Определение № 330 от 10.10.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4431/2016 г.

Производството е по реда на чл. 248 ГПК. С молба с вх. № 2491/09.03.2018 г., подадена от В. Х. В., е поискано да бъде допълнено постановеното решение № 173 от 06.03.2018 г. по гр.д. № 4431/2017 г. по описа на Върховен касационен съд, III г.о. в частта за разноските, като се присъдят разноски за всички съдебни инстанции съобразно искането на страната. В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК ответната страна по молбата – [фирма] не е изразила становище. Върховният касационен съд, състав на ІII г.о., за да се произнесе взе предвид следното: Производството по настоящото гражданско дело е образувано по касационна жалба на В. Х. В. против въззивно решение № 159/27.07.2016 г. по възз.гр.д. № 252/2016 г. по описа на Окръжен съд – Шумен в частта, с която е потвърдено решение от 29.03.2016 г. по гр.д. № 524/2015 г. по описа на Районен съд-Шумен за отхвърляне на предявените искове с правно основание чл. 121, ал. 3 вр. чл. 150 вр. чл. 262 КТ. С постановеното в касационното дело решение № 173/06.03.2018 г. по гр.д.№ 4431/2017 г. по описа на ВКС, III, г.о. е отменено въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение от 29.03.2016 г. по гр.д. № 524/2015 г. на Районен съд-Шумен за отхвърляне на предявения от В. Х. В. против [фирма] частичен иск с правно основание чл. 121, ал. 3 КТ в частта до размера на 30 554, 55 лв. и [фирма] е осъдено да заплати на В. Х. В. сумата от 30 544, 55 лв., представляваща разликата между общо платеното му трудово възнаграждение в размер на 15 961, 78 лв. и установеното минимално трудово възнаграждение за работници и служители, изпълняващи същата или сходна работа в приемащата държава в размер на 46 516, 33 лв. за периода на командироването му в страни от ЕС от 16.05.2012 г. до 27.01.2015 г. за периоди по-дълги от 30 календарни дни като „шофьор на тежкотоварен автомобил над 12, 5 тона“, оставено е в сила обжалваното решение в останалата отхвърлителна част по отношение на предявения частичен иск с правно основание чл. 121, ал. 3 КТ над сумата от 30 554, 55 лв. до предявения размер от 45 559, 51 лв. от общодължимите му 50 999, 55 лв. Искането за изменение на постановеното решение в частта за разноските е процесуално допустимо. Заявено е в едномесечения срок по чл. 248, ал. 1 ГПК, след като касаторът се е запознал с постановеното на 06.03.2018 г. решение, което не подлежи на обжалване. По същество искането е основателно. С постановеното решение касационният съд е пропуснал да се произнесе по претенцията за разноски, заявена от В. Х. В. в подадената от него касационна жалба, за присъждане на съдебни разноски за цялото производство. По делото са приложени договор за правна защита и съдействие пред първа инстанция с уговорено възнаграждение в размер на 7 900 лв. /л. 89, гр.д. № 524/15, РС-Шумен/, договор за правна защита и съдействие пред въззивна инстанция с уговорено възнаграждение в размер на 7 000 лв./ л. 27, гр.д. № 252/2016 г., ОС-Шумен/ и договор за правна защита и съдействие пред касационната инстанция /л. 18, гр.д. 4431/16, ВКС/ с уговорено възнаграждение в размер на 5 100 лв. По всичките договори е отразено, че уговореното възнаграждение е изплатено в брой, следователно те служат като разписка за направените разноски. Сборът на изплатеният адвокатски хонорар от страна на възложителя В. Х. В. е в общ размер от 20 000 лв. При съобразяване на правилото на чл. 78, ал. 1 ГПК настоящият състав намира, че претенцията за присъждане на съдебни разноски следва да бъде уважена съразмерно с уважената част от иска. Следователно искането на страната за допълване на постановеното решение в частта за разноските е основателно за сумата от 13 413 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение