Определение № 1068 от 25.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 754/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по две касационни жалби, подадени от ответници в производството - С. С. М. и „КИНО АРЕНА“ ЕООД /н./ срещу въззивно решение № 555 от 14.12.2022 г., постановено от Апелативен съд – Пловдив по в.т.д. № 384 по описа на съда за 2022 г. в частта му, с която по предявен от синдика на „КИНО АРЕНА“ ЕООД /н./ иск с правно основание чл. 647, ал. 1, т. 4 ТЗ е обявена за недействителна по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „КИНО АРЕНА“ ЕООД /н./, сделката по Анекс № 1 към договор за заем 05.02.2018 г., носещ дата на съставяне 20.04.2018 г., с нотариална заверка на подписите от 29.08.2018 г., сключен между С. С. М., като заемодател, „БИОТЕХ ПАУЪР 2012“ АД, като заемополучател и „КИНО АРЕНА“ ЕООД, като съдлъжник, по силата на който анекс „КИНО АРЕНА“ ЕООД е встъпило в дълга на „БИОТЕХ ПАУЪР 2012“ АД към заемодателя С. С. М., произтичащ от посочения договор за заем, поради това, че чрез посочената сделка съдлъжникът „КИНО АРЕНА“ ЕООД е учредил лично обезпечение за задълженията на „БИОТЕХ ПАУЪР 2012“ АД, което е извършено в едногодишен срок преди подаване на молбата по чл. 625 ТЗ за откриване на производството по несъстоятелност на „КИНО АРЕНА“ ЕООД /н./ и не по-рано от 31.12.2016 г. - началната дата на неплатежоспособността на „КИНО АРЕНА“ ЕООД /н./, и в частта за разноските. В касационните жалби, които са с идентично съдържание /както и приложените към тях изложения на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК/, се излагат оплаквания за недопустимост, съответно - неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, както и че решението е незаконосъобразно, и постановено при съществено нарушение на закона. Претендира се в жалбите, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като е нарушил разпоредбите на чл. 271, ал. 2 и чл. 6, ал. 2 от ГПК. Излага се, че първоинстанционният съд е отхвърлил предявения от ищеца като главен иск, такъв по чл. 647, ал. 1, т. 2 от ТЗ, в която част първоинстанционното решение, като необжалвано е влязло в сила – обстоятелство, констатирано и от въззивния съд в обжалваното му решение. С решението си първоинстанционният съд е уважил предявения от ищеца като първи евентуален иск, такъв по чл. 647, ал. 1, т. 6 от ТЗ, в която част само първоинстанционното решение е обжалвано от същите ответници в производството, които са и касатори в настоящото такова. Според касаторите, независимо от това, че предмет на въззивното производство е само и единствено първоинстанционното решение в неговата част, с която е уважен искът по чл. 647, ал. 1, т. 6 от ТЗ, и въпреки влязлото в сила решение по главния иск, въззивният съд недопустимо и очевидно неправилно е приел, че на основание чл. 271, ал. 2 от ГПК ще следва да разгледа във въззивното производство останалите евентуално предявени от ищеца искове, по които първоинстанционният съд не се е произнесъл. В резултат на това свое, незаконосъобразно според касаторите поведение въззивният съд, след като е отменил първоинстанционното решение в частта му, с която е уважен евентуалния иск по чл. 647, ал. 1, т. 6 от ТЗ и по същество го е отхвърлил, е отхвърлил и посочения на следващо място от ищеца, като евентуален, иск по чл. 647, ал. 1, т. 5 от ТЗ, и в крайна сметка е уважил посочения отново като евентуален, но на последно място от ищеца, иск по чл. 647, ал. 1, т. 4 от с.з., в която негова част решението на въззивния съд е предмет и на касационните жалби. Твърди се, че процедирайки по изложения начин, въззивният съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в процеса, произнесъл се е извън релевираните с въззивната жалба оплаквания и не е съобразил предмета на спора, с който е сезиран, поради което и освен другите им оплаквания, касаторите релевират оплакване и за очевидна неправилност на въззивното решение. По-натам в жалбите се излагат оплаквания за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, като се твърди, че съдът е нарушил разпоредбата на чл. 269 от ГПК, както и не е разгледал и обсъдил всички направени с въззивната жалба оплаквания, и събрани по делото доказателства, поради което и е стигнал до неправилни, и необосновани изводи по съществото на спора. Тези изводи на съда в частта им досежно основателността на уважения от съда иск по чл. 647, ал. 1, т. 4 от ТЗ, се критикуват в отделен, трети раздел от касационните жалби, където се излагат съображения в насока, оборваща според касаторите изводите на съда, че сделката по атакувания Анекс № 1 към договор за заем от 05. 02. 2018 г. представлява извършено от „КИНО АРЕНА“ ЕООД /н./ учредяване на лично обезпечение за чуждо задължение, както и че при това учредяване същото дружество не получавало никаква заместваща облага, и годна за евентуално осребряване престация от никого, което според касаторите в случая е и неотносимо, и не попада в хипотезата на чл. 647, ал. 1, т. 4 от ТЗ. На последно място се твърди, че въззивният съд очевидно неправилно и незаконосъобразно е разширил фактическия състав на иска по чл. 647, ал. 1, т. 4 от ТЗ, като е включил в състава на цитираната разпоредба и елемента „увреждане на интересите на кредиторите“. Иска се отмяна на въззивното решение в обжалваните му части /включително в частите му, с които е потвърдено първоинстанционното решение в частта му за разноските, и са осъдени касаторите за разноски във въззивното производство/, и оставянето на уважения с него иск по чл. 647, ал. 1, т. 4 от ТЗ без разглеждане, като недопустим, при условията на евентуалност се иска същият да бъде отхвърлен, като неоснователен. В изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към касационните жалби, касаторите формулират въпросите: I. Намира ли приложение разпоредбата на чл. 271, ал. 2 от ГПК, при влязло в сила решение на първоинстанционния съд, с което главният иск е отхвърлен, а предметът на въззивно обжалване от страна на ответниците е уважен евентуален иск и липсва въззивна жалба от страна на ищеца? При уважен евентуален иск на първа инстанция, запазва ли се висящността на делото и по останалите евентуално предявени искове, в хипотезата на влязло в сила първоинстанционно решение, с което е отхвърлен главния иск и няма подадена въззивна жалба от страна на ищеца? II. Какви са правомощията на въззивния съд при разглеждане на въззивната жалба, във връзка с посочените в жалбата незаконосъобразност и необоснованост на първоинстанционното решение? Длъжен ли е въззивният съд да разгледа всички допустимо въведени и относими към предмета на спора доводи и възражения на страните, както и да обсъди събраните във връзка с тях доказателства, съобразно правомощията му по чл. 269 от ГПК? Следва ли въззивният съд при постановяването на решението си да обсъди всички относими доказателства и всички направени доводи от страните? Следва ли въззивния съд в своя съдебен акт да обоснове защо приема едни, а не приема за относими други доказателства по делото и длъжен ли е да обсъди събраните допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните в тяхната взаимна връзка? По отношение на първата група въпроси се твърди, че отговорът им е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция и че на тях въззивният съд е отговорил в противоречие / основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК/ с разрешението, дадено в т. 15 от тълк.р. № 1/04.01.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, съгласно което запазването на висящността на делото по главния иск съдържа потенциалната възможност за разглеждане на евентуалния иск. Тази възможност ще бъде изключена едва след влизане в сила на решението по главния иск. Твърди се и противоречие с решение № 21 от 10.02.2014 г. по гр.д. № 4411/2013 г. на ВКС, ГК, Второ г.о. / основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК/, съгласно което въззивният съд не може да се произнесе по претенция, която не е разгледана от първоинстанционния съд. Само по изключение въззивният съд може за първи път да се произнесе по съществото на евентуалния иск, по който липсва произнасяне на първоинстанционния съд, в хипотезата на уважаване на въззивната жалба срещу първоинстанционното решение по главния иск и отхвърляне на същия, при което условието за разглеждане на евентуалния иск се сбъдва при постановяване на въззивното решение. По същата група въпроси евентуално се заявява наличието на основание за допускане на касационно обжалване и по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се твърди, че липсва съдебна практика по тях и същите са от значене за точното прилагане на закона, и развитие на правото, а именно за прилагане на чл. 271, ал. 2 ГПК в случаите на влязъл в сила съдебен акт на първа инстанция, с който е отхвърлен главния иск и дали се запазва висящност на другите евентуални искове, неразгледани от първата инстанция, когато предмет на обжалване е първият уважен евентуален иск, съответно какви са правомощията на въззивната инстанция в тази хипотеза. По отношение на въпросите от втората група се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС / основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК/ - решение № 57/02.03.2011 г. по гр.д. № 1416/2010 г. на ВКС, ГК, Трето г.о. и решение № 217/09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., и с дадените указания в тълк.р. № 1/04. 01. 2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, и тълк.р. № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК, съгласно които въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните, съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея, както и да изложи мотиви по всички относими към предмета на спора възражения и страните, и по събраните доказателства. Заявява се и вероятна недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното решение, като се твърди, че въззивният съд е постановил решението си, без да е имал право да разглежда иск, за който не е сезиран с подадената въззивна жалба, което е нарушение на съдопроизводствените правила, осигуряващи законосъобразно протичане на процеса, гарантиращи право на страните в производството, при спазване на принципа за диспозитивното начало, закрепен в чл. 6 ГПК, което нарушение рефлектира върху правомощията на въззивната инстанция, съобразно императивното правило на чл. 269 ГПК във вр. с чл. 271, ал. 2 ГПК. Ответникът по касация и ищец в производството – синдикът на „КИНО АРЕНА“ ЕООД /н./ не взема становище по жалбите. Третото лице помагач на страната на ищеца „ЛЕТО ИНВЕСТ“ ООД в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намира жалбите за неоснователни. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни, имащи правен интерес от обжалването, в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Производството по делото е инициирано с искова молба, подадена от синдика на „КИНО АРЕНА“ АД /н./, срещу /след уточнения/, дружеството в несъстоятелност, С. С. М. и „БИОТЕХ ПАУЪР 2012“ АД /н./, с която искова молба са предявени, при условията на евентуално съединяване: Иск по чл. 647, ал. 1, т. 2 от ТЗ, посочен от ищеца като главен /отхвърлен с първоинстанционното решение, срещу което в тази му отхвърлителна част не е подадена въззивна жалба, съответно – и в тази част решението е влязло в сила/, и три евентуални иска в поредност, както следва: – по чл. 647, ал. 1, т. 6 от ТЗ /уважен с първоинстанционното решение, което в тази му част е обжалвано с две въззивни жалби от настоящите касатори, отменено е от въззивния съд в тази му част и по същество с въззивното решение този иск е отхвърлен, като неоснователен/; - по чл. 647, ал. 1, т. 5 от ТЗ, който иск е разгледан за пръв път от въззивния съд и с решението му е отхвърлен по същество, като неоснователен; - по чл. 647, ал. 1, т. 4 от ТЗ, който също е разгледан от въззивния съд и е уважен с решението му, и в която негова част въззивното решение е предмет на двете касационни жалби, с които настоящата инстанция е сезирана. За да постанови решението си въззивният съд, като е констатирал, че в отхвърлителната му част по главния иск с правно основание чл. 647, ал. 1, т. 2 от ТЗ първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила, е намерил същото за неправилно в частта му, с която е уважен посоченият от ищеца, като първи евентуален иск, такъв по чл. 647, ал. 1, т. 6 от с.з. За да стигне до такъв извод въззивният състав е изложил, че към момента на сключването на сделката по процесния Анекс 1 към договора за заем от 05.02.2018 г., с която „КИНО АРЕНА“ ЕООД е встъпило в дълга от 1250000 евро на заемателя „БИОТЕХ ПАУЪР 2012“ АД към заемодателя С. М., точно заемодателят М. е управител на новия съдлъжник „КИНО АРЕНА“ ЕООД и пряко участва в управлението на това дружество. Така сделката по чл. 101 ЗЗД за встъпването на „КИНО АРЕНА“ ЕООД в дълга на „БИОТЕХ ПАУЪР 2012“ АД е сключена между физическото лице С. М. от една страна и от друга страна - от дружество, чийто управител е същото физическо лице С. М.. Според въззивния съд обаче по делото няма спор, че управителят на „КИНО АРЕНА“ ЕООД С. М. не притежава дяловете на дружеството „КИНО АРЕНА“ ЕООД, това дружество не е „на“ С. М., не е „негово“. Съдът е посочил, че законовите определения не подлежат на разширително тълкуване, недопустимо е определеният от хипотезата на правната норма кръг на нейните адресати, чрез тълкуване на признаци да бъде разширяван. Въззивният състав приема, че буквалният прочит на разпоредбата по § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на ТЗ е, че „свързани лица“ могат да са страните по сделка, ако едната от тях „участва в управлението“ на дружество, а другата страна е собственикът на това дружество. Според съда употребеното в разпоредбата по § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на ТЗ словосъчетание между правния термин „дружество“, предлога „на“ и съществителното „лице“ (другото лице) пряко изразява отношение на принадлежност (собственост) между това лице (като „другата страна“) и дружеството, което е управлявано от първата страна. Предлогът „на“ е в случая съкратена форма на притежателното местоимение „негово“ (дружеството е негово, на другото лице). Затова съдът е приел, че в случая условията по § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на ТЗ липсват, останалите хипотези по § 1, ал. 1 и ал. 2 от ДР на ТЗ също са в конкретния случай неналични и това е достатъчно, за да се приеме, че предявеният иск по чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ, не е можело да бъде уважен, доколкото по делото не се установява наличието на една от кумулативно законоустановените предпоставки за основателността му. При така изложеното въззивният състав е приел, че в обжалваната му част първоинстанционното решение като краен резултат е неправилно и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК следва да се отмени, като на основание чл. 271, ал. 2 ГПК, във въззивното производство следва да се разгледат останалите евентуално предявени от ищеца искове, по които първоинстанционният съд не се е произнесъл. По същите съображения, с които е отхвърлил иска по чл. 647, ал. 1, т. 6 от ТЗ - липса на свързаност между „КИНО АРЕНА“ ЕООД /встъпило с процесния анекс, като съдлъжник в задължението на „БИОТЕХ ПАУЪР 2012“ АД/, и представляващия го С. М. – той и заемодател – кредитор по договора за заем с „БИОТЕХ ПАУЪР 2012“ АД, въззивният съд е отхвърлил по същество и посочения на следващо място /след този по чл. 647, ал. 1, т. 6 от ТЗ/ от ищеца, евентуален иск по чл. 647, ал. 1, т. 5 от ТЗ, съответно – пристъпил е към разглеждането на посочения от ищеца като последен, евентуален иск, такъв по чл. 647, ал. 1, т. 4 от ТЗ, който е и уважил с обжалваната по касационен ред част от решението си. За да уважи иска по чл. 647, ал. 1, т. 4 от ТЗ въззивният съд е приел, че са налице всички законоустановени предпоставки за основателността му – с атакуваната от синдика сделка несъстоятелното дружество е учредило лично обезпечение за чужди задължения, това е сторено в едногодишния срок преди подаване на молбата по чл. 625 ТЗ за откриване на производството по несъстоятелност, и след определената начална дата на неплатежоспособността на дружеството. Според съда правната последица на учредяването на „лично обезпечение за чужди задължения“ е, че занапред учредителят е станал отговорен за погасяването на чуждия дълг, но не до ограничен в договора размер на собствеността му (чл. 149, ал. 1 ЗЗД), а с цялото негово имущество (чл. 133 ЗЗД). В случая според съда съгласието на „КИНО АРЕНА“ ЕООД по т. 1 от процесния Анекс № 1 към договор за заем „да поеме правата и задълженията на съдлъжник на заемателя, при това не само по посочения договор за заем от 05.02.2018 г., но и „по последващи изменения в него“ означава, че „КИНО АРЕНА“ ЕООД, като лице, встъпило в дълга на заемателя (чл. 101, изр. 1-во ЗЗД), занапред ще отговаря за погасяването на този дълг (връщането на заема от 1250000 евро с лихвите от 10 % годишно), като солидарен длъжник със заемателя (чл. 101, изр. 3-то ЗЗД). Въззивният състав излага, че пасивната солидарност по своята правна същност, е вид лично обезпечение, при което всеки от солидарните длъжници отговаря за пълния размер на дълга, за който се е задължил - решение № 241 от 20.02.2018 г. на ВКС по т.д. № 985/2017 г., II т. о., ТК. Следователно според съда, при сключения между заемодателя и заемателя договор за заем от 05.02.2018 г. и поетото чрез Анекс № 1 към този договор солидарно задължение от третото за договора лице – несъстоятелния длъжник „КИНО АРЕНА“ ЕООД, заедно и наред с поетото от заемателя задължение за връщане на заемната сума от 1250000 евро с лихвите и допълнително уговорените неустойки, е налице лично обезпечение, учредено от третото лице в полза на заемодателя, а когато спрямо учредилия обезпечението е открито производство по несъстоятелност, личното обезпечение може да се обяви за относително недействително, ако е предявен иск с правно основание чл. 647, ал. 1, т. 4, пр. 3 ТЗ – в този смисъл решение № 60079 от 01.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 876/2020 г., II т. о., ТК. Прието е, че в конкретния случай обявяването за недействително на учредяването на лично обезпечение от страна на „КИНО АРЕНА“ ЕООД, чрез встъпването в дълга по договора за заем от 05.02.2018 г., защитава интересите на кредиторите на встъпилото дружество /в несъстоятелност/, което е и общата материална предпоставка за уважаване на отменителните искове по чл. 647, ал. 1, т. 4-6 ТЗ в редакцията им, съобразно ЗИДТЗ, обн. ДВ, бр. 20/2013 г., доколкото същите не защитават интересите на кредиторите спрямо длъжника, а отношенията между кредиторите, с оглед справедливото им удовлетворяване, защото засягат увреждане на кредиторите едни спрямо други - решение на Конституционен съд № 4 от 11.03.2014 г. по конст.д. 12/2013 г., на което се основават и мотивите на цитираното по-горе решение № 60079 от 01.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 876/2020 г., II т. о., ТК. Затова според съда е от значение във всеки конкретен случай на иск за обявяване на недействителност на учредено от длъжника в несъстоятелност обезпечение по чл. 647, ал. 1, т. 4 ТЗ, да бъде установено дали учредяването му наистина е нарушило не „интересите на кредиторите спрямо длъжника, а отношенията между кредиторите, с оглед справедливото им удовлетворяване“, и дали наистина е налице „увреждане на кредиторите едни спрямо други“. Според съда увреждане на кредиторите „едни спрямо други“ по смисъла на чл. 647, ал. 1, т. 4-6 ТЗ е налице във всички случаи на реално намаляване на наличното имущество на длъжника - или чрез разпоредителни сделки, или чрез създадена опасност от бъдещо намаляване на имуществото, напр. поради поети от длъжника обезпечения на чужди задължения - решение № 224 от 18.12.2017 г. на ВКС по т. д. № 513/2017 г., II т. о., ТК, решение № 224 от 18.12.2017 г. на ВКС по т. д. № 513/2017 г., II т. о., ТК, решение № 56 от 1.08.2018 г. на ВКС по т. д. № 1538/2017 г., I т. о., решение № 11 от 27.02.2020 г. на ВКС по т. д. № 2529/2018 г., I т. о., ТК, в които, чрез цитираната в тях непротиворечива съдебна практика, е акцентирано върху сходството в процесуалните режими на исковете по чл. 647 ТЗ и чл. 135 ЗЗД, когато се касае до действия и сделки, извършени от длъжник с открито производство по несъстоятелност. Затова и отговорът на въпроса коя сделка е увреждаща по смисъла на чл. 647, ал. 1, т. 4-6 ТЗ, е съобразен с разрешенията по приложението на чл. 135 ЗЗД: „увреждане е налице, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да е начин затруднява удовлетворението на кредитора, в т.ч. извършено опрощаване на дълг, обезпечаване на чужд дълг, изпълнение на чужд дълг без правен интерес и пр.“ Според въззивния състав в обобщение в случая атакуваната от синдика сделка по своя предмет и правна природа, по изложени и по-натам в мотивите към обжалваното въззивно решение подробни съображения, съдържа всички характерни белези на увреждането по смисъла на чл. 647, ал. 1, т. 4-6 ТЗ, затова и е не само икономически, но и правно очевидно, че сделката по процесния Анекс № 1 към Договор за заем от 05.02.2018 г. пряко уврежда останалите кредитори на „КИНО АРЕНА“ ЕООД /н/. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение в случая не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В случая въззивното решение не е вероятно недопустимо. Въззивният съд, като съд по съществото на спора, в хипотези като процесната и в случай, че намери първоинстанционното решение в обжалваната му част, срещу която е сезиран с въззивна жалба, за неправилно, дължи разрешаването на правния спор по същество, до изчерпване на пълния му предмет, като включително е властен и да се произнесе за първи път по предявените при условията на евентуалност искове, по които първоинстанционният съд не се е произнесъл, поради несбъдване в първоинстанционното производство, на вътрешнопроцесуалното условие за разглеждането им, и произнасянето по тях /уважаването на главен и/или заявен за предходно разглеждане, друг евентуален иск, както в случая/. Така изложеното според практиката на касационната съдебна инстанция, включително задължителната /срв. цитираното и от касаторите, но не съобразно точния му смисъл, и при неотчитане особеностите на настоящия, процесен случай, тълк.р. № 1/04. 01. 2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, както и примерно, но не само, решение № 51 от 19.07.2017 г. по гр.д. № 2232/2015 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., решение № 75 от 31.03.2014 г. по гр.д. № 5152/2013 г. на ВКС, ГК, Първо г.о./, не съставлява нарушение на диспозитивното начало, съответно – постановено при тези условия, въззивното решение не се явява вероятно недопустимо. Не сочи на такава вероятна недопустимост и обстоятелството, че срещу първоинстанционното решение в отхвърлителната му по отношение на главния иск, негова част, няма постъпила жалба, съответно – в тази му част същото е стабилизирано. На по-силно основание, спрямо отхвърлянето му с невлязло в сила решение или последващото му отхвърляне по същество от самия въззивен съд във въззивното производство, отхвърлянето на посочения от ищеца като главен иск с влязлото в сила първоинстанционно решение, отваря пътя за и задължава въззивния съд, като съд по съществото на спора и в изпълнение на задължението му да го разреши в пълния му, висящ обем, да се произнесе по предявените, като евентуални искове в случай, че висящността на производството по тях /или по заявения като първи от тях, както е в случая/, бъде пренесена пред въззивната инстанция. При евентуалното съединяване на искове уважаването на главния иск, както и на всеки, заявен за предходно разглеждане от ищеца евентуален такъв, препятства разглеждането и произнасянето по последващо заявените, като евентуални, искове, като води до забрана за съда да ги разгледа и да се произнесе по тях /освен ако от естеството им и от интензитета на търсената с тях защита, не следва друго – срв. в този смисъл пр. решение № 51 от 19.07.2017 г. по гр.д. № 2232/2015 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., решение № 117 от 31.05.2016 г. по гр.д. № 5673/2015 г. на ВКС, ГК, Трето г.о., решение № 97 от 08.02.2013 г. по т.д. № 196/2011 г. на ВКС, ТК, Първо т.о. и др./. И обратно – отхвърлянето било на главния, било на заявените за предходно разглеждане евентуални искове, не само осъществява вътрешнопроцесуалното условие за това, но и задължава съда да се произнесе по последващо заявените, като евентуални искове, до тяхното /съответно – и на действителния, и пълен предмет на делото в частта му, в която същото е още висящо/, изчерпване /и при уговорката непосредствено по-горе за зависимостта при това от вида им, и от интензитета на търсената с тях защита/. При това съобразно подреждането им от ищеца и в случай, че друго не следва от естеството им /което пък овластява съда да се произнесе по тях независимо от това подреждане/, всеки заявен за предходно разглеждане иск, се явява главен по см. на чл. 271, ал. 2 от ГПК по отношение на всички, заявени от ищеца за последващо разглеждане искове, доколкото именно отхвърлянето му съставлява и осъществява вътрешнопроцесуалното условие за разглеждането им по същество. Поради изложеното, както и доколкото въззивният съд се е произнесъл в стриктно съответствие с твърденията на ищеца в исковата му молба, и съобразно точния вид на търсената със същата от ищеца, съдебна защита на заявеното за такава защита, субективно гражданско материално право, то и според касационния състав обжалваното въззивно решение в случая не е вероятно недопустимо. Поради така изложеното непосредствено по-горе и доколкото поддържаната от касаторите очевидна неправилност на въззивното решение се обосновава с твърденията, че въззивният съд е постановил решението си, без да е имал право да разглежда иск, за който не е сезиран с подадената въззивна жалба в нарушение на принципа за диспозитивното начало, закрепен в чл. 6 ГПК, което нарушение рефлектира върху правомощията на въззивната инстанция, съобразно императивното правило на чл. 269 ГПК във вр. с чл. 271, ал. 2 ГПК, за настоящия касационен състав се налага извод и че въззивното решение в случая не е и очевидно неправилно. По изложените по-горе досежно /липсата на/ вероятната недопустимост на въззивното решение съображения, не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по първата група въпроси на касаторите и на основанието за такова допускане по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – въпросите са правни и са обуславящи за изхода на делото във въззивната инстанция, но дадените им от въззивния съд разрешения в обжалваното му решение, са не в противоречие, а в съответствие с цитираната задължителна практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, и също цитираната, споделяна от настоящия въззивен състав, практика на ВКС. При наличието на посочената съдебна практика /цитирана и друга, която не се възпроизвежда тук, за да не се утежнява изложението, и по отношение на която според касационния състав не се налага осъвременяването ѝ, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, нито промяната ѝ, поради неточното тълкуване, или пък осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия/, налага се извод, че не е налице и евентуално заявеното от касаторите, основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по същата, първа група въпроси от изложението им, поради неналичието в случая, на предпоставките за такова допускане, разяснени по задължителен за съдилищата начин в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Не следва да се допусне касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и по втората група въпроси на касаторите. Същите са правни и са от естество да обусловят изхода на всеки правен спор, като относими към спазването на императивно законоустановените в процесуалния закон задължения на съда да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, като го основе върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, и при това да изложи мотиви към решението си, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. По отношение и на тази група въпроси обаче не е налице допълнителният критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Изложените от въззивния съд към обжалваното му решение мотиви са изчерпателни и ясни, и – в частта им, в която съдът е приел, че твърденията и възраженията на страните, включително във въззивните им жалби, са допустими и относими към предмета на въззивното производство – пълни. Същите съдържат обосновани изводи на съда относно приетите от него за установени по делото, правнорелевантни за спорното, заявено за съдебна защита с исковата молба, субективно материално гражданско право, факти и относно доказателствата, които според съда ги установяват, както и обективират осъществената от съда дейност по подвеждането им под хипотезите на действително приложимите по делото материални и процесуални норми от действащия обективен правов ред, поради което и по делото не се установява наличието на така поддържаното от касаторите основание за допускане на касационно обжалване. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение