Определение № 6051 от 31.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3414/2025 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Б. К. Т., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. Л. М. срещу решение № 455/18.04.2025 г., постановено по възз. гр. дело № 350/2025 г. на Пловдивския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстнционното решение № 565/03.11.2024 г. по гр. дело № 497/2024 г. на Асеновградския районен съд (АРС), са изменени, определените с решение № 270/03.07.2020 г. по гр. дело № 674/2020 г. на АРС: 1) режим на лични отношения между бащата – жалбоподателя Б. Т., и децата Б. Б. Т. и К. Б. Т., както следва: бащата ще има право да вижда и взима децата всеки втори и четвърти петък, събота и неделя от месеца, начиная от 18 ч. в петък до 19 ч. в неделя, с преспиване при бащата; както и 10 дни през месец юли и 10 дни през месец август, които да не съвпадат с платения годишен отпуск на майката; за времето през лятото, през което майката ще ползва платения годишен отпуск, но не за повече от един месец, бащата няма да се ползва от дните за лични контакти с децата през втория и четвъртия петък, събота и неделя; в четните календарни години децата ще бъдат при бащата през времетраенето на коледните празници, а през нечетните календарни години децата ще бъдат при бащата по време на великденските празници; независимо при кого от двамата родители са децата в съответния момент, те имат право да присъстват и участват в личните празници на всеки от родителите, както и на бабите и дядовците си; в случай, че бащата не може да вземе децата при себе си по здравословни причини (например, но не ограничено до болест, необходимост от операция или престой в болнично заведение), той има право да вземе децата за времето, което е пропуснал, през който и да е следващ уикенд в рамките на календарната година; и 2) размер на издръжката, която касаторът-ответник Т. заплаща на двете си деца, считано от 01.03.2024 г. до настъпване на причина за нейното изменение или прекратяване, ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска, както следва: за детето К. Т., като непълнолетен, действащ лично и със съгласието на майка си – ищцата по делото Х. К. К. – за периода 01.03.2024 г. - 31.12. 2024 г. – за размера над 237.69 лв. до размера от 320 лв. месечно, а след 01.01.2025 г. – за размера над 269.25 лв. до размера от 320 лв. месечно; и за детето Б. Т., чрез неговата майка и представител по закон Х. К. – за периода 01.03.2024 г. - 31.12.2024 г. – за размера над 233.25 лв. до размера от 270 лв. месечно, а след 01.01.2025 г. – за размера над 269.25 лв. до размера от 270 лв. месечно. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се сочат всички касационни основания по чл. 281 от ГПК. Поддържа се, че решението е частично нищожно, поради абсолютна неразбираемост и противоречие със свръхповелителни правни норми – в частта, с която е постановено, че независимо при кого от двамата родители са децата в съответния момент, те имат право да присъстват и участват в личните празници на всеки от родителите, както и на бабите и дядовците си. Излагат се и оплаквания, че въззивното решение е изцяло недопустимо, като постановено по искове, предявени от ненадлежна страна – майката, вместо от децата; както и като постановено по непредявен иск по чл. 128 от СК. При условията на евентуалност в жалбата се поддържат и оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Насрещната страна – ищцата Х. К. не е подала отговор на касационната жалба. За да постанови обжалваното въззивно решение в частта му относно режима на лични отношения между касатора и двете му деца, окръжният съд е приел за установени от събраните свидетелски показания, от социалния доклад и двете психологически експертизи, както и от изслушването на детето К., следните обстоятелства: Когато са при бащата, децата не се обаждат на майката и нямат свободен контакт с нея, защото бащата не им дава. К. изпитва страх от баща си; психологичните му преживявания, свързани с преживени конфликтни ситуации, както между родителите му, така и между него и баща му, се характеризират с неудоволствени преживявания на страх, гняв, унижение. При Б. не са налице данни за специфични емоционални и поведенчески реакции, като последица от евентуално преживяно насилие; няма данни за прояви на демобилизация – страх, безпомощност, ужас, но се установяват завишени нива на тревожност при некомфортни ситуации, свързани с динамиката на конфликтните отношения между родителите. Предвид тези обстоятелства, въззивният съд е приел, че определеният от първоинстанционния съд режим на лични отношения между бащата и двете деца съответства на техния интерес, като е намерил, че режимът е достатъчно разширен и позволява да се поддържа емоционалната връзка на децата с бащата, участието на децата в живота и на двамата родители и техния разширен семеен кръг. Предвид установените опити на бащата да ограничава контактите на децата с майката, докато са при него, съдът е намерил, че престоят при бащата през лятото на два пъти от по 10 дни е достатъчен и не би довел до твърде продължително прекъсване на контактите между децата и майката, с която те имат изградена силна емоционална връзка. По така изложените съображения въззивният съд е счел, че искът относно промяната режима на лични отношения между бащата и децата е основателен и следва да се уважи, като е намерил решението на районния съд по отношение на този иск за правилно. По отношение на иска за увеличението на издръжката, дължима от бащата за двете деца, окръжният съд е установил, че до предявяването на иска бащата е заплащал издръжката, определена със съдебното решение по гр.д. № 674/2020 г. на АРС, както следва: за детето К. – в размер 180 лв. месечно и за детето Б. – в размер 160 лв. месечно. Съдът е посочил, че съгласно действащата нормативна уредба, задължението за издържка на ненавършило пълнолетие дете от родител е безусловно, като съгласно чл. 143, ал. 2 от СК родителите дължат издръжка на своите ненавършили пълнолетие деца, независимо дали са работоспособни и дали могат да се издържат от имуществото си. Посочил е и че според чл. 142, ал. 1 от СК, размерът на издръжката се определя според нуждите на лицето, което има право на издръжка, и възможностите на лицето, което я дължи, а чл. 142, ал. 2 от СК гласи, че минималният размер на издръжка на едно дете е равна на 1/4 от размера на минималната работна заплата. Съдът е съобразил, че няма данни за двамата родители да имат задължения за издръжка към други непълнолетни деца. Установил е също от събраните доказателства в първоинстанционното производство, че детето Б. е било ученик във 2-ри клас за учебната 2023/2024 г. в СУ „Св. св. Кирил и Методий“ – [населено място], а детето К. Б. Т. е било ученик дневна форма на обучение в 8-ми клас в ПГПВТ „Св. Димитрий Солунски“ – [населено място]. Ищцата (майката) работи в „КЦМ“ ЕООД и за периода май 2023 г. – януари 2024 г. е получавала месечно брутно трудово възнаграждение в размер на около 1 200 лв. Ответникът (бащата) работи в „МИГ Инженеринг“ ЕООД, по силата на трудов договор от 23.02.2023 г., с основно месечно трудово възнаграждение от 1 120 лв., като за периода май 2023 г. – януари 2024 г. е получавал месечен доход в размер на около 1 000 лв. Съдът е установил и че на името на ответника са декларирани: имот в [населено място], идеална част от друг имот в [населено място], както и девет моторни превозни средства. Съдът е изтъкнал, че тези факти не са оспорени с въззивната жалба и относно тях между страните няма спор. Посочил е и че с въззивната си жалба ответникът (бащата) оспорва нуждата от издръжка на двете деца, както и своите възможности да я дава. Съдът е съобразил, че при постановяване на въззивното решение детето К. е навършило 16 години и е ученик в гимназиален курс, а детето Б. е навършило 10 години и също е в училищна възраст. Приел е, че по делото не е установена необходимост от извършване на извънредни разходи за децата. Като е съобразил възрастта на децата и необходимостта на същите да се осигуряват храна, дрехи, учебни помагала, медицински грижи, транспорт, да се покриват разходи за обучение и спорт, съдът е приел, че за К. е необходима месечната издръжка от 600 лв., а за Б. – 450 лв., с които тези разходи да се покриват. Относно възможностите на ответника (бащата) да дава издръжка, съдът е взел предвид установените по делото доходи на същия – около 1 100 лв. месечно, и имущественото му състояние – собствеността върху неждвижимите имоти в [населено място] и моторните превозни средства. Съдът е приел още, че ответникът е в млада и трудоспособна възраст и би могъл да реализира и по-висок трудов доход, в размер на поне средния за страната, който за 2023 г. за мъжете е бил 1 488 лв., за 2024 г. е бил около 1 655 лв., а за 2025 г. е около 1 730 лв. С оглед това съдът е намерил, че за издръжката на К. месечно са необходими 580 лв., а за детето Б. – 450 лв., които съответстват както на тяхната нужда от издръжка, така и на възможностите на родителите им да я дават. Приел е и че от тях – 320 лв. за детето К. и 270 лв. за детето Б., следва да се поставят в тежест на бащата, а останалите средства – в тежест на майката, ведно с непосредствените грижи по отглеждането на децата. По тези съображения, въззивният съд е приел, че решението на районния съд в частта, с която е увеличен размерът на дължимата от ответника издръжка за двете деца, е правилно в обжалваните части, поради което и в тези му части, също следва да се потвърди. По наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС намира следното: При извършената и служебна преценка съдът счита, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 1 от ГПК – вероятна нищожност на въззивното решение, включително и на сочената от касатора като нищожна част, с която е постановено, че независимо при кого от двамата родители са децата в съответния момент, те имат право да присъстват и участват в личните празници на всеки от родителите, както и на бабите и дядовците си. От доводите на касатора не става ясно какво разбира той под „противоречие със свръхповелителни правни норми“, като в тази връзка той не сочи никоя конкретна разпоредба от нормативен акт, за да извърши съдът подобна преценка. Несъстоятелни са и доводите на жалбоподателя за абсолютна неяснота и неразбираемост на сочената от него част. Личните празници на майката – рождения и имения й ден са ясно посочени от нея и са установени по делото – 24 и 25 декември. Несъмнено, на страните, които са бивши съпрузи, са известни бабите и дядовците на децата (бабата по майчина линия е разпитана и като свидетел по делото); дори на касатора да не са известни техните лични празници – рождени и имени дни, те са лесно установими. Неяснотата относно периода от време, в който децата имат право да присъстват и участват в личните празници на всеки от родителите и бабите и дядовците си, не е толкова съществена, че да обуслови нищожност на тази част от решението, а може да е от значение единствено за преценката относно правилността на същата. Не е налице и бланкетно сочената от страна на касатора, очевидна неправилност на въззивното решение, по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, тъй като от самото съдържание на съдебния акт не се установява окръжният съд да е приложил отменен или несъществуващ закон, да е тълкувал и приложил правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, да е допуснал грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или да е достигнал до изводи, които да са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Сам жалбоподателят не сочи такива очевидни и тежки пороци на решението, които да са пряко установими от текста на същото. При извършената служебна преценка съдът намира, че не е налице и вероятна недопустимост изцяло на въззивно решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК. Доводите на касатора, че то било постановено по искове, предявени от ненадлежна страна – от майката, вместо от децата, също са напълно несъстоятелни. В съдебната практика никога не е имало съмнения и колебания, че както в производствата по чл. 59, ал. 2 и по чл. 127, ал. 2 от СК, така и в производството по чл. 59, ал. 9 от СК, каквото е настоящото, страни не са децата, а техните родители, като в последната разпоредба това е и съвсем ясно посочено. Касационното обжалване обаче следва да се допусне в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК, предвид другия наведен от жалбоподателя довод в тази насока – с оглед извършването и на служебната касационна проверка относно процесуалната допустимост на въззивното решение, и конкретно – дали то е постановено по непредявен иск по чл. 128, ал. 1 от СК, но само в частта, с която в режима на лични отношения между бащата и двете деца е включено присъствие и участие на децата в личните празници на бабите и дядовците им. Касационното обжалване следва да се допусне по отношение и на останалата част от режима на лични отношения, определен с обжалваното въззивно решение. По отношение на тази част, както в самата касационна жалба, така и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към нея, от страна на касатора (чрез адв. М.) са формулирани множество (повече от 20) правни въпроса, отнасящи се основно до извършваната от въззивния съд преценка на конкретните обстоятелства, имащи отношение към интереса на децата при постановяването на режима на лични отношения. Предвид правомощието си и служебно да следи за интересите на двете деца на страните в настоящото производство, съдът намира, че поставените от страна на жалбоподателя множество въпроси следва да бъдат уточнени и обобщени (съгласно т. 1, изр. 3 – in fine от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и т. 1 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС) в един правен въпрос – относно необходимото съдържание на въззивното решение и извършваната от съда преценка на конкретните обстоятелства, имащи отношение към най-добрия интерес на детето при определянето на режима на личните отношения с неупражняващия родителските права родител. Този правен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с подробните разяснения, дадени с посоченото от касатора решение № 60287/09.12.2021 г. по гр. д. № 85/2021 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, поради което е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По отношение на касационните оплаквания за неправилност, свързани с останалите формулирани от страна на жалбоподателя правни въпроси, имащи отношение към постановения от въззивния съд режим на лични отношения, настоящият съдебен състав ще се произнесе с решението си по чл. 290 от ГПК. Освен по изложените по-горе съображения относно хипотезите по чл. 280, ал. 2 от ГПК, съдът намира, че касационното обжалване на въззивното решение в частта относно размера на издръжката на двете деца, не следва да се допуска и по наведените от страна на касатора основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК. В касационната жалба и изложението към нея, по отношение на тази част относно издръжката, са формулирани следните правни въпроси: 1) ако родителят, който упражнява родителските права, има по-големи доходи, то следва ли този родител да осигурява издръжка в по-голям размер от родителя, който не упражнява родителски права; и 2) може ли съдът да постанови, че родителят, упражняващ родителските права, ще осигурява по-малък от минималния размер издръжка на дете. По отношение на първия въпрос касаторът навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд разрешил този въпрос в противоречие с решение № 257/01.07.2015 г. по гр. д. № 711/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Относно втория въпрос жалбоподателят счита, че същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, но не излага никакви съображения за наличието на тази допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Първият от тези въпроси не е от обуславящо значение за правните изводи на въззивния съд, тъй като той е определил съотношението, при което всеки от двамата родители следва да поеме съответната част от необходимата и възможна издръжка на всяко от двете деца, като е съобразил не само съотношението между доходите на двамата родители, каквато е постановката на въпроса (още повече, че по делото не е установено майката да получава по-големи доходи от бащата – установено е, че нейното месечно брутно трудово възнаграждение е в размер около 1 200 лв., а за същия период бащата получава основно (а не брутно) месечно трудово възнаграждение от 1 000 – 1 120 лв.), а съдът е съобразил цялостно възможностите им да дават издръжка, включително установеното по делото имуществено състояние на бащата (собственост върху недвижими имоти и МПС), както и обстоятелството, че майката, която упражнява родителските права, поема, освен припадащата й се част от издръжката, още и непосредствените ежедневни грижи по отглеждането на двете деца, каквато е и трайно установената съдебна практика, включително на ВКС. Горното е достатъчно за недопускане на касационното обжалване по първия въпрос, тъй като той не осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК (така – т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Независимо от това, следва да се отбележи, че по отношение на този въпрос не е налице и соченото от касатора противоречие с решение № 257/01.07.2015 г. по гр. д. № 711/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, тъй като и в него е съобразено не единствено съотношението между доходите на двамата родители, а също и готовността на бащата да поеме частта от издръжката на детето, която му е и определена от съда. По отношение на втория от въпросите, поставени относно издръжката, от страна на касатора по никакъв начин не е обосновано наличието на сочената от него допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като единствено възпроизвеждането на текста на разпоредбата не е достатъчно в тази насока, предвид и разясненията, дадени с т. 4 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Макар това също да е достатъчно за недопускане на касационното обжалване, съдът намира и че текстът на разпоредбата на чл. 142, ал. 2 от СК е достатъчно ясен и установява в размер на 1/4 от минималната работна заплата, минималната издръжка на едно дете, а не дължимата от съответния родител част от необходимата издръжка за детето, каквато е постановката на въпроса. В случая определеният от въззивния съд размер на необходимата месечна издръжка за всяко от двете деца – 580 лв. за К. и 450 лв. за Б., без съмнение надвишава 1/4 от минималната работна заплата, която за 2025 г. е в размер 1 077 лв. При това положение, няма основание касационното обжалване по този въпрос да се допуска и с оглед правомощието на съда служебно да следи за интересите на двете деца на страните в настоящото производство. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне само в частта, с която е определен режимът на лични отношения между бащата (касатора) и двете деца, на следните основания: 1) на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК – с оглед извършването на касационната проверка относно процесуалната допустимост на частта, с която в този режим е включено присъствие и участие на децата в личните празници на бабите и дядовците им, и конкретно – дали тази част е постановена по непредявен иск по чл. 128, ал. 1 от СК; и 2) на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по правния въпрос относно необходимото съдържание на въззивното решение и извършваната от съда преценка на конкретните обстоятелства, имащи отношение към най-добрия интерес на детето при определянето на режима на личните отношения с неупражняващия родителските права родител. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметката на ВКС на дължимата държавна такса в размер 15 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение