Определение № 50081 от 20.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2364/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. Й. К., чрез адв. М. К., срещу въззивно решение № 57/10.02.2022 г., постановено по възз. гр. д. № 349/2021 г. на Окръжен съд – Велико Търново в частта, с която е отменено решение № 261009/19.03.2021 г. по гр. д. № 1364/2020 г. на Районен съд – Велико Търново и е прието за установено в отношенията между страните, че по договор за паричен заем от 28.03.2013 г. жалбоподателката дължи на С. Й. К. сумата 14 890 лв., за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 213/25.02.2020 г. по ч.гр.д. № 564/2020 г. на Районен съд – Велико Търново. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си страната сочи, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) представлява ли новация договор, с който страните отлагат под условие плащане на идентично по основание и размер парично задължение, за което в официален свидетелстващ документ са потвърдили, че е платено - твърди се противоречие с решение № 130/24.03.2009 г. по т. д. № 650/20008 г., II т. о., решение № 138/22.08.2013 г. по т. д. № 27/2012 г., II т. о. и решение № 210/22.12.2014 г. по т. д. № 4090/2013 г., II т. о.; 2) с оглед диспозитивното начало по чл. 6, ал. 2, вр. чл. 154, вр. чл. 175 и чл. 179 ГПК, представлява ли съществено процесуално нарушение на въззивния съд служебното обръщане на доказателствената тежест в процеса и основаване на решението на факти, които не са въведени с исковата молба - сочи се противоречие с т. 4 от ТР № 1/17.07.2001 г. по тълк. д. № 1/2001 г., ОСГК на ВКС, т. 5 от ТР № 1/19.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК и т. 7 от ТР № 2/02.07.2004 г. по тълк. д. № 2/2004 г., ОСГТК на ВКС. Ответникът по жалбата – С. К., чрез адв. Н. К., в писмен отговор поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд и е допустима. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че Б. К. и С. К. са брат и сестра и са наследници по закон на Й. В. К., починал на 03.07.2010 г. На 28.03.2013 г. е одобрена съдебна спогодба по гр. д. № 275/2011 г. по описа на Районен съд – Велико Търново, постигната между Т. Ц. К., в качеството й на майка и законен представител на малолетния тогава С. К., и Б. К., по силата на която са разпределени сънаследствените имоти помежду им, срещу поето задължение от съделителката Б. К. за заплащане на С. К. общо на сумата 14 890 лв. за уравнение на дяловете и за уреждане на заявените претенции по сметките. В съдебния протокол за спогодбата са записани изявления на съделителите, че сумата е изплатена предварително напълно и в брой от Б. К.. Въззивният съд е посочил, че изявленията, че процесната сума е изплатена, не касае сключването на договора за спогодба, а неговото изпълнение. Доколкото плащането не е извършено пред съда, в тази си част съдебният протокол, обективиращ спогодбата, няма качеството на официален свидетелстващ документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК. Установено е още, че на датата, на която е сключена спогодбата по делбеното дело (28.03.2013 г.), между съделителите е сключен договор за заем, според който заемополучателят Б. К. дължи на заемодателя С. К., представляван от майка му Т. К., сумата 14 890 лева, представляваща паричното задължение по съдебната спогодба. Посочено е, че в спогодбата по делбеното дело „за съда се приема, че сумата е платена“, но реално плащане не е извършвано от Б.К.. Поради това, по договора за заем сумата реално не се предава, а заемополучателят се задължава да я върне при уреждане на претенциите по сметки и уравняване на дяловете между съделителите свързани с делбата на недвижим имот – дворно място, находящ се в [населено място], представляващ УПИ II-182 в стр. кв. 46 по ПУП на [населено място], [община], ведно с изградените в него сгради, който имот е изключен от делбата, както и на други имоти, в съсобственост с И. И.. Обсъждайки събраните по делото доказателства, въззивният съд е приел, че с договора за заем страните са новирали (по смисъла на чл. 107 ЗЗД) основанието на възникналото парично задължение по спогодбата по делбеното дело, досежно заплащането на дължимото уравнение за дела на Ст.К. и на сумите по сметките. Договорът е двустранно подписан и съгласно чл. 180 ГПК съставлява доказателство, че изявленията, които се съдържат в него, са направени от тези лица. Твърдението на ищеца за неизпълнение от страна на ответницата на задължението й по заемното правоотношение е за отрицателен факт, който обръща тежестта на доказване и в тежест на касаторката е да докаже, че е изпълнила поетото задължение за връщане на заемната сума, което не се установява от събраните по делото доказателства. Падежът на задължението по договора за заем е настъпил на 02.10.2018 г., когато се е сбъднало уговореното от страните в чл.3 условие за срока за издължаване на сумата 14 890 лв., респ. когато са уредени отношенията между съделителите във връзка с делбата на посочения неджим имот в [населено място]. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че поставените от жалбоподателката въпроси нямат претендираното значение и не обуславят допускането на касационния контрол. В практиката на ВКС е изяснено (напр. - решение № 379/06.01.2014 г. по гр. д. № 171/2012 г., IV г. о. и др. ), че договорът за заем е сключен, когато заемодателят предаде в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължи да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът е реален, защото единият елемент от фактическия му състав е предаването в собственост, а другият елемент - съгласието за връщане. За фактическия състав на договора за заем е без значение кой от елементите ще се осъществи пръв и след колко време ще се осъществи другият елемент. Нещо може да бъде получено на какво да е основание (напр. парична сума - като аванс по договор за изработка, вещ или услуга - като вноска по договор за дружество, ценни книжа по договор за влог или доверително управление) или дори без основание и след това страните да се съгласят същата сума или равностойността на вещта или услугата в пари да се счита предадена в собственост, а получателят да се съгласи да върне съответната парична сума. Чрез такава спогодба (установителен или друг ненаименован договор) страните може да преуредят отношенията си с обратна сила и дължимото ще е по договор за заем. Такъв договор е валиден, тъй като заемателят реално е получил нещо и се задължава да го върне - същото или равностойността му в пари. Реалният елемент - получаването се удостоверява от заемателя с поемането на задължението да „върне”, а не да „даде” нещо. Затова в тежест на оспорващия реалното предаване на благото е да установи отрицателния факт на неполучаването, респ. да докаже, че е получил по-малко, или че е върнал полученото. Страните могат също да подновят (новират) едно задължение, ако намерението им е да се погаси старото задължение и на негово място да възникне ново задължение. Страните могат да променят основанието на всяко вземане както чрез подновяване (новация), така и чрез спогодба, установителен или друг ненаименован договор. Разликата между двете групи правни способи е в това, че в първия случай отношенията се преуреждат занапред, а във втория - с обратна сила. Реалният характер на договора за заем не се нарушава, дори заемателят да не е получил нищо, ако той е поел или отговарял за друго свое или чуждо задължение. В този случай заемателят е „получил реално” премахването на един пасив от своя патримониум. Страните обаче могат да преуредят отношенията си, като отсрочат или разсрочат едно задължение, както и да се съгласят то да бъде погасено или погасявано чрез даването на нещо друго, но във всички тези случаи те не променят основанието и идентичността на вземането. Валидно задължение за връщане на паричен заем може да възникне и когато заемателят е получил реално нещо друго или дори без основание и се задължи да върне полученото или равностойността му в пари. Реалният характер на договора за заем не се нарушава и когато заемателят е получил нещо от другиго (не от заемателя), както и ако не е получил нищо, но е поел или е отговарял за друго свое или чуждо задължение. Въззивното решение съответства на цитираните правни разрешения. В случая, въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства се установява, че със сключването на договора за заем страните са преуредили отношенията си по повод възникналото във връзка с делбата задължение на Б.К. за изплащане на сумата 14 890 лв. на Ст.К. за уравнение на дела му и по претенциите по сметките. Описаните в двустранно съставения, подписан и неоспорен договор за заем предходни отношения между страните по повод извършената между тях делба, както и причините и целта за сключването му, съдът е приел, че действително съществуват и не са опровергани от ангажираните от ответницата доказателства. В съответствие с разрешенията в практиката на ВКС въззивната инстанция е счела, че страните са обвързани от споразумение, с което са уредили отношенията си по повод плащането на сумата от 14 890 лв., дължима от Б.К. по делбеното дело, която сума ответницата се е задължила „да върне” на ищеца „при условията и по реда” на договора за заем от 28.03.2013 г. Обсъждайки събраните по делото доказателства, съдът е приел, че жалбоподателката, в чиято доказателствена тежест е да установи неполучаването на процесната сума като заем, респ. плащането й още при сключването на спогодбата или по-късно - след сбъдване на условието по чл.3 от договора за заем, не е установила този факт по делото. Произнасянето на въззивната инстанция по въпроса за разпределението доказателствената тежест в процеса по иск по чл.240, ал.1 ЗЗД съответства на константно приеманото в практиката на ВКС, че в производството по такъв спор ищецът заемодател трябва да докаже, че е предоставил на ответника претендираната сума по заемно правоотношение (или съществуването на старо задължение при новация), респ. постигнатото съгласие за връщането й, чрез всякакви доказателствени средства за правните и фактически действия на страните; а в тежест на ответника заемател е да установи, че не съществува заемно правоотношение, респ. че не е получил даденото в заем, или е извършил плащането на заемната сума (вж. - решение № 226/12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г., IV г. о., решение № 449/06.03.2013 г. по гр. д. № 1268/2011 г., IV г. о., решение № 240/26.10.2016 г. по гр. д. № 922/2016 г., IV г. о. и др. ). Водим от всичко изложено, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение