Определение № 50074 от 09.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2625/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Н. Г. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 331 от 15.03.2022 г. по гр.д.№ 161/ 2022 г., с което е потвърдено решение на Пловдивски районен съд по гр.д.№ 7158/ 2021 г. и по този начин е прието за установено в отношенията между жалбоподателя и „ЕВН България електроснабдяване“ ЕАД, гр.София, че “ЕВН България Електроснабдяване” ЕАД е носител на паричните притезания, за които е издадена заповед № 2217/ 26.02.2021 г. за изпълнение на парично задължение по ч.г.д.№ 3513/ 2021 г. на Пловдивски районен съд, за сумата от 6 218,48 лева, представляваща стойност на предоставена електрическа енергия и мрежови услуги за периода от 25.11.2018 г. до 24.12.2018 г. до обект в [населено място], с ИТН *** и сумата от 1 290,33 лева – обезщетение за забава за периода от 11.01.2019 г. до 22.02.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата от 23.02.2021 г. до окончателното й заплащане и е разпределена отговорността за разноските по делото. Жалбоподателят претендира въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол по материалноправните въпроси: „Кой е длъжник по вземането за цена на доставена енергия за битови нужди, съгласно разпоредбите на Закона за енергетиката в периода след прехвърляне на собствеността върху имота – старият или новият собственик?“; „Кой следва да се счита за ползвател на енергия – собственикът или ползвателят на имота?“; и по процесуалноправния въпрос „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства?“, които счита, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/. Същевременно поддържа, че обжалваното решение е очевидно неправилно поради порочния извод на въззивния съд, че силата на пресъдено нещо на решението по предявен от него отрицателен установителен иск за същото вземане преклудира факта на прехвърляне на собствеността върху имота преди исковия период и води до абсурда за плащането на дължимата сума да бъде осъдено лице, което не е ползвало енергията. Като основание за достъп до касационен контрол сочи и извършени от въззивния съд процесуални нарушения, ограничили правото му на защита. Ответната страна „ЕВН България електроснабдяване“ ЕАД оспорва жалбата с доводи, че съдът е съобразил установената практика, според която собственикът или ползвателят на даден обект е задължен да заплати доставената в него електроенергия. Счита, че съдът е взел предвид всички доводи на страните и е обсъдил доказателствата по делото, като правилно е преценил обхвата на силата на пресъдено нещо. Поради това поддържа, че не са налице твърдяните основания за достъп до касационен контрол, а при условията на евентуалност излага доводи за правилност на обжалвания акт. Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно. За да уважи предявения иск, въззивният съд приел за установено, че с влязло в сила от 14.12.2020 г. решение по гр.д.№ 1491/ 2019 г. на Пловдивски районен съд бил отхвърлен отрицателен установителен иск, предявен от В. Г. срещу “ЕВН България Електроснабдяване” ЕАД с петитум за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата 6 218,48 лева за периода от 25.11.2018 г. до 24.12.2018 г. по фактура № [ЕГН]/ 31.12.2018 г. Посочил, че силата на присъдено нещо по това решение установява дължимостта на сумата, представляваща главница, която била идентична с тази, предмет на установяване в настоящето производство. Приел, че при отхвърляне на отрицателен установителен иск защитната функция на решението е по отношение правото на ответника и че спорът за съществуване на вземането не можел да се пререшава. Обстоятелството, че жалбоподателят се бил разпоредил с процесния обект и към отчетния период от 25.11.2018 г. до 24.12.2018 г., за който била начислена процесната сума от 6 218,48 лева, не е бил негов собственик, не променяло този извод. Промяната на собствеността върху обект, в който енергията била доставена, е станала преди предявяване на отрицателния установителен иск на 28.01.2019 г. и фактът е съществувал към датата на постановяване на решението по този иск. Затова той бил преклудиран от силата на присъдено нещо на решението по отрицателния установителен иск. Тази сила на присъдено водела до преклузия на всички правоизключващи и правоунищожаващи възражения на ответника срещу правопораждащите правно релевантни факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право. Затова, като установено с влязло в сила съдебно решение, то следвало да бъде признато за съществуващо. С оглед тези мотиви на въззивния съд, от поставените от касатора въпроси единствено процесуалноправният въпрос е обуславящ. Той обаче е разрешен в съответствие, а не в противоречие с практиката на ВКС, включително сочената от самия касатор. Според нея въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., І т.о. и цитираните в него/. Така установената практика е съобразена от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение, поради което няма основание то да бъде допуснато до касационен контрол по обуславящия процесуалноправен въпрос. Материалноправните въпроси са необуславящи, тъй като съдът не е обсъждал в акта си дали абонатът или собственикът, съответно ползвателят, е задължен да заплаща цената на доставена в обекта на собственост и ползвана електрическа енергия. Съдът е уважил иска по съображения за преклудиращата сила на пресъдено нещо на решение за отхвърляне на отрицателен установителен иск по отношение факти, релевантни за съществуването на спорното право, възникнали до датата на устните състезания. Съответно на това правно разрешение той е отказал да съобрази факта на промяната на собствеността върху имота, в който е доставена процесната енергия, доколкото този факт е станал не само преди датата на устните състезания по делото, образувано по отрицателния установителен иск, но и преди подаването на исковата молба, с която той е предявен. По отношение на държаните от въззивния съд мотиви релевантен би бил въпросът преклудира ли силата на пресъдено нещо по решение за уважаване на отрицателен установителен иск правоизключващите фактически твърдения на ищеца по този иск, ако се базират на факти, настъпили преди датата на устните състезания. Такъв въпрос обаче касаторът не повдига, той не може да бъде повдигнат служебно от съда, а повдигнатите материалноправни въпроси са необуславящи и по тях касационно обжалване не може да бъде допуснато. То не може да бъде допуснато и по твърденията за очевидна неправилност на обжалвания акт. Съгласно установената практика, основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. Случаят не е такъв, тъй като касаторът обосновава неправилността с грешна преценка на въззивния съд за обхвата на силата на пресъдено нещо по отхвърлен отрицателен установителен иск за съществуване на вземане, което изисква проверка по същество, а правен въпрос в тази връзка не е формулиран. Що се касае до доводите за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, ограничаващи правата на ответника, обсъждането им в производството по чл.288 ГПК е недопустимо. Съществените нарушения на процесуалните правила не са основания за достъп до касационно обжалване, а са касационни основания по чл.281 т.3 ГПК и доводите за извършени такива могат да бъдат разглеждани само след като и ако обжалваният акт бъде допуснат до касационен контрол. По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 и 2 ГПК и