. о., Решение № 16 от 04.02.2014 г. по т. д. № 1858/13 г. на ВКС, ТК, I т. о., Решение № 99 от 8.10.2013 г. по т. д. №44/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о„ Решение № 54 от 22.05.2012 г. по т. д. № 316/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., Решение № 33 от 4.04.2012 г. по т. д. № 172/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о. и др.

Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, поради прилагане на закона в неговия противоположен смисъл и явна необоснованост.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба ЗД „БУЛ ИНС“ АД, чрез процесуалния си представител адв. М. Г., изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Касационната жалба срещу въззивното решение е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК.

Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните:

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че с влязло в сила наказателно постановление № 21-0239- 000003/05.01.2021г. на В. И. А. е наложено административно наказание глоба в размер на 200 лева за това, че като водач на лек автомобил „Тойота“ модел Корола с рег. [рег.номер на МПС] на 24.01.2020г. около 11.20 ч. в [населено място], по [улица]в посока от изток към запад, стигайки до кръстовище с [улица], извършва маневра ляв завой и удря пресичащия пътното платно за движение в посока запад - изток пешеходец П. Р. А. като допуска ПТП с пострадало лице, поради това, че водачът на МПС виновно е нарушил чл. 119 ал. 4 ЗДвП - като водач на завиващо пътно превозно средство не е пропуснала пешеходците. Прието е, че В. И. А. е действала виновно и противоправно и в резултат на това поведение е причинила по непредпазливост средни телесни повреди на ищеца. Посочено е, че противоправното поведение се изразява в нарушение чл. 119, ал. 1 и ал. 4 ЗДвП, изискващи водачът да е внимателен и предпазлив към пешеходците, а при извършване на маневра завой да пропусне преминаващите по пътното платно пешеходци, като намали скоростта или спре.

Констатирано е, че съгласно заключението на автотехническа експертиза, ПТП е настъпило в условия на дневна светлина, на хоризонтален и равен участък от пътя, на суха асфалтова настилка; пешеходецът А. е пресичал платното за движение, когато водачката А. е предприела маневра завой наляво; пешеходецът се е намирал на западния тротоар, от където около 0.5 сек. след потегляне на автомобила, е предприел пресичане на платното за движение от дясно на ляво пред лекия автомобил; водачът на лекия автомобил не е реагирал в момента на навлизане на пешеходеца на платното, а в по-късен момент като е задействала спирачната система, но в края на процеса на спиране е настъпил удар с пешеходеца в предната част на автомобила; пешеходецът е паднал на платното за движение в близост до автомобила. Посочено е, че според вещото лице не се касае за внезапно навлизане на пешеходеца на пътя, водачката е имала достатъчно време да възприеме движението на пешеходеца и да установи автомобила преди мястото на удара като по този начин да предотврати произшествието.

Въззивният съд е приел, че доколкото пешеходецът е тръгнал да пресича, след като автомобилът вече е бил потеглил за извършване на маневрата и то не по пешеходна пътека, а на необозначено място, е налице съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия. Изложени са съображения, че мястото, на което е пресичал не е пешеходна пътека и не е обозначено като такава. Посочено е, че това обстоятелство е установено от протокола за оглед, от заключението на вещото лице по допуснатата съдебно - автотехническа експертиза и от разпита на свидетеля, който е пристигналия на мястото на ПТП автоконтрольор, изготвил схемата на произшествието. Посочено е, че подобни данни за мястото на произшествието липсват и в приложеното наказателно производство. Изложени са мотиви, че не може да се приеме, че пешеходната пътека в случая е продължението на тротоара, тъй като такава изобщо не е сигнализирана на място чрез пътен знак, съгласно пар. 1,17 от Правилника за прилагане на ЗДвП.

Констатирано е от заключението на вещото лице по допуснатата съдебно - медицинска експертиза, че на ищеца са били причинени травматични увреждания: контузия на главата с малко контузионно огнище в ляво челно, счупване на дясната ябълчна кост без разместване, разкъсно-контузна рана на носа, охлузване на лицето, контузия на дясното рамо, счупване на бодилестия израстък на пети шиен прешлен без разместване; периодът на болничното лечение е продължил 7 дни като имобилизацията на шията е продължила по-дълго; за период от около 10-12 дни е било необходимо да приема само мека, кашава и студена храна като травмите са в пряка причинна връзка с ПТП.

Посочено е, че според заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-психиатрична експертиза при пострадалия от 2006г. са били налице тревожно депресивни оплаквания, за които е бил лекуван като травматичните увреждания при ПТП са задълбочили неговите оплаквания - както телесни, така и психически; непосредствено след ПТП е преживял състояние на остър стрес и разстройство в адаптацията - смесено тревожно депресивно разстройство; тревожността и безсънието са продължили няколко месеца. Това е довело и до промяна в назначената му терапия. Посочено е, че с оглед заключението на вещото лице, е констатирано, че травматичните увреждания са задълбочили оплакванията на ищеца, тъй като страда от мозъчно-съдова болест; задълбочили са се и характеровите особености - станал избухлив, раздразнителен, сънят му бил трайно нарушен.

Взето е предвид, че според заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-медицинска експертиза причинената в резултат на ПТП черепно-мозъчна травма е довела до липса на ясен спомен за случилото се, главоболие и световъртеж; периодът на възстановяване е около 12-18 месеца при липса на усложнения като при пострадалия е налице утежнена Паркинсонова симптоматика след травмата. Посочено е, че, описаното в епикризата на ищеца „малко хеморагично огнище“, според вещото лице следва да се разглежда като част от цялостната черепно-мозъчна травма, която има характер на мозъчна контузия, на която се дължат оплакванията от обща слабост, сънливост, главоболие и частична ретроградна амнезия. Взето е предвид, че по отношение на фрактурата на шийния прешлен, е установена е такава на дъгата (бодилест израстък) на пети шиен прешлен като се касае за стабилна прешленова фрактура, без увреждане на формата и размерите на гръбначния канал, респ. без увреждане на гръбначния мозък; довела е до локални болки в шийния отдел на гръбначния стълб, ограничение на движенията за продължителен период от време, наличие на коренчеви болки и изтръпване, нарушена кожна чувствителност по С6 дерматом двустранно. Посочено е, че е проведено лечение с имобилизираща шийна яка за период от три месеца като в този срок е било необходимо спазване на охранителен двигателен режим и обезболяващо медикаментозно лечение.

Съобразено е, че според събраните гласни доказателства през първите дни след инцидента ищецът е имал силни болки, бил целият ожулен, въобще не можел да стъпи на крака, първият ден изобщо не можел да отговаря на въпросите, на следващия ден споделил, че всичко го боли; бил отекъл и окото му било посиняло; треморът на ръцете му много се е увеличил; психическото му състояние също се влошило, което наложило посещение при психиатър и промяна в лекарствената му терапия; имал и нарушения в съня; около два месеца се е хранил с кашава храна, тъй като не е можел да дъвче; три месеца е носел яка на шията; синините под окото, на челото и на бузата са минали за около 20 дни, но на носа му, който бил цепнат, останал белег; оплаквал се от световъртеж и главоболие, залитал и бързо де уморявал; страхувал се да остава сам. Прието е, че свидетелските показания следва да бъдат кредитирани, макар свидетелката да е съпруга на ищеца, тъй като са подкрепени от другите събрани по делото доказателства - медицинска експертиза и писмени такива, а и свидетелката има непосредствени впечатления от състоянието му след инцидента.

При така установената фактическа обстановка е формиран решаващ правен извод, че предявеният осъдителен иск за заплащане на обезщетение за репарация на претърпените от ищеца болки и страдания, е основателен. Прието е, че с оглед степента на причинените болки и страдания, продължилия няколкомесечен възстановителен период, необходимостта от чужда помощ през част от този период, наличието на няколко отделни травми, настъпилото, но не пълно възстановяване, преживения остър стрес и разстройство в адаптацията, които са повлияли в негативна степен на съществуващото заболяване на ищеца, справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди възлиза на 60 000 лева, което следва да се редуцира с 20 %, предвид наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца, поради което искът е уважен до размер на 48 000 лв.

При така изложените от въззивния съд съображения и предвид становищата на страните, изразени в исковата молба, отговора на исковата молба, подадените от двете спорещи страни въззивни жалби, както и в подадената от П. Р. А. касационна жалба и отговора на ответника, следва да се приеме, че основният спорен въпрос по делото е дали в конкретния случай е налице съпричиняване от страна на пешеходеца, който е пресичал платното за движение на кръстовище, което не е било регулирано със светофарна уредба, по продължението на тротоара, на което място не е съществувала обозначена пешеходна пътека.

По така поставения въпрос въззивният съд е приел, че доколкото пешеходецът е тръгнал да пресича, след като автомобилът вече е бил потеглил за извършване на маневрата и то не по пешеходна пътека, а на необозначено място, е налице съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия. Изложени са следователно две съображения, за да се приеме наличие на съпричиняване – пресичане от страна на пешеходеца, след като автомобилът вече е потеглил за извършване на маневрата и пресичане не по пешеходна пътека. Съобразено е следователно и обстоятелството, че пешеходецът също е нарушил правилата за движение като е започнал да пресича (навлязъл е на платното за движение) без да се съобрази с приближаващото се пътно превозно средство-лекият автомобил, който е започнал маневра „ляв завой“, за да премине през кръстовището, т.е. съдът е съобразил задълженията на пешеходеца при преминаване по пешеходни пътеки, предвидени в чл. 113 от Закона за движение по пътищата. С оглед на това следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по първия, поставен в изложението правен въпрос.

Както ОСНК на ВКС приема в т. 6, буква „в“ на ТР №2 от 22.12.2016г. по тълк.д.№2/2016г., правото на пешеходеца при пресичане на пътното платно в зависимост от мястото на пресичане е абсолютно, на място, което е продължение на тротоарите и банкетите върху платното за движение на кръстовище, като се упражнява при спазване на правилата на чл. 113 и чл. 114 ЗДвП. Налице е съпричиняване, ако пешеходецът е нарушил правилата на чл. 113 и чл. 114 ЗДвП. Макар по настоящето дело въззивният съд да е отрекъл абсолютния характер на правото на пешеходеца при пресичане на пътното платно на място, което е продължение на тротоара на кръстовище, следва да се приеме, че крайният му извод е съобразен с приетото от ОСНК на ВКС по отношение на предпоставките, при които следва да се приеме, че е налице съпричиняване от страна на пешеходеца, а именно в хипотеза, при която последният е нарушил правилото на чл. 114, ал. 1, т. 1 ЗДвП - както е посочено в мотивите на т.6 от ТР №2/22.12.2016г. на ОСНК на ВКС, законодателят е въвел задължение за пешеходците, прогласено в разпоредбата на чл. 113, т. 1 ЗДвП да се съобразят с разстоянието до приближаващите се превозни средства и с тяхната скорост на движение.

Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по втория, поставен в изложението правен въпрос, тъй като само по себе си обстоятелството дали е правилен изводът на въззивния съд, че в случая пешеходната пътека не е продължение на тротоара, доколкото такава не е изобщо сигнализирана на място чрез пътен знак съгласно §1, т. 17 от Правилника за прилагане на ЗДвП, не би могло да обоснове извод за неправилност на констатацията за наличие на съпричиняване от страна на пешеходеца. От съществено значение е дали въззивният съд когато е достигнал до извода за наличие на съпричиняване от страна на пешеходеца е съобразил всички релевантни за тази преценка обстоятелства, които са установени по делото, и правилно ги е съпоставил с разпоредбите на ЗДвП.

На първо място следва да се отбележи, че в практиката си ВКС последователно приема, че неспазването на задължението на пешеходеца по чл. 113, т. 1 ЗДвП обосновава извод за съпричиняване от негова страна на настъпването на вредите от ПТП. Така в решение №94 от 23.10.2019г. по т.д.№2711/2018г. на I т.о. на ВКС е прието, че съпричиняването на вредите по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД изисква реален принос за настъпване на увреждането, т. е. такова поведение на пострадалото лице, което създава предпоставки за настъпването на вредите или допринася за механизма на увреждането, а такъв принос е налице, когато пешеходецът не е изпълнил задълженията си по чл. 113, ал.1, т. 1 и чл. 114 ЗДвП, т.е. да пресича при съобразяване с приближаващите се пътни превозни средства. И както е прието в решение №33 от 02.05.2019г. по гр.д.№1787/2018г. на IV г.о. на ВКС, пешеходецът носи задължението дори при пресичане на платното за движение по пешеходна пътека да се съобрази с приближаващите се пътни превозни средства - с разстоянието до тях и с тяхната скорост на движение. При това е акцентирано върху съображението, че като участници в движението водачите на пътни превозни средства и пешеходците са равнопоставени. Водачите на пътни превозни средства са задължени да спазват такова поведение, което да осигури на носителя на правото на преминаване на пътното платно - пешеходеца, възможност за реализация на това право, но освен носител на правото на пресичане, което му е предоставено от правната норма, пешеходецът има и определени задължения. Или както е прието в решение № 50136 от 6.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 1706/2021 г., I т. о., ТК приносът на пешеходеца за произшествието и за последвалия от него вредоносен резултат се изключва в уредените хипотези на противоправно поведение на водача, намиращо се в причинна връзка с настъпилото ПТП на пешеходна пътека, които са изрично предвидени в новата разпоредба на чл. 119, ал. 5 ЗДвП (ДВ, бр. 9 от 2017 г., в сила от 26.01.2017 г. ). Подобни хипотези обаче в случая не са налице и поради това следва да се приеме, че крайният извод на въззивния съд е съобразен с трайно установената практика на ВКС относно необходимостта да се съобразява и обстоятелството дали пешеходецът при пресичане на пътното платно е изпълнил или не задълженията си по чл. 113 ЗДвП.

Не е налице посоченото от касатора основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и по третия, поставен в изложението правен въпрос.

Посочените от касатора решения на тричленни състави на ВКС касаят съвършено различни хипотези, а именно хипотеза, при която пострадалият не е ползвал обезопасителен колан (решение №206 от 12.03.2010г. по т.д.№35/2009г. на II т.о. на ВКС; решение №98 от 24.06.2013г. по т.д.№596/2012г. на II т.о. на ВКС; решение №99 от 8.10.2013г. по т.д.№44/2012г. на II т.о. на ВКС), пътувал е в лек автомобил, управляван от пиян водач (решение №98 от 24.06.2013г. по т.д.№596/2012г. на II т.о. на ВКС). Действително в тези решения тричленните състави на ВКС приемат, че само обстоятелствата, че пострадалият при ПТП пътник е пътувал в лек автомобил, управляван от пиян водач и/или не е ползвал предпазен колан, не са достатъчни, за да се приложи разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, доколкото в тези случаи намаляването на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха настъпили в по-малък обем, ако по време на произшествието пострадалият е ползвал предпазен колан или че пътувайки в управлявания от пиян водач автомобил е улеснил със свои действия или бездействия настъпването на неблагоприятните последици. В хипотеза, при която пешеходецът при предприемане на пресичане на пътното платно, пък дори и на пешеходна пътека, не е изпълнил задължението си по чл. 113, ал. 1, т. 1 ГПК да се съобрази с наближаващите пътни превозни средства, поведението на пешеходеца определено се приема в съдебната практика като допринасящо настъпването на неблагоприятните последици, както вече беше посочено по-горе. Както ВКС приема в своята практика, вкл. в посоченото от касатора решение №16 от 04.02.2014г. по т.д.№1858/2013г. на I т.о. на ВКС, приносът трябва да е конкретен-да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем. Или, както е прието в решение №99 от 8.10.2013г. по т.д.№44/2012г. на II т.о. на ВКС, посочено в изложението, необходимо е доказване на конкретни действия или бездействия на увреденото лице, с които то да е способствало за проявата на вредоносния резултат, като е създало условия за настъпването му или го е улеснило. В случая, както вече беше отбелязано, е установено именно такова действие от страна на пострадалия, изразяващо се в неизпълнение на предвидено в закон задължение, което отговаря на посочените по-горе критерии. Изводът на въззивния съд в случая не почива на предположения, нито на вероятности, поради което не може да бъде споделена тезата на касатора,, че обжалваното решение е постановено в противоречие с решение №54 от 22.05.2012г. по т.д.№316/2011г. на II т.о. на ВКС. Още повече като се вземе предвид, че разгледаната в решение №54 от 22.05.2012г. по т.д.№316/2011г. на II т.о. на ВКС хипотеза е съвършено различна-пострадалата е предприела пресичане на пътното платно на зелен сигнал на светофар, т.е. след подаден от светофарна уредба на кръстовището зелен светлинен сигнал за пешеходци, при което водачът на товарния автомобил е потеглил внезапно преди тя да е приключила пресичането. Докато в настоящия случай пешеходецът е предприел пресичане на пътното платно след като водачът на лекия автомобил е започнал своята маневра.

Не е налице противоречие и с разрешението, съдържащо се в решение №33 от 04.04.2012г. по гр.д.№172/2011г. на II т.о. на ВКС. При постановяване на решението си въззивният съд е съобразил обстоятелството доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това е определил обективния му принос.

Не е налице и поддържаното от касатора основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. В случая, както вече беше отбелязано, решаващият извод на въззивния съд за наличие на съпричиняване от страна на пострадалия е формиран преди всичко въз основа на обстоятелството, че пострадалият не е изпълнил задълженията, които чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП му вменява и поради това не може да се приеме, че законът е приложен неправилно при констатацията, че пресичането не е било извършено на пешеходна пътека.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение