Определение № 3941 от 17.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3598/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по процесуално допустима касационна жалба вх.№ 2886 от 18.07.2025 г., подадена от И. Й. Х. чрез адвокат Ц. Н. от АК - Т., срещу въззивно Решение № 66 от 17.06.2025 г. по в.гр.д.№ 142/2025 г. на Окръжен съд – Търговище.

Ответникът по касация К. К. П. е депозирал отговор чрез адвокат А. М. от АК - Т.. Поддържа, че не е налице основание за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендира разноски.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С въззивното решение е потвърдено Решение № 67 от 24.02.2024 г., постановено по гр.д.№ 152/2024 г. на Районен съд – Търговище, с което е отхвърлен положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за приемане за установено по отношение на К. К. П., че въз основа на изтекла придобивна давност ищецът (сега – касатор) е собственик на поземлен имот с идентификатор *, с площ от 526 кв.м., с начин на трайно ползване: за земеделски труд и отдих (съгласно § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ), находящ се в [населено място], в м. „Д.“, при съседи: *, * *; ***.

Въззивният съд е установил от фактическа страна, че спорният имот е бил собственост на Д. С. С., М. Л. В. и В. Л. В., които са го притежавали по наследство от съпруга на първата и баща на другите двама (въз основа на Заповед № З-ПЗ 372 от 20.09.2013 г. на кмета на Община Търговище, издадена по заявление № 131 от 16.06.1992 г. по § 4а, ал. 6 от ПЗР на ЗСПЗЗ и след заплащане на определената цена). Имотът е разположен между имотите на ищеца и на ответника. До 2020-2021 г. Д. С. С. и децата й обработвали имота, придобивали плодовете от него. Никой, включително и ищеца, не е оспорвал правата им по отношение на този имот.

Със заключението на съдебно-техническата експертиза е установено, че процесният ПИ № * е съседен на имота на ищеца, представляващ ПИ № *, а от другата страна е съседен на имота на ответника К. К. П., представляващ ПИ № ***. Между спорния имот и този на ответника, няма ограда и няма видима граница помежду им. В имота има построена вила на един етаж; има две стари череши и една ябълка.

Яснота относно владението върху имота внасят преди всичко показанията на свидетеля Й. А.. Последният е строител и като такъв е построил къща в имота на ищеца. От показанията му се установява, че ищецът закупил имота си през 2013 г., като къщата му била построена до 2014 г. Нямал ток и първоначално ответникът К. К. П. му предоставил възможност на ползва от него ток. През 2014 г. обаче двамата се скарали и баба Д. (собственик на спорния имот), му предоставила ток. Свидетелят познава и нея, и децата й. До 2020-2021 г. те обработвали тяхното място, сеели зеленчуци, берели плодовете от дръвчетата в имота. Ищецът владеел своето място, но не и тяхното място.

Съдът е обсъдил показанията на свидетелите на ищеца, за които е констатирал, че излагат фактите, така както са ги научили от самия ищец. Те нямат преки и непосредствени впечатления относно спорните по делото факти, а именно владението, упражнявано от страна на ищеца върху спорния имот, началото на това владение. Техните показания не установяват безспорно осъществен състав на давностно владение от страна на ищеца.

От друга страна показанията на свидетелите на ответниците (пред първата инстанция такива, наред с К. К. П., са били и Д. С. С., М. Л. В. и В. Л. В., но производството по отношение на тях е прекратено с влязъл в сила акт) възпроизвеждат значимите за спора факти, така както лично и непосредствено са ги възприели. Свидетелите нямат заинтересованост в полза на ответниците, а и показанията им се потвърждават от писмените доказателства по делото, поради което са кредитирани от въззивния съд. Така е установено, че спорният имот никога не е бил във владение на ищеца, а само във владение на Д. С. С., М. Л. В. и В. Л. В. преди да го отчуждят през 2023 г.

С нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот от 19.12.2023 г. Д. С. С., М. Л. В. и В. Л. В. са продали спорния имот на купувача М. Ц. Ц., а той с нотариален акт от 22.12.2023 г. го е продал на ответника К. К. П..

От правна страна е изложено, че придобивната давност е способ за придобиване на право на собственост върху чужди права чрез фактическо упражняване съдържанието на тези права в продължение на определен от закона период от време. За придобиването на недвижим имот по давност в общата хипотеза е необходимо упражняване на владение върху него в период от десет години. Владението от своя страна изисква кумулативно наличие на двата му елемента. Обективният елемент - упражняване на фактическата власт върху вещта включва извършване на фактически действия, които недвусмислено манифестират власт върху имота, която по съдържание е като на собственика. Субективният елемент на владението - намерението за своене, е трудно доказуемо, защото е психическо състояние, поради което законодателят установява законова оборима презумпция в чл. 69 ЗС - предполага се, че владелецът държи вещта като своя, освен ако не се установи, че я държи за другиго. Владението следва да има своето начало, да е било непрекъснато и необезпокоявано, в продължение на съответния срок. Прието е, че от доказателствата по делото не се установява ищецът в продължение на повече от 10 години да е извършвал действия, чрез които открито, публично и явно да е демонстрирал своенето на имота за себе си, както и че тези действия не са спорадични, а са били трайни и постоянни в този период. Нито от показанията на неговите свидетели, нито от писмените доказателства, следва извод, че той е установил владение върху имота, още по-малко началото на това владение. През целия период имотът е бил във владение на неговите собственици Д. С. С. и децата й, които са го обработвали, като няма каквито и да е доказателства, че ищецът им се е противопоставил с твърдението, че имотът е негов. От това следва, че липсва владение, продължило в полза на ищеца повече от десет години, още по-малко своене от негова страна. Така мотивиран, съдът е приел, че предявеният установителен иск за собственост е неоснователен.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите:

1. „Нужно ли е действие от страна на ищеца, с което задължително да манифестира владението си? Достатъчно ли е да бъде поставена преграда, с която да създава пречка на трети лица?“

2. „Допустимо ли е да не се приемат относими доказателства, приемането на които е обусловено от разпит на свидетел?“.

Поставените въпроси не обективират основание за допускане на касационното обжалване. Въпросите в т. 1 имат отношение към обективирането на намерението за своене, до обсъждането на който проблем не се е стигнало от въззивния съд, тъй като е прието, че в случая отсъства обективния елемент от фактическия състав на владението – упражняването на господство върху процесния имот от страна на ищеца. В мотивите отсъства извод за поставена от ищеца преграда, с която да е приобщил процесния имот към своя ПИ № ***. Без връзка с данните по делото е и питането в т. 2, поради което следва да се обобщи, че никой от поставените въпроси няма обуславящо значение за изхода на спора. Наред с това изложението съдържа бланкетно позоваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без аргументация за наличие на предпоставките на този допълнителен селективен критерий с оглед разясненията, направени с т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК.

Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В резултат от извършената от състава на ВКС служебна проверка не се констатират обстоятелства, повдигащи съмнение за някой от пороците, предвидени с чл. 280, ал. 2 ГПК.

При този изход от настоящото произнасяне ответникът по касация има право да му бъдат присъдени направените разноски за защитата пред ВКС, чийто претендиран размер от 800 лв. е установен с представения по делото ДПЗС от 18.08.2025 г. (л. 8). Преизчислени в настоящата валута, разноските възлизат на сумата 409,03 евро.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия