Определение № 2615 от 29.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4368/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Р. Д. срещу решение № 317 от 28.06.2023 г. по в. гр. д. № 96/2023 г. на Великотърновския окръжен съд в следните части, с които:

• след частична отмяна на определение № 260029/24.11.2022 г. по гр. д. № 1071/2020 г. на Горнооряховския районен съд / в действителност се касае за решение, което поради допусната очевидна фактическа грешка е озаглавено определение/, е отхвърлен предявеният във втората фаза на делбата от М. Р. Д. срещу Р. И. М. иск по чл.30, ал.3 ЗС до размер на сумата от 36 433 лв., представляваща припадащата се на ответницата стойност на извършени от ищеца СМР в съсобствения имот, допуснат до делба;

• първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която е отхвърлен искът на М. Д. по чл.30, ал.3 ЗС за разликата над 36 433 лв. до пълния предявен размер от 47 872 лв.; в частта, с която са отхвърлени предявените от М. Р. Д. срещу Р. И. М. искове по чл. 59 ЗЗД за сумите от 11 000 лв., представляваща „изравняване на дяловете“ при закупуване на общия имот и за сумата от 9104 лв., представляваща половината от незаплатената част от банковия кредит, който М. Д. е теглил за закупуване на имота, съобразно дела на ответницата Р. М., заедно със законната лихва от датата на предявяването – 10.05.2021 г.

• първоинстанционното решение е отменено в частта, с която Р. М. е била осъдена да заплати на М. Д. сумата от 1072 лв. разноски.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел следното:

В първата фаза е допусната е делба на недвижим имот в [населено място], [улица], представляващ 1/2 ид. част от дворно място с площ 310 кв. м., УПИ №... от кв. 100, заедно с построената в него едноетажна жилищна сграда с площ от 165 кв. м., състояща се от вестибюл, три спални, две дневни, кухня-трапезария, преддверие от юг, два коридора, баня, тоалетна, заедно с придаващите се към него лятна кухня с навес с полезна площ 16. 00 кв. м. и мазе под част от сградата с полезна площ 21. 00 кв. м., между М. Р. Д. и Р. И. М., при равни квоти.

Делбата е извършена чрез обособяване на реални дялове и теглене на жребий.

Производството по делото е продължило по заявените претенции по сметки.

За да отхвърли иска на М. Д. за припадащата се на Р. М. част от стойността на извършените СМР в общия имот въззивният съд е приел, че те имат характер на подобрения, извършени са със знанието и съгласието на другата съделителка, но подобренията остават в патримониума на ищеца. С възлагането на реален дял от съсобствения недвижим имот на съсобственика – подобрител се получава сливането на две качества - на кредитор и длъжник по предявените искове за подобрения. Поради това признатите права на съсобственика, извършил подобренията, се погасяват.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от М. Д. иск за сумата от 11 000 лв., представляваща „сума за изравняване на дяловете при покупка на имота“, въззивният съд е заявил, че споделя извода на първата инстанция, че по делото не е установена с надлежни доказателствени средства твърдяната симулация.

Прието е, че искът за сумата от 9 104 лв., представляваща половината от оставащата за изплащане сума по банковия кредит на М. Д., теглен за закупуване на имота, е неоснователен. Установено е, че с преводни нареждания от 21.06.2007 г. и от 22.06.2007 г. чрез „Първа инвестиционна банка“ АД с наредител М. Д. са били извършени плащания на сумите 17 045 лв. и 17 045 лв. към сметките на двамата продавачи по договора за покупко-продажба, с който е придобит спорният имот. Други данни за договора за банков кредит, пораждащ вземането /за дължимия размер на кредита - главница и лихви, респективно за непогасения остатък от него, за размера на конкретните вноски, в какъв размер и при какъв падеж не са погасени от длъжника, конкретизация за това дали това са вноски за главница или за лихва/, не са ангажирани. Не е поискана счетоводна експертиза за определяне на движението на средствата по усвоения кредит и дължимия остатък.

Касационна жалба срещу въззивното решение в посочените по-горе части е подадена от М. Р. Д..

Жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно поради нарушаване на материалния закон, на съществени съдопроизводствени правила и поради необоснованост. Очевидно неправилни били изводите на въззивния съд по първия и по третия иск. По иска с правно основание чл.30, ал.3 ЗК решението влизало в противоречие с определение № 33 от 26.01.2017 г. по гр. д. № 3766/2016 г. на ВКС, II-ро г. о.; ТР № 85/02.12.1968 г. по гр. д. № 149/1968 г. на ОСГК на ВКС; ППВС № 6/1974 г.; решение № 532/17.06.1994 г. по гр. д. № 382/1994 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 339 от 10.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1072/2010 г., I г. о. По въпроса за мотивите на въззивния съд обжалваното решение влизало в противоречие с определение № 31 от 1.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3019/2021 г., I г. о., решение № 134 от 30.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 34/2013 г., II т. о., ППВС № 1/1953 г, ППВС № 7/1965 г. и ППВС № 1/1985 г.; т.19 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Поддържа се, че старата къща, закупена от жалбоподателя, няма нищо общо със съществуващата в момента, която представлява нова жилищна сграда и гараж. Извършените от жалбоподателя СМР били подобрения, за които другата съсобственичка дължи половината от тяхната стойност според дела си в общия имот. Поддържа се също, че по време на съдебния процес съдът допуснал съществено процесуално нарушение, като при насроченото открито съдебно заседание не спазил изискването за разглеждане на делата на повторно четене и с това била препятствана възможността на жалбоподателя да присъства в съдебното заседание. По втория и по третия иск за сумите съответно от 11 000 лв. и 9104 лв. нямало практика на ВКС и по тази причина въпросите били от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

В изложението към жалбата се повтарят оплакванията за недопустимост на въззивното решение /без да е пояснено от какво произтича тя/, за неправилност поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост, както и за очевидна неправилност. Поставят се следните въпроси:

1. Следва ли да се разделят между съделителите подобренията /СМР/ за процесния имот, които са увеличили стойността му и в какво съотношение;

2. Налице ли са основания за присъждане на извършените СМР в случая и остават ли в патримониума на М. Р. Д. всички извършени от него подобрения, или част от тях преминават в патримониума на другия съделител – М., с възлагането на реален дял от имота;

3. Погасяват ли се признатите права срещу другия съсобственик на съсобственика М. Р. Д., извършил подобрения в общия имот, поради сливането на две качества – длъжник и кредитор;

4. Сливат ли се качествата длъжник и кредитор по предявените искове за подобрения с възлагане на реален дял от съсобствения недвижим имот на съсобственика;

5. Погасяват ли се признатите права срещу другия съсобственик на съсобственика М. Р. Д., извършил подобрения в общия имот, ако направените от него и от съделителката М. подобрения са на различна стойност;

6. Погасяването на признатите права срещу другия съсобственик на съсобственика М. Р. Д., извършил подобрения в общия имот, прогласено от въззивния съд, обогатява ли неоснователно другия съсобственик;

7. Установено ли е с надлежни доказателствени средства заплащането от моя страна на два платежни документа на сумите две по 18 000 лв. по предварителен договор за покупка на процесния имот, обуславящо иска ми за заплащане на сумата от 11 000 лв., представляваща сума за изравняване на дяловете при закупуване на имота, наречено „симулация“ от въззивния съд;

8. Необходими и полезни ли са заплатените от мен 10370 лв., останалата част от предявените претенции по сметки от 36 433 лв. до пълния размер от 47872,50 лв.;

9. Основателно ли е искането ми за заплащане на сумата от 9104 лв., представляваща половината от оставащата за изплащане сума по банковия кредит, съобразно дела на М., при наличието на документ от банката-кредитор за размера на оставащия за изплащане дълг.

Ответницата Р. И. М. оспорва жалбата. Излага доводи за нейната неоснователност.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за делба, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска.

Не съществува вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.2, предл.3 ГПК по иска с правно основание чл.30, ал.3 ЗС за проверка на извода на въззивния съд, че не се дължат суми за подобрения, извършени от единия съсобственик на общия имот, поради това, че при делбата той получава реален дял от имота и се сливат качеството му на длъжник и кредитор. Във връзка с този извод са поставени и всички въпроси в изложението на касационната жалба, с изключение на въпроси № 7 и № 9.

Не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК по исковете с правно основание чл.59 ЗЗД и свързаните с тях въпроси № 7 и № 9.

Искът за сумата от 11 000 лв. почива на идеята, че след като съсобствениците имат равни права върху общия имот, то те трябва да имат и еднакви по размер задължения в придобиването му. Тази идея обаче не може да бъде споделена. М. Д. е закупил целия имот, придобил е изцяло собствеността върху него и Р. М. нито черпи права, нито задължения по тази сделка. Правата на Р. М. върху 1/2 ид. част от имота произтичат от продажбата по нотариалния акт от 2008 г., по която тя е заплатила на продавача М. Д. 8000 лв. Дори тази продажба да е била симулативна и да е прикривала дарение /този резултат е отречен с влязло в сила решение/, Р. М. няма никакво парично задължение към М. Д. за придобитата от нея 1/2 ид. част от имота. Ако тя е закупила въпросната 1/2 ид. част, нейното парично задължение към продавача М. Д. се ограничава в рамките на уговорената продажна цена от 8000 лв. и друга сума тя не дължи. Ако е придобила 1.2 от имота чрез прикрито дарение /резултат, отречен с влязло в сила решение/, то тя не дължи никаква сума на „продавача“ поради безвъзмездния характер на сделката. Независимо от изложените от въззивния съд мотиви по този въпрос, въззивното решение като резултат нито противоречи на практиката на ВКС, нито е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Освен това въпрос № 7 е по правилността на въззивното решение и по тази причина на самостоятелно основание по него не може да се допусне касационно обжалване. Въпросът по чл.280, ал.1 ГПК следва да съдържа абстрактен правен проблем, а не да съдържа питане дали определен факт е бил доказан по делото и дали той обуславя уважаването на предявен иск. Както е прието в мотивите на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос по чл.280, ал.1 ГПК трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Искът за сумата от 9104 лв. почива на идеята, че Р. М. следва да поеме половината от банковия кредит, теглен за закупуване на процесния имот. Тази теза би имала правно основание ако страните са били съпрузи към момента на теглене на кредита. Тогава по силата на чл.25, ал.2 СК от 1985 г. /отм./ съпругата би станала солидарен длъжник по банковия кредит и на основание чл.127, ал.2 ЗЗД след прекратяване на брака М. Д. би имал иск срещу нея, но не за половината от оставащата неизплатена част от кредита, а за половината от вече изплатената част. Тази хипотеза в случая не е налице. М. Д. сам отговаря спрямо банката за кредита, който е теглил за закупуване на имот, който е станал изцяло негова собственост. Обстоятелството, че впоследствие той е продал Ѕ ид. част от този имот на Р. М., не се отразява на неговите задължения към банката. Освен това по изложените по-горе съображения въпрос № 9 е по правилността на въззивното решение и по тази причина по него не може да се допусне касационно обжалване.

По въпроса за разноските, направени в производството по чл.346 ГПК, съставът на ВКС ще се произнесе с решението по делото.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,