Определение № 5767 от 10.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 340/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 1051 от 30.07.2024 г., постановено по в. гр. д. № 1284/2024 г. на Пловдивския окръжен съд, с което след отмяна на решение № 260141/13.08.2023 г. на Районен съд - Пловдив, постановено по гр.д. № 913/2018 г., А. Д. Т. и „Медицински център – д-р Антон Тонев“ ЕООД са осъдени да заплатят солидарно на Д. Г. Г. сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания, причинени по повод извършена на 15.11.2016 г. планова хирургическа интервенция за уголемяване на бюста, чрез поставяне на силиконови импланти, ведно със законната лихва, считано от 15.11.2016 г. до окончателното ѝ изплащане.

От ответниците А. Д. Т. и „Медицински център – д-р Антон Тонев“ ЕООД са подадени две касационни жалби - чрез адв. С. С. и чрез адв. М. К..

И двете касационни жалби съдържат оплаквания за недопустимост на въззивното решение поради произнасяне свръхпетитум, както и за неправилност, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, изготвено от адв. С. С., се сочат основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. второ и трето ГПК, като са поставени следните правни въпроси:

1. Следва ли при постановяване на решението си въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им, и доказателствата, на които те се позовават, в подкрепа на защитната си позиция, които имат значение за решението по делото и да изложи свои собствени мотиви по съществото на спора? Поддържа се противорчие с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.

2. Поставен е и въпросът за разпределение на доказателствената тежест при претенция за причинена увреда, настъпила при или по повод на оказана здравна помощ от лекар/медицинско заведение и задължението на въззивния съд да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото доказателства. Сочи се противоречие с решение № 130/13.11.2018 г. по гр. д. № 4807/2017 г. на ВКС, III г. о.

3. Следва ли съдът да обоснове изводите си за причинно-следствена връзка между настъпилата вреда и противоправното поведение на дееца въз основа на факти, доказани по безсъмнен начин и в частност – следва ли при вреда, настъпила при и по повод оказана здравна помощ от лекар/медицинско заведение да се посочи в какво се изразява нарушението на утвърдените медицински стандарти и правилата за добрите медицински практики? Твърди се, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с приетото в решение № 77/30.05.2017 г. по гр. д. № 2956/2016г. на ВКС, IV г. о.

Касаторите се позовават и на вероятна недопустимост, както и на очевидна неправилност на решението на въззивния съд.

В изложението, подадено от адв. М. К., се сочат основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. трето ГПК по следните правни въпроси:

1. Допустимо ли е произнасяне по непредявен иск? Защо съдът се е произнесъл със свръхпетитум? Поддържа се противоречие с решение № 11/21.01.2011 г. по гр. д. № 309/2010 г. на ВКС, I г. о.

2. Защо съдът, при условие че вещите лица са възприели пълната липса и отсъствие на каквато и да било пряка връзка между предоперативната обстановка, оперативната интервенция и следоперативната обстановка с появилия се и явно съществуващ преди операцията медицински проблем на ищцата, е възприел, че е налице деликтна отговорност на ответниците?

Освен това се твърди, че решението е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК.

В срока за отговор ответникът по касационната жалба Д. Г. Г., чрез адв. М. Ш., оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, както и основателността на жалбите. Претендира присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационните жалби са допустими, като подадени в срока по чл. 283 ГПК, от ответниците по делото срещу решение на въззивен съд с цена на иска над 5 000 лв. /размерът на претендираното обезщетение е 10 000 лв./, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване при наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно, че на 15.11.2016 г. ищцата е постъпила в медицинския център, представляван от управителя д-р А. Т., за планова хирургическа интервенция за уголемяване на бюста, чрез поставяне на силиконови импланти; че на 15.11.2016 е оперирана от ответника Т. и негов екип, както и че е налице договорно отношение между лечебното заведение и ответника Т., който работи като лекар със специалност – пластичновъзстановителна хирургия.

Прието е за установено, че на 17.11.2016 г. и през месец декември 2016 г. на ищцата са проведени прегледи в МБАЛ „Централ хоспитъл“ ООД от невролог, при които е диагностицирано увреждане на брахиалния плексус, като е проведено болнично лечение през периода 17.11.–22.11.2016г. в неврологично отделение, с отразена анамнеза: постъпва по спешност, след оперативна интервенция с изтегляне на лявата ръка почувствала слабост в тази ръка, предимно в горния сегмент, не може да движи ръката в рамото и лакътя, без да има проблеми в гривнена става и китка. Движи свободно пръстите на лявата ръка. Преди време имала болки с чувство на схващане на врата, особено при неудобна поза. На ищцата е предписана терапевтична схема на лечение.

Ищцата е била хоспитализирана в отделението по физикална и рехабилитационна медицина към ВМА – Пловдив в периода 25.11.-02.12.2016 г. и в периода 25.01.-01.02.2017 г. с поставена диагноза: увреждане на брахиалния плексус, като ѝ е предписано рехабилитационно лечение.

Въззивният съд е посочил, че по делото са представени лист за предоперативна анестезиологична консултация, съдържащ декларирано информирано съгласие на пациентката, че е съгласна да бъде оперирана с регионална или обща анестезия, като са ѝ обяснени всички рискове от анестезията; лист за предоперативно проследяване на пациента; епикриза от проведената операция, съдържаща данни за хирургичния екип, включващ оператор и анестезиолог, за хода на операцията, анамнеза, данни за липса на минали и придружаващи заболявания, проведени изследвания и проведено лечение; информирано съгласие на пациента, подписано на 15.11.2016 г., в което е отразено поставянето на силиконови импланти чрез аксиларен достъп и декларация за информирано съгласие на пациента, в което е отразено, че на пациента са обяснени възможните усложнения по време и след операцията, в т. ч. риск от загуба на орган или негова функция.

Въз основа на заключенията на назначените по делото първоначална и допълнителна съдебно-медицински експертизи е прието за установено, че единственият доказан метод за трайно уголемяване на бюст е чрез поставяне на силиконови импланти. Хирургическите достъпи и начините за поставяне на импланта са три вида спрямо мястото на направения разрез. Първият е аксиларен достъп – чрез разрез в областта на подмишницата, който се използва рядко. Предимството му е, че в областта на гърдата няма белег и след около 6 месеца се слива с кожната гънка и е абсолютно незабележим. Няма риск от увреда на лимфни пътища или кръвоносни съдове в аксиларната област. Недостатъкът е, че хирургът няма директен зрителен контрол върху работата си, както и по-силна болезненост през възстановителния период. Вторият вид е периареоларен достъп, а третият чрез инфрамамарен достъп.

Според експертите увреждането на брахиалния плексус включва разнообразие от медицински състояния, при които вследствие различни причини и механизми настъпва морфологична/структурна или функционална увреда на всички или част от нервните структури от ниво след напускане на нервните коренчета от интервертебралните отвори от С5 до С8/Тх1 в близост до гръбначния стълб. Анатомично може да съществува тотална или частична увреда. При ищцата може да се обсъжда само функционална/вторична увреда на горната проксимална част на плексуса /в близост до гръбначния стълб, високо по средата на шията като ниво/. При приложената оперативна техника няма реална възможност за директно въздействие върху тази част от плексуса. Според вещите лица в случая единственият механизъм на увреда на плексуса бил индиректен или вторичен вследствие на притискане, разтежение, възпаление, оток или нарушено кръвоснабдяване. Това може да се свърже причинно само с подготовката за оперативната намеса – принудителното положение на главата и шията за осъществяване на интубационна анестезия и отвеждането/отдалечаването и издърпването на ръцете в страни от гръдната клетка, за да се открие достатъчен достъп до оперативното поле. Експертите разяснили, че няма данни по делото за доказана предхождаща операцията увреда на брахиалния плексус при ищцата. Налице са неустойчиви в медицинската документация, но твърде специфични данни за предхождащи рецидивиращи болкови синдроми в шиен отдел. При извършените прегледи на 23.12.2020 г. е установено, че ищцата е в стабилно здравословно състояние и без клинично проявени заболявания в момента на прегледа. Според заключението на допълнителната съдебно-медицинска експертиза в наличната медицинска документация и данните от прегледите на вещите лица, не се намират такива, за допуснати отклонения от добрите медицински практики. Методиката на извършената оперативна намеса не допуска възможност за пряка увреда на брахиалния плексус от оперативните действия. Симптомите са се изявили след оперативната намеса и са свързани с фактори от подготовката и позата на пациента за такъв тип намеса, но са били възможни за настъпване само и единствено поради подлежащи дегенеративни изменения в шиен отдел на гръбначния стълб на ищцата. Последното като водещ фактор за настъпване на постоперативните оплаквания, не е визирано пряко или косвено, дори като вероятно, в нито едно оплакване за предходни страдания от страна на ищцата или в наличната медицинска документация преди оперативната намеса. Дегенеративната патология на шийния отдел на гръбначния стълб при ищцата е била доказана след аналитичен подход ретроспективно на събитията за целите на експертизата, като такива промени в прешленните структури и характеристики най-често остават асимптомни и се проявяват само при случайно съвпадение на фактори, пряко или косвено намаляващи компенсаторните възможности на организма към механизмите на възможна увреда. Вещите лица са посочили, че не може да се каже със сигурност каква е давността, но вероятно проблемът е съществувал към момента на операцията. Самото оперативно лечение, заедно с принудителната поза, необходима за извършване на операцията, вероятно е била провокиращ момент за проява на симптоматиката. Подобен провокиращ момент може да се получи и при силно натоварване, простуден момент, травма, автоимунно заболяване.

За да направи извод за основателност на иска, въззивният съд е приел, че не е установено предоставянето на необходимата информация на пациента преди хирургичната интервенция своевременно, в подходящ обем и форма, съгласно изискването на закона /чл. 88, ал. 2 от Закона за здравето/, което представлява и нарушение на добрата медицинска практика, съгласно 3.3.1.5.6.1 от Наредба № 6 от 24.08.2015 г. за утвърждаване на медицински стандарт „ПВЕХ“ /отм./, изискваща при вземане на решение за извършване на операция, на пациента да се предоставя по разбираем начин писмена и устна информация за предстоящата операция, за ползите и рисковете от нея, както и евентуални усложнения, които биха могли да настъпят и за съществуващите алтернативи и след като получи необходимата информация, пациентът да изрази своето писмено съгласие за извършване на операцията. Посочено е, че информираното съгласие представлява едностранно волеизявление с особено правно значение, тъй като с подписването му рискът от предприетата медицинска интервенция се прехвърля от лекаря на пациента. Кредитирайки заключението на съдебно-медицинската експертиза, според което симптомите, отнасящи се до дисфункция на коренчеви структури, участващи във формирането на брахиалния плексус, са се изявили след оперативната намеса и са свързани с фактори от подготовката и позата на пациента за такъв тип намеса, но са били възможни за настъпване само и единствено поради подлежащи дегенеративни изменения в шиен отдел на гръбначния стълб на ищцата, въззивният съд е изложил мотиви, че е налице причинно-следствена връзка между действията на лекарите от ответния медицински център и настъпването на вредоносния резултат, доколкото извършването на хирургичната интервенция чрез аксиларен достъп е свързано с конкретен риск от увреждане на брахиалния плексус, макар и индиректно, за който ищцата не е била предварително надлежно уведомена. Независимо от съществуването на обективна предпоставка за настъпване на увреждането - наличие на дегенеративни изменения в шиен отдел на гръбначния стълб на ищцата, за което не е имало предхождаща изявена симптоматика, съдът е счел, че съществено значение е оказало извършването на интервенция чрез избрания аксиларен достъп като отключващ фактор, без който увреждането не би настъпило. Прието е, че поведението на лекарите е с по-голяма тежест за възникване на увреждането, поради което приносът им е определен в размер на 2/3. По делото няма данни на ищцата да са били разяснени възможните достъпи за извършване на интервенцията, предимствата при прилагането на всеки от тях и възможните рискове, свързани с начина на поставяне на имплантите и осъществяването на достъпа. Още повече, че според направените в съдебно заседание разяснения от вещото лице д-р Я. аксиларният достъп се използва рядко, като се осъществява само от високоспециализирани и добре обучени хирурзи предвид необходимото майсторство за поставяне на имплантите. Поради това въззивният съд е приел, че използването на аксиларния метод е свързано с повишен риск за пациентката, за който е следвало да бъде своевременно и надлежно уведомена.

Предвид характера, интензивността и продължителността на претърпените от ищцата болки и страдания, въззивният съд е приел, че справедливото обезщетение възлиза на 15 000 лв. Съдът е взел предвид, че ищцата е млада жена, била е в добро здравословно състояние преди операцията, напълно работоспособна до този момент. От настъпилото усложнение след интервенцията, здравето ѝ е било съществено засегнато за период от около три месеца. Неблагоприятните последици от увреждането са създали на ищцата житейски дискомфорт, като е била затруднена дори при извършването на елементарни дейности в ежедневието си през възстановителния период и се е налагало да бъде обслужвана от съпруга си. Като е съобразил определения размер на приноса на ответниците, въззивният съд е приел, че на ищцата следва да бъде присъдено обезщетение в размер на 10 000 лв.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение, не са налице поддържаните от касаторите основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2, предл. второ и трето от ГПК за допускане на касационното обжалване.

Не се констатира наличието на соченото от касаторите основание по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК за допускане на касационното обжалване на решението, поради постановяването му по непредявен иск- твърди се, че съдът е бил сезиран с иск с цена от 10 000 лв., а се е произнесъл по иск с цена от 15 000 лв. и така въззивният съд е излязъл извън предмета на спора и размера на търсената защита. Съгласно приетото в ТР № 1/01.08.2022 г. по тълк.д. № 1/2021 г. на ОСГТК на ВКС при прилагане разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД преценката на съда за размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди от деликт не е ограничена от заявената претенция, но не може да се присъди сума, надхвърляща поисканата в петитума на исковата молба. Дадени са разяснения, че съдът следва в своите мотиви да посочи величината (размера), спрямо която прилага намаляването, а размерът на паричното обезщетение, предявен с исковата молба, има значение с оглед забраната за произнасяне plus petitum. В случая, въззивното решение е съобразено със задължителната съдебна практика, като съдът е приел, че размерът на справедливото обезщетение възлиза на 15 000 лв., но, след като е съобразил определения принос на ответниците и поисканият от ищцата размер на обезщетението за неимуществени вреди, е присъдил сумата от 10 000 лв.

Формулираният в изложението, изготвено от адв. К., първи въпрос също се основава на твърденията за недопустимост на съдебния акт поради произнасяне свръхпетитум. Цитираното от касаторите решение № 11/21.01.2011 г. по гр. д. № 309/2010 г. на ВКС, I г.о., в което е прието, че всяко произнасяне с решение в повече от искането към съда е нарушение на диспозитивното начало и има за последица постановяване на недопустимо решение в тази част, не може да обоснове наличието на специалната предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото, както вече се посочи, не се констатира съдът да се е произнесъл извън заявената искова претенция.

В изложението, подадено чрез адв. С., е поставен въпросът относно задължението на въззивния съд да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, както и да направи преценка на всички относими доказателства по делото. Този въпрос е от обуславящо значение за изхода на спора, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с трайната практика на ВКС, според която задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения. В случая въззивният съд е мотивирал решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като е изложил фактически и правни изводи по съществото на спора. Противно на твърденията на касаторите, въззивният съд се е произнесъл по наведените с отговора на исковата молба доводи, че ищцата не е информирала д-р Т. за болките си във врата и за схващанията в раменната част, които е имала още преди процесната естетична процедура. В тази връзка съдът е приел за установено, че за настъпване на увреждането е допринесло и съществуването на обективен факт – наличие на дегенеративни изменения в шиен отдел на гръбначния стълб на ищцата. От друга страна съдът е приел, че ищцата е предоставила изисканата й информация преди интервенцията, като е отговорила на конкретно поставените въпроси, поради което е прието, че тя с поведението си не е допринесла за настъпване на вредоносния резултат. Въззивният съд е обсъдил и представените по делото информирани съгласия на ищцата и се е произнесъл по доводите на касаторите, че тя е била информирана за всички усложнения и рискове, свързани с операцията, като е приел, че не е установено на ищцата да са били разяснени възможните достъпи за извършване на интервенцията, предимствата при прилагането на всеки от тях и възможните рискове, свързани с начина на поставяне на имплантите и осъществяването на достъпа. Кредитирайки съдебно-медицинската експертиза, съдът е приел, че използването на аксиларния достъп е свързано с повишен риск за пациентката, за който е следвало да бъде своевременно и надлежно уведомена. Крайният решаващ извод на съда, обусловил изхода на спора е, че след като няма данни по делото ищцата да е участвала при вземането на решение за начина на извършване на операцията, след получаване на необходимата информация и разяснения, не може да се приеме, че рискът от настъпване на увреждането е преминал върху нея. Поради това неотносими към решаващите мотиви на съда са доводите на касаторите, че съдът не е обсъдил възраженията им, че в специализираното за интервенцията информирано съгласие като риск не е посочено изрично „увреждане на брахиалния плексус“, доколкото същото не е пряко следствие от самата хирургична операция. Следователно по поставения въпрос не е налице специалната предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и по него не следва да се допуска касационно обжалване.

Не следва да се допуска касационно обжалване и по втория въпрос, поставен в изложението, подадено чрез адв. С., защото и по него не е налице специалната предпоставка на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК - не е разрешен в противоречие с посоченото от касаторите решение № 130/13.11.2018 г. по гр. д. № 4807/2017 г. на ВКС, III г. о. В това решение е прието, че медицинската помощ е правно-регламентирана дейност. Съгласно чл. 80 от Закона за здравето, тя се основава на утвърдени по съответния ред медицински стандарти за качество на оказваната помощ и осигуряване на правата на пациента. Поради това, когато се произнася по въпроса дали е осъществен деликт при изпълнението на медицинска дейност, съдът следва не само да посочи действията, които са били или не са били предприети от лекаря, но и доколко той следва да се държи отговорен за конкретното нарушение на съответните медицински стандарти, правила и практики. При формиране на вътрешното си убеждение относно наличието или липсата на причинно-следствена връзка между установеното неправомерно поведение и конкретно причинените вреди, съдът следва да прецени всички ангажирани по делото доказателства. При съобразяване на установените факти, той дължи произнасяне - кои от тези факти, респективно връзките между тях, свързани с дадените от експертизата отговори, са предмет на специални /в случая медицински/ знания и по отношение на кои факти следва да се изгради извод за причинно - следствена връзка, въз основа на опитните правила и логиката. Изводът - дали е допуснато състояние на риск в противоправна степен, т.е. извън пределите на неизбежния медицински риск, съдът следва да направи след като провери - дали съобразно установените с ангажираните доказателства факти може да се приеме, че е направено необходимото за преодоляване на риска, посредством предприемане на най-добрите, съобразно конкретната ситуация, действия. Добрата медицинска практика изисква всеки един пациент да получи адекватно на състоянието му лечение, по време на което да бъдат съблюдавани и съобразени всички гарантирани му права. При наличие на здравословен проблем, във връзка с който пациент се обръща за помощ към лекар, адекватните очаквания са, че специалистът ще предложи и осъществи лечение, което е съобразено с медицинските стандарти и добрите практики и ще съблюдава всички прокламирани в чл. 86 от Закона за здравето права на пациента, най-съществените от които са: правото да бъде информиран за състоянието си, за възможните усложнения, за методите на лечение, правото на достъп до най-добрите практики и правото да се избягва ненужното страдание и болка. В конкретния случай, именно съобразявайки установената съдебна практика, въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, като въз основа на техния анализ поотделно и в съвкупност, е стигнал до извода, че рискът от настъпване на увреждането не е преминал върху ищцата, тъй като не е установено по делото ищцата да е получила необходимата информация преди хирургичната интервенция своевременно, в подходящ обем и форма, съгласно изискването на закона /чл. 88, ал. 2 от Закона за здравето/, което представлява и нарушение на добрата медицинска практика, съгласно 3.3.1.5.6.1 от Наредба № 6 от 24.08.2015 г. за утвърждаване на медицински стандарт „ПВЕХ“ /отм./, изискваща при индикации за операция и вземане на решение за извършване на такава на пациента да се предоставя по разбираем начин писмена и устна информация за предстоящата операция, за ползите и рисковете от нея, както и евентуални усложнения, които биха могли да настъпят, и за съществуващите алтернативи и след като получи необходимата информация, пациентът да изрази своето писмено съгласие за извършване на операция. Няма данни също ищцата да е участвала при вземането на решение за начина на извършване на операцията, след получаване на необходимата информация и разяснения.

Касаторите са обосновали въпроса си и с твърдения, че въззивният съд е основал този решаващ мотив на наведен за първи път едва във въззивната жалба на ищцата довод, че д-р Т. не е обсъдил с нея евентуално прилагане на друг оперативен достъп, и който поради това се явява преклудиран. Тези твърдения са неоснователни, защото още в исковата молба е заявено, че подписаните от ищцата два броя информирани съгласия не отговарят на изискванията на Закона за здравето, тъй като тя не е била надлежно информирана за евентуалните рискове, респективно – не е налице правнорелевантно информирано съгласие за извършване на оперативната интервенция, направен на ищцата, която не е била запозната с характера на същата, рисковете, алтернативите и последствията от нея. Поради изложеното и този въпрос не може да послужи за допускане на касационно обжалване, защото въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, т.е. липсва специалната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Останалите въпроси, поставени и в двете изложения, се свеждат до задължението на въззивния съд да обоснове извода си за наличие на причинно-следствена връзка между настъпилата вреда и противоправното поведение на дееца, и в частност следва ли при вреда, настъпила при и по повод оказана здравна помощ от медицинско заведение, да се посочи в какво се изразява нарушението на утвърдените медицински стандарти и правилата за добрите медицински практики. Отговор на този въпрос е даден в съдебната практика, включително в посоченото от касаторите решение № 131 от 12.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1/2013 г., IV г. о., съгласно която практика в производството по иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за вреди от деликт, съдът следва да обоснове изводите си за настъпила вреда, противоправно поведение на дееца и причинна връзка между тях въз основа на факти, доказани по безсъмнен начин, излагайки мотиви въз основа на кои доказателства е формирал тези изводи. Произнасяйки се по иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за вреди, настъпили при и по повод оказана медицинска помощ в лечебно заведение, съдът следва да обсъди всички доказателства за наличието на вреди за пострадалия, явяващи се в причинна връзка с допуснати противоправни действия или бездействия от извършителите на работата, изхождайки от постановката, че медицинската помощ е правнорегламентирана дейност.

В практиката на ВКС е даден отговор и на въпроса кое действие или бездействие на лекар/специалист по здравни грижи е противоправно, като то се определя като действие или бездействие, което се намира в противоречие с утвърдените от медицинската наука и практика методи и технологии за осъществяване на медицинската помощ- чл. 79, ал. 1 ЗЗ; с утвърдените по съответния ред медицински стандарти в съответната област - чл. 6, ал. 1 ЗЛЗ и Правилата за добра медицинска практика, приети и утвърдени по реда на чл. 5, ал. 4 от Закона за съсловните организации на лекарите и лекарите по дентална медицина; с основния принцип на правото на медицинска помощ - качество, което понятие е посочено в чл. 80 ЗЗ и включва в себе си своевременност и достатъчност на медицинската помощ; неспазване правата на пациентите, като например правото на информирано съгласие или на безопасност на лечението - чл. 86, ал. 1 ЗЗ, както и с неспазване на етичните изисквания към упражняването на медицинската професия, залегнали в Кодекса за професионална етика на българските лекари - арг. от чл. 190, ал. 1 ЗЗ. Прието е, че от разпоредбите на чл. 86, ал. 1, чл. 88, ал. 1 и чл. 92 ЗЗ се извличат основните задължения на лекаря - да приложи диагностични и лечебни методи, които са общоприети, отговарят на съвременното ниво на диагностика и лечение, безопасни и безболезнени са, доколкото това е възможно; да уведоми пациента за лечението и произтичащите от него рискове, с цел да го подготви за неговото информирано съгласие, което включва уведомяване за диагнозата и характера на заболяването, за целите и естеството на лечението, за разумните диагностични и терапевтични алтернативи, очакваните резултати, евентуалните рискове, свързани с предлаганите на пациента диагностично - лечебни методи, за вероятността за благоприятно повлияване и риска за здравето при прилагане на други методи, имената, длъжността и специалността на лицата, които участват в диагностично-лечебния процес. Съдебната практика отдава значение на действителното информиране на пациента и приема, че на установяване подлежи обстоятелството, дали пациентът би дал съгласието си, ако би бил действително, а не формално информиран. Когато пациентът се е съгласил с определено лечение, диагностичен метод, манипулация или операция, след като е получил информацията, посочена в чл. 88, ал. 1 ЗЗ, рискът от възникването на конкретни усложнения, присъщи за предприетите диагностично-лечебни дейности, преминава върху него. Обратното, когато пациентът не е бил уведомен за обстоятелствата по чл. 88, ал. 1 ЗЗ или информираното съгласие не е предоставено според изискванията на чл. 87 - чл. 89 ЗЗ, присъщият за конкретната медицинска интервенция риск не се прехвърля върху него и отговорност за настъпването му ще се носи лекарят/лечебното заведение. Изключение от правилото, че при липса на информирано съгласие, рискът от конкретната медицинска интервенция се носи от лекаря/лечебното заведение, има само в случаите на предвидена от закона медицинска принуда - чл. 89, ал. 2 ЗЗ, чл. 90, ал. 4 ЗЗ и чл. 155 - чл. 165 ЗЗ, в които законодателят е преценил, че медицинската интервенция следва да бъде предприета, независимо или въпреки волята на пациента. В тези случаи ползата от интервенцията е такава /напр. спасяване на живота на пациента, предотвратяване на действия на самоувреждане или застрашаване на живота на други лица/, че законът позволява извършването й, независимо от получаването на информирано съгласие от страна на пациента, като именно последният поема възможния риск от нея (решение № 255 от 18.03.2021 г. по гр. д. № 985/2020 г. на ВКС, ІV г.о.).

В случая, въззивният съд е изложил мотиви, че не е установено по делото на ищцата да са били разяснени възможните начини за извършване на операцията, предимствата и възможните рискове при прилагането на всеки от тях. Прието е, че приложеният аксиларен метод е свързан с повишен риск за ищцата, за който е следвало да бъде информирана, като няма данни също тя да е участвала при вземането на решение за начина на извършване на операцията, след получаване на необходимата информация, посочена в чл. 88, ал. 1 от ЗЗ, и разяснения, поради което не може да се приеме, че рискът от настъпване на увреждането, е преминал върху нея, независимо от подписаните два броя информирани съгласия. При тези съображения, въззивният съд е стигнал до извода, че е налице причинно-следствена връзка между поведението на лекарите от ответния медицински център и вредоносния резултат, поради което следва да бъде ангажирана отговорността им за претърпените от ищцата вреди. Следователно и този въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване, защото въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС. По него не следва да се допуска касационно обжалване и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като е формирана съдебна практика, която не се нуждае от промяна и на която изводите на въззивния съд не противоречат.

Решението не е и очевидно неправилно - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същото не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

С оглед изхода на спора касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на Д. Г. Г. сумата 1 000 лв., представляваща разноски за касационното производство.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение