Определение № 301 от 24.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1086/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 3806/31.01.2024 г. на Л. В. Т., чрез процесуалния представител адвокат В. М. от АК-Пловдив, срещу решение № 1616 от 20.12.2023г. по в.гр.д.№2308/2023г. на Пловдивския окръжен съд.С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение №3142 от 06.07.2023г. по гр.д. №5590/2021г. на Пловдивския районен съд, с което са отхвърлени предявените от касатора против К. З. Т. искове: - иск с правна квалификация чл. 31, ал. 2 ЗС за осъждането на ответницата да заплати на ищеца сумата от 5 778 лева, съставляваща обезщетение за лишаване от правото му на ползване на притежаваната от него 1/2 ид.част от правото на собственост върху дворно място с идентификатор № *, ведно с построената в него сграда с идентификатор № *по действащата КК и КР на [населено място], с адрес на имота: [населено място], [улица], за периода от 24.05.2019г. - 31.12.2020г., ведно със законната лихва за забава върху сумата считано от датата на подаването на исковата молба 01.04.2021г. до окончателното изплащане на сумата;

• иск с правна квалификация чл. 59 ЗЗД за осъждането на ответницата да заплати на ищеца сумата от 1 122 лева, съставляваща обезщетение за неоснователното й обогатяване от ползването на притежаваната от ищеца 1/2 ид.част от гореописания имот, за периода от 01.02.2019г. до 23.05.2019г., ведно със законната лихва за забава върху сумата считано от датата на подаването на исковата молба 01.04.2021г. до окончателното изплащане на сумата;

• иск по чл. 86 ЗЗД за осъждане на ответницата да заплати на ищеца сумата от 59.41 лева, представляваща мораторна лихва върху горните суми за периода от 29.01.2019г. до 01.04.2021г.

В касационната жалба се поддържа, че така постановеното решение е нищожно, евентуално- частично недопустимо и/или неправилно поради нарушаване на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което се моли да бъде прогласено за нищожно, респ. обезсилено и/или отменено и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд или да бъде постановено касационно решение по съществото на спора, с което осъдителните искове да бъдат уважени със законните последици.

В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че приетото от въззивния съд в обжалваното решение по приложението на разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС е в противоречие със задължителната и казуална практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 7 от 02.11.2012 г. по тълк. дело № 7/2012 г., ОСГК на ВКС и решение № 130 от 15.07.2013 г. по гр. д. № 24/2012 г. на ВКС, I г. о., без да са формулирани конкретни материалноправни и/или процесуалноправни въпроси от обуславящо изхода на делото значение.

Навеждат се доводи и за вероятна нищожност, недопустимост и очевидна неправилност на атакуваното решение като основание за допускането му до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 2 ГПК.

Оплакването си за нищожност на въззивното решение, касаторът обосновава, с довода, че същото е постановено от незаконен съдебен състав, в т.ч. незаконно определен докладчик-председател на състава, тъй като първоначално определеният докладчик е заменен с друг, който е разгледал въззивната жалба и с разпореждане №3771 от 24.08.2023г. е насрочил делото в открито съдебно заседание.Поддържа се, че съдията е била докладчик и по друго въззивно гр.дело между същите страни за същия имот, което е приключило с влязло в сила решение №718/30.05.2022г. Посочено е, че делото впоследствие е гледано от първоначално определения докладчик като се твърди, че са н арушени принципът за случайно разпределение на делата и е налице основателно съмнение за липса на безпристрастност, както и основание за вероятна нищожност на постановеното решение.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответницата по касация К. З. Т., чрез процесуалния си представител адвокат М. П., изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение.

Касационната жалба е недопустима в частта, в която се обжалва решението на въззивния съд по иска с правно основание чл. 59 ЗЗД за осъждането на ответницата да заплати на ищеца сумата от 1 122 лева, съставляваща обезщетение за неоснователното обогатяване на ответника за периода от 01.02.2019г. до 23.05.2019г. за ползването на притежаваната от ищеца Ѕ ид.част от процесния недвижим имот и следва да бъде оставена без разглеждане, а производството пред настоящата инстанция частично прекратено. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. за граждански дела не подлежат на касационно обжалване. В настоящия случай цената на предявения иск за заплащане на обезщетение за неоснователно обогатяване е под посочения в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК размер, поради което ВКС не разполага с правомощието да се произнася по така подадената касационна жалба, в тази и част.

По изложените аргументи касационната жалба се явява недопустима и в частта, в която се обжалва въззивното решение, с което е отхвърлен предявеният иск за заплащане на сумата от 59.41 лева, представляваща мораторна лихва върху горните суми за периода от 29.01.2019г. до 01.04.2021г.

В останалата си част, касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото задължително съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното:

Въззивният съд е приел, че първата инстанция е сезирана с обективно кумулативно съединени осъдителни искове по чл.59,ал.1 ЗЗД, чл.31, ал.2 ЗС и чл. 86 ЗЗД, предявени от Л. В. Т. за осъждане на ответницата К. З. Т. да му заплати сумата от 5 778 лева, представляваща обезщетение за лишаването му от ползване на притежаваната от него 1/2 ид.ч. от недвижим имот: дворно място с идентификатор № 56784.534.441, ведно с построената в него сграда с идентификатор № ***по действащата КК и КР на [населено място], с адрес на имота: [населено място], [улица], за периода от 24.05.2019г. - 31.12.2020г. и сумата от 1 122 лева, с която ответницата се е обогатила без основание за сметка на ищеца, ползвайки притежаваната от него 1/2 ид.ч. от същия недвижим имот през периода от 01.02.2019г. до 23.05.2019г., както и сумата от 59.41 лева - мораторна лихва върху горните суми за периода от 29.01.2019г. до 01.04.2021г.

Установено е, че правото на собственост на процесния имот е принадлежало на съпрузите В. Т. Т., починал на 18.02.1999 г. и Н. Г. Т., починала на 13.12.2018г., чиито наследници по закон са синовете им Л. В. Т. и З. В. Т., като последният е дарил своята ид.ч. от имота на дъщеря си - ответницата К. Т. на 23.05.2019 г. с нотариален акт № 42/23.05.2019 г., том II, рег. № 1778, н.д. № 227/2019 г. на нотариус рег. № 341.

Констатирано е, че с влязло в законна сила решение по гр.д. № 9350/2019 г. на РС - Пловдив е извършена съдебна делба на процесния недвижим имот между съсобствениците Л. В. Т. и К. З. Т. при равни права - чрез изнасянето му на публична продан.

С влязло в законна сила решение по гр.д.№17751/2021г. на РС-Пловдив е отхвърлен като неоснователен предявения от Л. В. Т. осъдителен иск с правно основание чл.31, ал.2 ЗС против К. З. Т. за заплащане на сумата от 3200 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползването на притежаваната от него идеална част от процесния недвижим имот за периода от 01.01.2021 г. до 31.08.2021 г.

При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел от правна страна, че съгласно чл.31, ал.1 ЗС всеки съсобственик може да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им.Когато обаче един съсобственик ползва сам общия имот, лишавайки останалите от тази възможност, те могат да търсят от него обезщетение за ползата, от която са лишени, считано от деня на писменото поискване. Посочено е, че фактическият състав на чл.31, ал.2 ЗС съдържа три елемента, наличието на които следва да бъде установено от ищеца по претенцията, а именно наличието на съсобственост между него и ответника по отношение на имота и идеалните части на всяка от страните в съсобствеността; ползването на общата вещ от ответника; отправянето на писмена покана за заплащане на обезщетение.Прието е, че по делото е безспорно, че от 23.05.2019г. страните притежават равни права на съсобственост върху процесния имот и ползването на имота се осъществява от ответницата лично, но не е доказано наличието на изрично писмено поискване за ползване на имота от страна на ищеца, вкл. в резултат на искано разпределение на ползването на имота.Изложени са съображения, че представените по делото писмени покани от 05.12.2018г., от 29.01.2019г., уведомление от 20.02.2019г., покана от 20.02.2019г. и уведомление от 25.03.2019г. са били отправени от ищеца чрез пълномощника му към бащата на ответницата З. Т. и до самата ответница, но същата към датите на получаването им не е имала качеството на собственик на процесния недвижим имот.Посочено е, че съгласно константната съдебна практика веднъж отправено, писменото поискване се разпростира неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика, поради което не е необходимо за всеки нов период от време да се отправя нова покана, но то не може да прояви правното си действие ако не е налице съсобственост, както и преди такава да е възникнала.

Въз основа на горното е прието, че след като по делото не е установено ищецът да е отправил писмена покана до ответницата за заплащане на обезщетение за лишаването му от ползване на имота за период след датата на възниквате на съсобствеността им, то предявеният иск с правна квалификация чл.31, ал.2 ЗС е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване- правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.

Не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради наличие на вероятна нищожност на същото. Нищожно е онова съдебно решение, което не е постановено от надлежен съдебен състав в предписаната от закона форма. Надлежен е онзи съдебен състав, който е формиран от лица, имащи качеството „съдия“ в съда, на когото делото е подсъдно по правилата на родовата и местната подсъдност и които са участвали при провеждане на последното съдебно заседание, в което е завършено разглеждането на делото / чл. 235 ГПК /. Обстоятелството, че при разглеждане на делото е взел участие съдия, по отношение на когото е било налице основание за отвод по смисъла на чл. 22 ГПК, би могло да обуслови единствено евентуална дисциплинарна отговорност по чл. 307, ал. 3, т. 3 ЗСВ за нарушаване на чл. 2.4 от Кодекса за етично поведение на българските съдии, в който смисъл е и практиката на ВКС, обективирана в Решение № 346 от 30.11.2011 г. по гр. д. № 1556/10 г. на II г. о. и Решение № 69 от 1.04.2015 г. по гр. д. № 4941/2014 г. на ВКС, III г. о.Отделно от това в конкретния случай не е налице и поддържаното основание за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК, тъй като съдията насрочил делото не е участвал при неговото разглеждане и постановяване на съдебния акт.

Принципни правни въпроси от обуславящо значение за изхода на делото, по които въззивният съд се е произнесъл в решението си и по отношение на които да се преценят допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т. 1- 3 ГПК, по същество липсват в приложеното изложение за допускане на касационното обжалване към касационната жалба.Приетото от въззивния съд изцяло съответства на константната практика на ВКС по приложението на чл. 31, ал. 2 ЗС, съгласно която задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от съсобственика, лишен от възможността да ползва общата вещ.Законодателят е регламентирал единствено формата, но не и съдържанието на писменото поискване по чл. 31, ал. 2 ЗС. Достатъчно е писмената покана да е достигнала до своя адресат – ползващия имота съсобственик/напр. решение № 121 от 07.04.2014 год. по гр. д. № 3230/2013 год., ВКС, IV г. о.; решение № 112 от 02.07.2013 год. по гр. д. № 1011/2013 год., ВКС, II г. о./.За период, предхождащ датата на писмената покана, обезщетение по реда на чл. 31, ал. 2 ЗС не се присъжда. С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил, като е взел предвид, че след възникването на съсобствеността не се установява съделителят К. З. Т. да е получавала такава покана.

С оглед изхода на производството и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответницата по касация направените от последната разноски в настоящото производство, а именно сумата 800 лв. за адвокатско възнаграждение.

Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение