Определение № 50482 от 13.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2417/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 10569/19.04.2022 г., подадена от Ц. З. С. и Р. П. С., чрез адвокат Н. К., срещу решение № 235 от 25.02.2022 г. по гр. д. № 20225300500209/2022 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 2433 от 7.12.2021 г. по гр. д. № 11671/2020 г. на Районен съд – Пловдив за отхвърляне на предявените от Ц. З. С. и Р. П. С. срещу И. А. Н. и А. Г. А. искове, както следва: за признаване за установено, че ищците са собственици, с равни права по 1/2 ид. ч. за всеки, върху гараж с идентификатор **, с площ от 18 кв. м, построен в имот с идентификатор * по действащите КККР на [населено място], с адрес: [населено място], [улица], съгласно нот. акт № 9, том VI, peг. № 11251, нот. д. № 235/2008 г. на нотариус Е. А., и за осъждане на ответниците да им предадат лявата част от този гараж; за осъждане на ответниците да премахнат изградената преградна стена в гараж с идентификатор **; за осъждане на ответниците разделно да заплатят в полза на ищците сумата от общо 3000 лв., представляваща обезщетение за невъзможността последните да ползват собствеността си върху гараж с идентификатор ** за периода от 14.09.2015 г. до 14.09.2020 г., ведно със законната лихва за забава върху тази сума, считано от датата на подаването на исковата молба - 14.09.2020 г., до окончателното й изплащане.

Въззивният съд е съобразил, че в исковата молба и уточненията й ищците Ц. З. С. и Р. П. С. твърдят, че са собственици с равни права на жилище, находящо се на ет. 1, [улица] [населено място], с идентификатор ***, както и че притежават 1/2 ид. ч. от тавана, с право на ползване на източната част, по силата на нот. акт № 70/2.06.1975 г., както и обекти с идентификатори *, и , последните два представляващи гаражи съгласно нот. акт № 9, том VI, peг. № 11251, нот. д. № 235/2008 г. на нотариус Е. А.. Заявяват, че И. А. Н. е собственик на апартамент на втория жилищен етаж в сградата на [улица], ведно с две избени помещения, западната част от таванско помещение и гаража, построен в дворното място. А. Г. А. притежава право на ползване на две стаи от третия етаж в процесната жилищна сграда, а целият трети етаж е собственост на дъщеря му А. А. А.. Ищците сочат, че дълго време отсъствали от страната и няколко години не живели в имота, като при завръщането си установили, че в единия гараж, с идентификатор , е изградена преградна стена и преградената част се ползва от ответниците; била изпратена покана за освобождаване на завзетата част от гаража и за премахване на преградната стена, но резултат не бил постигнат. С исковата молба се поддържа, че преградената част пречи и смущава правото на собственост на ищците, тъй като отделя половината гараж и те не могат да ползват целия гараж по предназначение. Ето защо се иска да се признае за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици (всеки по 1/2 ид. ч.) на процесния гараж, както и ответниците да бъдат осъдени да предадат владението на лявата част от този гараж. Иска се също така осъждането на ответниците да премахнат изградената в гаража преградна стена, както и да заплатят разделно на ищците сумата от 3000 лв., представляваща обезщетение за невъзможността да ползват по предназначение гаража с идентификатор ** за периода от 14.09.2015 г. до 14.09.2020 г., ведно със законната лихва за забава върху тази сума, считано от датата на подаването на исковата молба - 14.09.2020 г., до окончателното й изплащане. От своя страна, ответниците оспорват правото на собственост на ищците върху гаража (включително по отношение на заявените от тях идеални части, предвид факта, че собствеността е в режим на съпружеска имуществена общност и е бездялова), тъй като нямало данни строежът да е законен, а представеният нот. акт № 9/2008 г. е издаден по реда на чл. 578, ал. 2 ГПК, при което на основание чл. 92 ЗС изграденият гараж не е в изключителна собственост, респ. земята, върху която е изграден, е общинска и никъде в документите на ищците не било отстъпено право на строеж. Заявява се, че гаражът е в режим на съсобственост между страните, в полза на които е учредено право на строеж, сред които е и М. П. А.. Предвид обстоятелството, че ищците не се легитимират като изключителни собственици на процесния гараж, искът по чл. 108 ЗС следва да бъде отхвърлен, а искът по чл. 109 ЗС се явява неоснователен, тъй като не се създават пречки на ищците, респ. ответниците също имат право на ползване. Оспорват се основанието и размерът на претендираното обезщетение. Иска се обезсилването на нот. акт № 9, том 6, peг. № 11251, дело № 935/2008 г.

Окръжен съд – Пловдив е приел за установено следното:

С решение № 190, взето в заседанието на изпълнителния комитет на ГОНС - П. с протокол № 23/25.09.1962 г., е отстъпено право на строеж върху държавен парцел *, кв. 18 - „Гол. К. е“, с площ от 393 кв. м, на П. А. П. върху целия урегулиран парцел, със задължение да построят заедно с П. Р. С. по одобрен архитектурен проект предвидената в кварталнозастроителния план двуетажна жилищна сграда с две самостоятелни жилища - по едно за всеки строител, при общо ползване на мястото и реално участие в собствеността на общите части на сградата по чл. 38 ЗС, и с право на споразумение по отношение на делбата на жилищата и ползване на дворното място.

На 10.10.1964 г. между П. Р. С. и П. А. П. е сключен договор за делба на недвижим имот, с нотариална заверка на подписите, с който в дял на П. А. П. е разпределено правото на собственост и владение на втория етаж от жилищната сграда, състояща се от две стаи, хол, кухня, коридор, баня, клозет и две тераси, две избени помещения в източната част на сградата и избено помещение под стълбището, както и половината от таванското помещение - западната част, както и 1/2 ид. ч. от общите части на сградата и от мястото, в което е построена сградата. П. Р. С. е получил в дял правото на собственост и владение на първия етаж от жилищната сграда, състоящ се от две стаи, хол, кухня, коридор, баня, клозет и две тераси, както и две избени помещения в южната част на сградата и едно избено помещение под банята, половината от таванското помещение, както и 1/2 ид. ч. от общите части на сградата и от мястото, в което е построена сградата. За общо ползване са останали дворното място, коридора и стълбите за тавана.

С нотариален акт от 2.06.1975 г. П. Р. С., със съгласието на своята съпруга, е продал на Р. П. С. гореописаните недвижими имоти, които е получил в дял при извършването на доброволната делба, а именно: първия етаж от жилищната сграда, състоящ се от две стаи, хол, кухня, коридор, баня, клозет и две тераси, както и две сутеренни помещения в южната част на сградата и едно избено помещение под банята, половината от таванското помещение, както и 1/2 ид. ч. от общите части на сградата и от правото на ползване на източната част.

Със заповед № СД-196/3.08.1983 г. на Пловдивския общински народен съвет, на основание чл. 85, във вр. с чл. 98 ЗТСУ, са отчуждени на основание чл. 15г, ал. 2 ЗС за надстрояване 28.97 % от правото на строеж върху държавен парцел *, кв. 9 по плана на[жк], [улица] 28.97 % от общите части на сградата съгласно чл. 38 и чл. 40 за южното средно сутеренно помещение, собственост на П. А. П., за която част със заповед от 16.04.1983 г. е открито производство по отчуждаване, като собствениците П. А. П. и П. Р. С. бъдат парично обезщетени. Оценени са и извършените от собствениците подобрения, изразяващи се в бетонови настилки, бетонов бордюр, желязна двукрила входна врата, каменна ограда, асми с железен чардак. Със заповед от 12.09.1983 г. на М. П. А. е отстъпено горепосоченото право на строеж върху 28.97 % от държавен парцел *, кв. 9 по плана на[жк], [улица], със задължение да построи третия етаж на двуетажната жилищна сграда, собственост на П. А. П. и П. Р. С., като е получила в реална собственост южното средно сутеренно помещение. В заповедта изрично е посочено, че гражданите, извършили надстройката, притежават право на общо ползване на дворното място, заедно с останалите собственици.

С нотариален акт от 22.05.1990 г. П. А. П. и Е. И. П. са продали на внучката си И. А. А. получените в дял, съгласно гореописания договор за доброволна делба, апартамент на втория жилищен етаж, ведно с две избени помещения с 26.17 кв. м площ в източната част на сградата и избено помещения под клозета и под стълбището, половината от таванското помещение - западната част, както и 1/2 ид. ч. от общите части на сградата и мястото, в което е построена сградата, ведно с гараж, построен в дворното място, и други подобрения.

По отношение на гаража са приети като писмени доказателства разрешение за строеж от 1968 г., с което е позволено на П. П. да изгради масивен гараж с размер 3/5 м, като се сочи, че има съгласие от съседа и съсобственика. Издаден е на 19.12.1968 г. и протокол за строителна линия и ниво, като от скицата се установява, че се отнася до гараж с идентификатор **** по КККР на [населено място], който е различен от процесния.

С нотариален акт от 23.04.1991 г. М. А. и А. Г. А. са продали на дъщеря си А. А. А. третия етаж от триетажната жилищна сграда, намираща се на [улица], състоящ се от три стаи и кухня, заедно с южното средно сутеренно помещение, заедно с 28.97 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху държавния парцел. Тези имоти са станали предмет и на последваща прехвърлителна сделка от 2003 г., като са прехвърлени в собственост на А. А. А.. По силата на нотариалния акт от 1991 г. А. А. и М. А. са си запазили правото на ползване на две стаи и общо ползване на сервизните помещения до края на живота си.

Въз основа на изложеното, въззивният съд е направил извод, че не може да се приеме, че ищците се легитимират като собственици на правото на строеж на дворното място, тъй като по силата на нотариалния акт от 1975 г. същите са станали собственици единствено и само на дела на П. С., а именно: първия етаж от жилищната сграда, състоящ се от две стаи, хол, кухня, коридор, баня, клозет и две тераси, както и две сутеренни помещения в южната част на сградата и едно избено помещение под банята, половината от таванското помещение, както и 1/2 ид. ч. от общите части на сградата и от правото на ползване на източната част. По силата на цитираното решение № 190/1962 г. П. С. и П. П., а впоследствие през 1983 г. и М. А., са придобили правото на строеж на съответните етажи от сградата и общо ползване на дворното място, но не им е било прехвърляно правото на строеж на цялото дворно място. По отношение на дворното място съсобствениците на първия, втория и третия жилищни етажи, ведно със съответните избени и тавански помещения, имат право на ползване, което е предоставено на праводателите им от държавата, съгласно цитираните заповеди и решение. Правото на ползване върху държавен (общински) парцел на лицето, в чиято полза е учредена суперфиция, е акцесорно право, произтичащо от отстъпеното право на строеж върху него, и съгласно чл. 15, ал. 3 (отм.) ЗС и чл. 130, ал. 4 3ТСУ (отм.) се разпростира върху цялата незастроена част от имота, за който е учредено правото на строеж. Правото на ползване върху терена в тази хипотеза е по-широко в сравнение с общото правило на чл. 64 ЗС за суперфициарните собственици, според което те могат да ползват земята, само доколкото това е необходимо за ползването на постройката по предназначение. Правилото на чл. 15, ал. 3 ЗС е приложимо при всички случаи на суперфициарна собственост на граждани върху държавен терен, включително, когато правото на строеж е придобито преди изменението на чл. 15 ЗС с ДВ, бр. 87/1974 г. С това изменение е установен нов режим за държавните имоти, върху които е отстъпено право на строеж на граждани, като е разширен обемът на правата им, включително и при вече придобито право на строеж. Това право на ползване предполага и възможността за извършване на такива подобрения, които ще обслужват ползването и получаването на добиви от имота. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 131, ал. 1 ЗТСУ (отм.), съгласно която правото на строеж върху държавна земя включва и правото да се построят и необходимите второстепенни постройки и други съоръжения, необходими за ползването на имота според предназначението му. Въззивният съд е намерил, че по делото, обаче, не се твърди, нито се установява от приетите писмени доказателства процесният гараж да представлява второстепенна постройка. Взел е предвид решение № 727/26.10.1981 г. по гр. д. № 699/1981 г. на ВС, ІІІ г. о., в което е прието, че съгласно чл. 131, ал. 1 ЗТСУ в държавни парцели, върху които е отстъпено право на строеж, е допустимо изграждането само на подземни гаражи. В случай, че не е отстъпено право на строеж за изграждане на гараж на нивото на терена, то изграждането на такава постройка излиза извън рамките на обикновеното ползване, което се има предвид в чл. 15, ал. 3 ЗС.

Окръжен съд – Пловдив е приел, че представеният от ищците нотариален акт от 30.12.2008 г., издаден въз основа на обстоятелствена проверка, не ги легитимира като собственици на основание давностно владение, като е изложил съображения, че по отношение на гаража важи правилото на чл. 92 ЗЗД, като собственикът на земята – първоначално държавата, а впоследствие общината, е собственик и на постройките върху нея. Позовал се е на забраната за придобиване по давност на имоти частна държавна или общинска собственост и на наложения от 31.05.2006 г. мораториум. Допълнително съдът е обсъдил събраните по делото гласни доказателства, съгласно които не се установява само ищците да са ползвали процесния гараж. Посочил е и че С., с представената уточнителна молба от 24.09.2020 г., сами са опровергали отразеното в констативния нотариален акт № 9/30.12.2008 г., заявявайки, че ответниците са установили фактическа власт върху процесния гараж преди около 20 години.

Въззивният съд е изложил съображения по твърденията на ищците, че в случая става дума за общинска, а не за държавна собственост, и че липсата на акт за общинска собственост обуславя извод, че гаражът не е общинска собственост. Визирал е, че съгласно чл. 5, ал. 3 ЗОС и константната съдебна практика, актът за общинска собственост няма правопораждащо действие. В тежест на С. е било да установят, че са придобили собствеността върху целия гараж, което обстоятелство е останало недоказано по делото.

Допълнително Окръжен съд – Пловдив е посочил, че дори да се приеме, че ищците са придобили права върху построените в дворното място гаражи по силата на учреденото им право на строеж и съответно право на надстрояване, то всеки от съсобствениците на сградата притежава идеална част от построеното, поради което не може да се приеме, че С. са изключителни собственици на процесния гараж.

Съдът е намерил за несвоевременно заявеното пред него, че през периода, в който ищците са били в М., гаражът се е ползвал от П. С. и съпругата му. Независимо от това е приел и че тези обстоятелства не се и установяват от събраните в хода на производството доказателства. Не се установява с категоричност нито годината на построяване на процесния гараж, нито явното, спокойно и необезпокоявано ползване в сочения период, нито обективираното намерение за своене по отношение на останалите собственици и притежатели на вещни права в построената в дворното място на [улица] триетажна сграда.

С оглед недоказване твърдяното право на собственост на гаража, съдът е намерил за неоснователни предявените искове по чл. 108 ЗС, чл. 109 ЗС и чл. 59 ЗЗД.

Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулират следните въпроси, обусловили според тях решаващите изводи на въззивния съд:

1. Допустимо ли е, след упражняване и реализиране на правото на строеж, от реализираното право на строеж, трансформирано в право на собственост, да се отчуждават идеални части, които да се предоставят на друго лице.

Твърдят, че в случая е налице отчуждаване на идеални части от реализирано право на строеж, за което отчуждаване липсва правен способ и правна норма. Ето защо, третият етаж е построен без за него да е учредено единствено възможното право на надстрояване.

Визират ТР № 1/4.05.2012 г. по тълк. д. № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС и решение № 473/25.11.2011 г. по гр. д. № 1501/2010 г. на ВКС, І г. о.

2. Следва ли съдът, при направено възражение за нищожност на писмено доказателство, да се произнесе по направеното възражение за нищожност.

По този въпрос жалбоподателите сочат, че съдът не се е произнесъл по направеното възражение за нищожност на заповед № 225/12.09.1983 г. и заповед № СД-196/3.08.1983 г.

3. Следва ли съдът да пререшава въпроса за право на собственост (без да е сезиран), както и да приема, че Община Пловдив е собственик при положение, че Община Пловдив е признала правото на собственост на жалбоподателите върху процесния гараж.

Във връзка с този въпрос С. се позовават на издаденото им от Община Пловдив удостоверение изх. № 3-9400-1853/21.08.2020 г., както и на неактуването като общинска собственост на процесния гараж. Считат, че съдът е следвало да зачете обвързващата доказателствена сила на издадения в тяхна полза нотариален акт по обстоятелствена проверка.

4. Следва ли съдът да не признава правната сила на констативен нотариален акт, който не е оспорен от собственик и не е отменен по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК, и изгубило ли е сила решение № 727/26.10.1981 г. по гр. д. № 699/1981 г. на ВС, ІІІ г. о., тъй като няма задължителен характер.

5. Допустимо ли е всеки един от съсобствениците в сграда да е съсобственик в изграден от един от съсобствениците гараж в дворното място.

Жалбоподателите оспорват извода на въззивния съд, че всеки от съсобствениците на правото на строеж притежава идеална част от построеното. Твърдят, че в случая ответниците не са съсобственици на правото на строеж, нито са придобивали такова.

6. Задължен ли е съдът да обсъди всички направени възражения, доводи във въззивната жалба и приетите по делото доказателства в тяхна подкрепа, чрез излагане на мотиви кои приема за основателни, респ. неоснователни и защо.

С. твърдят, че Окръжен съд – Пловдив не е изложил фактически и правни съждения относно приетите за установени факти, които е субсумирал, което е довело до изключително лаконични и неясни мотиви. Сочат липса на анализ на свидетелските показания, на приложените писмени доказателства и на направените възражения, в резултат на което изцяло е подменена фактическата обстановка.

Твърди се противоречие на въззивното решение с: т. 4, т. 6 и т. 7 от ТР № 1/17.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2001 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на ВКС, IV г. о.

От И. Н. и А. А. е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първия въпрос от изложението.

В случая не се констатира противоречие на приетото във въззивното решение с цитираната от жалбоподателите съдебна практика, в която не е разгледана хипотеза, като по настоящото дело.

Освен това, разпоредбата на чл. 15г, ал. 2 (нов - ДВ, бр. 87 от 1974 г., отм. - ДВ, бр. 33 от 1996 г.) ЗС изрично урежда, че когато върху държавна земя е построена сграда, може да се отстъпи на други лица право на надстрояване или пристрояване съгласно застроителния и регулационен план, като се отчуждят при условията и по реда на ЗТСУ съответната част от правото на строеж и припадащите се идеални части от общите части на сградата, а когато е необходимо - и реално определени зимнични и тавански помещения или части от тях. Именно така е процедирано със заповед № СД-196/3.08.1983 г. и заповед № СД-225/12.09.1983 г.

Предвид изложеното по-горе във връзка с първия въпрос, вторият въпрос от изложението се явява правно ирелевантен за изхода на спора.

Третият въпрос не представлява въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като изисква преценка на конкретните доказателства по делото. Освен това същият е некоректно формулиран, доколкото не е налице решение относно собствеността на гаража, обвързващо Община Пловдив, нито заявено признаване правото на собственост на С. върху него. По отношение на този въпрос не е аргументирано и наличието на някоя от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Четвъртият въпрос в частта относно констативния нотариален акт е формулиран изцяло според защитната позиция на жалбоподателите и не отговаря на обстоятелствата по делото. Видно от отговора на исковата молба, И. Н. и А. А. са оспорили признатите с нотариален акт № 9/30.12.2008 г. права на собственост по силата на давностно владение. Окръжен съд – Пловдив е приел, че заявените от ищците обстоятелства по делото, както и изслушаните свидетелски показания са опровергали фактите, обуславящи посоченото във визирания констативен нотариален акт придобивно основание. Тези му изводи са съобразени с постановките на ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, а дали са обосновани и правилни, не подлежи на преценка в настоящото производство по чл. 288 ГПК.

Втората част на четвъртия въпрос няма характера на правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото касае съдебна практика, с която въззивният съд е аргументирал решението си, без да я е приел за задължителна.

Петият въпрос също не може да обуслови допускане на касационно обжалване, доколкото е зададен твърде общо и без връзка с конкретното дело. Същият предполага обсъждане на различни възможни хипотези. И по него не са наведени доводи за наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК.

По шестия въпрос е налице изобилна непротиворечива съдебна практика, съгласно която дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма; въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея.

В случая решението на Окръжен съд – Пловдив отговаря на горните изисквания. Същото е подробно мотивирано. Същевременно жалбоподателите не са визирали кои точно доводи, възражения и доказателства са останали необсъдени от въззивния съд и по кои спорни въпроси липсват направени съждения.

Въззивното решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушаване на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Ответниците имат право на направените от тях разноски за адвокат – 800 лв. за А. А. и 1000 лв. за И. Н..

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,