Определение № 50235 от 10.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 1522/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на синдика на „Корпоративна търговска банка“АД/н/, чиито функции се изпълняват от А. Д. и К. М., срещу решение №48/24.01.2022 г. по т.д.№2280/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е обезсилено решение №2049/02.11.2017г. по т.д.№6599/15г. по описа на Софийски градски съд и е прекратено производството по предявените от синдика на „КТБ“АД/н/ срещу „Лик телекомюникейшънс“С.а.р.л. главни искове за признаване за установено по отношение на ответника,че „КТБ“АД/н/ е собственик на имущество с произход от банката, а именно 43 264 бр. акции, съставляващи 43,264% от капитала на В.Телеком Инвестмънт С.А. Д. Партнер Люксембург и 43 264 бр. акции, съставляващи 43,264% от капитала на В.Телеком Инвестмънт СКА Люксембург и евентуални – за осъждане на ответника да върне в масата на несъстоятелността на „КТБ“АД/н/ собствеността върху тези акции. С решението на въззивния съд банката е осъдена да заплати по сметка на съда държавна такса в размер на 10 251 616,38 лв.

В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт, поради материална незаконосъобразност, допуснати процесуални нарушения и необоснованост. Излагат се доводи за неправилност на извода на съда за недопустимост на производството, които се обосновават със съображения за редовност на предявената от синдика искова молба след отстраняване на недостатъците ѝ с уточнителната молба, депозирана пред въззивния съд и за допустимост на исковете, въпреки постановяването на решението по конституционно дело №9/2020г. на КС на РБ. Наведени са аргументи и в оспорване на извода за дължимост на държавна такса, каквато, според синдика не следва да бъде възлагана в тежест на несъстоятелната банка, доколкото синдикът ѝ не е станал причина за прекратяването на делото, действайки при завеждането на исковата молба в рамките на предоставените му от закона правомощия. Поддържа се искане за отмяна на въззивния акт и постановяване на решение по съществото на спора.

В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът се позовава на предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, които счита за осъществени с въпросите:

1. Какъв е характерът на иск с правно основание чл.60а ал.1 ЗБН с предмет акции/дялове на търговски дружества – осъдителен или установителен? /по този въпрос се твърди противоречие с разрешението в решение №73/11.08.2020г. по т.д.№2944/18г. по описа на ВКС първо т.о./; 2. Намира ли правното си основание в чл.124 ал.1 ГПК предявеният иск?; 3. Обявяването на противоконституционността на чл.60а ал.1 ЗБН води ли до недопустимост на процесния иск или има отношение към неговата основателност, доколкото се касае до осъдителен иск? и 4.Дължат ли се разноски от ищеца при прекратяване на производството по делото въз основа на обявена противоконституционност на правна норма, за което вина няма ищецът, т.е. не е причина за неоснователно завеждане на делото? Наред с това касаторът се позовава и на основанието за допускане на касационния контрол по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, като твърди,че решението е очевидно неправилно, доколкото съдът е приел, че предявеният осъдителен иск е недопустим въпреки наличието на нормата на чл.124 ал.1 ГПК.

Ответникът „Лик телекомюникейшънс“С.а.р.л.Люксембург не е изразил становище по касационната жалба.

Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.

При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:

Обжалваното пред настоящия състав въззивно решение е постановено в производство по реда на чл.294 ГПК. За да се произнесе, съставът на Софийски апелативен съд е съобразил задължителните указания на Върховния касационен съд, с които делото е върнато за ново разглеждане след отмяната на предходно постановеното въззивно решение, като е дал възможност на ищеца да отстрани констатирани в исковата молба несъответствия между обстоятелствената ѝ част и петитума ѝ, с оглед определянето на правната квалификация на предявените искове. С представената от синдика на „КТБ“АД/н/ уточнителна молба главните искове са определени като установителни – за установяване правото на собственост на банката в несъстоятелност върху определен брой акции от капитала на търговските дружества, което имущество е с произход от банката, а евентуално съединените с тях – като осъдителни за връщане на собствеността върху тях в масата на несъстоятелността. Произнасяйки се по така уточнените искове, съставът на апелативния съд е посочил,че регламентираното в разпоредбата на чл.60а ал.1 ЗБН право на банката в несъстоятелност има за предмет връщане в масата на несъстоятелността на имущество, което чрез междинни прехвърляния, независимо от тяхната правна форма и вида му, е преминало в патримониума на трето лице, като първоначално това имущество е представлявало предоставени от банката парични средства или имуществени права на неин длъжник. Констатирал е,че в случая твърдението на банката е за предоставени на няколко търговски дружества парични средства, преминали през патримониума на поредица от лица, последното от които е ответното дружество.Съобразил е,че според приетото в решението на ВКС, с което делото е върнато на въззивната инстанция, в този случай връщането на полученото е паричната равностойност на придобитите с паричните средства акции, а не на собствеността върху самите тях, доколкото ревандикацията на дружествен дял е недопустима, а връщането в масата на несъстоятелността на акции /освен ако не са на приносител/ е свързано с определен способ за прехвърляне на собствеността. Съставът е приел по принцип /както е посочила и касационната инстанция в решението си/, че предявяването на установителен иск за собственост върху акции е допустим, но само в случай,че несъстоятелният длъжник цели да установи свои членствени права, а в случая синдикът не твърди да са нарушени членствени права на банката, а, че процесното имущество, придобито с парични средства с произход от банката, е прехвърлено на трети лица,без да е получена насрещна равностойна престация, връщането на което получено може да бъде реализирано само чрез иск по чл.60а ЗБН, който е не установителен, а осъдителен. По тези съображения съдът е намерил,че с направеното от касатора уточнение не са били отстранени нередовностите на исковата молба, поради което производството по делото подлежи на прекратяване с нейното връщане. Наред с това въззивният състав е съобразил,че към момента на произнасянето му е постановено решение №8/27.05.21г. по конституционно дело №9/2020г. на КС на РБ, с което е прието, че разпоредбата на чл.60а ЗБН е противоконституционна, тъй като мярката за попълване масата на несъстоятелността надхвърля допустимите предели за навлизане в чужда правна сфера на неограничен кръг правни субекти. Посочил е,че последица от това решение е неприлагането на обявения за противоконституционен закон в бъдеще, което е относимо и към заварените от решението висящи пред съдилищата спорове по правоотношения, породени от този закон. Тази неприложимост, според мотивите на въззивния съд, води до недопустимост на постановените решения по предявени на основание чл.60а ЗБН искове, поради липса на право на такива. В тази връзка съдът е цитирал и приложима практика на ВКС по чл.290 ГПК, постановена по аналогични казуси.

Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, съобразена във връзка с постановките на Тълкувателно решение №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в изложение към касационната жалба един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК или на чл.280 ал.2 ГПК. От значение за изхода на спора,в съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Същите следва да бъдат от правно естество и разрешаването им да има общозначим характер, а не да касаят пряко фактите по конкретното дело и извършената от съда тяхна преценка, тъй като в този случай въпросът би бил по правилността на решението, която е предмет на разглеждане при осъществяването на дейността на касационната инстанция след допускането на решението до касационен контрол.

Не отговаря на този общ критерий за допустимост вторият от поставените в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК въпрос. Освен че същият е формулиран хипотетично и по него липсва произнасяне на въззивния съд, въпросът предполага отговор определящ правната квалификация на конкретно предявените искове, поради което няма общоважимо значение, каквото е поставеното от законодателя изискване. Първият въпрос, макар и свързан с мотивите на постановеното решение на апелативния съд, който е приел,че искът по чл.60а ЗБН е осъдителен, няма обуславящ характер. Въпросът е поставен в контекста на поддържаното от касатора ,че предявените от него главни искове намират правното си основание в чл.60а ЗБН,но като установителни,доколкото имат за предмет акции на търговски дружества. Тази теза на касатора е резултат от неправилна интерпретация на мотивите на решението на касационната инстанция, според които принципно е прието за допустимо несъстоятелният длъжник да може да предяви установителен иск за собственост върху акции в друго търговско дружество, но само доколкото претендира,че притежава качество на акционер и в това му качество търси защита на свои членствени права /т.е. искът в този случай би имал правно основание по чл.71 ТЗ/. Освен че мотивите на решението на касационната инстанция не съответстват на поддържаната от касатора теза, а и са съобразени от въззивния съд, това решение, цитирано в подкрепа на довода за приложимост на допълнителния критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК с поставения първи въпрос, не представлява съдебна практика по смисъла на посочената разпоредба, както изрично е посочено в т.2 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.

Третият въпрос е релевантен, предвид факта,че решението на конституционния съд е съобразено от решаващия състав на въззивната инстанция като обуславящо недопустимостта на предявените искове по чл.60а ЗБН за връщане в масата на несъстоятелността на акциите с произход от банката. По отношение на този въпрос не намира приложение сочената в допълнение хипотеза на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.Това допълнително основание за допускане на касацията би било налице, когато дадена, относима към случая, норма е неясна, непълна или противоречива, което налага нейното тълкуване поради липса на създадена съдебна практика по нея или когато вече установена такава практика, макар и непротиворечива, може да бъде определена като неправилна и неотговаряща на новите обществено-икономически условия и поради това следва да бъде изоставена /в т.см. т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. В случая, освен че касаторът не обосновава по този начин наличието на посочената допълнителна предпоставка, основания за нейното прилагане и не са налице. По така формулирания въпрос е формирана практика на ВКС с решения по чл.290 ГПК, постановени по т.д.№2675/2019г. на първо т.о. на ВКС, т.д.№1284/2019г. на второ т.о. на ВКС, т.д.№2676/2019г. на първо т.о. на ВКС, т.д.№763/2020г. на първо т.о. на ВКС и други, както и с определение, постановено по реда на чл.274 ал.3 ГПК по ч.т.д.№902/21г. на първо т.о. на ВКС. С нея конкретно се приема,че правната последица от обявяването на разпоредбата на чл.60а ЗБН за противоконституционна, с оглед спазването на принципа за върховенство на Конституцията на РБ над законите, е недопустимост на образуваните на основание този законов текст искови производства, тъй като страната, позоваваща се на противоконституционната разпоредба /предвид липсата на разпоредба, уреждаща фактическия състав на претенция с правни последици, на които се позовава ищецът/, се лишава от право на иск, което е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на производството и за която съдът следи служебно до неговото приключване. Наличието на така установена непротиворечива практика на ВКС е основание за извод за неприложимост на допълнителния критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, а това от своя страна е основание за отказ за достъп до касационен контрол.

Същото се отнася и до последния от формулираните от касатора въпроси, който е от процесуално-правен характер и касае дължимостта на възложените в тежест на банката в несъстоятелност разноски при прекратяването на производството, за което синдикът ѝ не е дал повод. Приложима в случая е нормата на чл.60а ал.2 ЗБН, която е достатъчно ясна, определяйки,че банката в несъстоятелност е освободена само от предварително заплащане на такса за разглеждането на иска, а не изобщо, сочейки,че при отхвърляне на иска дължимата държавна такса се събира от масата на несъстоятелността, а това важи и за случаите на прекратяване на производството, поради неговата недопустимост. Касаторът не обосновава причини, налагащи тълкуването на тази норма по начина, предлаган от него. Обстоятелството,че синдикът не е дал повод за завеждането на прекратеното впоследствие като недопустимо производство, е относимо към отговорността за направените от другата страна разноски, но не и към дължимостта на държавната такса при посочения изход на делото. От друга страна към момента е налице и установена еднозначна съдебна практика на ВКС, според която невнесената предварително държавна такса е за сметка на масата на несъстоятелността на банката и в случаите на прекратяване на делото по предявен иск по чл.60а ЗБН – в т.см. са решенията по т.д.№2455/20г. на първо т.о. на ВКС, т.д.473/2021г. на първо т.о. на ВКС, т.д.№571/21г. и др., поради което не може да се приеме,че произнасянето на настоящия състав по същия въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл в съответствие с посочената практика, би допринесло за точното прилагане на закона или за развитието на правото.

Не може да бъде направен извод и,че обжалваният въззивен съдебен акт е очевидно неправилен, за да би била приложена предпоставката за достъп по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Не всяка форма на неправилност е меродавна за прилагането на този критерий. За да е очевидно неправилно решението следва да страда от такъв особено тежък порок, който е установим изначално от прочита на съдебния акт, без да се налага извършване на допълнителна проверка според събраните доказателства и извършените процесуални действия от съда и страните, какъвто например е случаят, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона обратно на неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга форма на неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол.Изложените от касатора във връзка с този критерий съображения за очевидна неправилност на решението се основават на твърденията му,че априори съдът не може да приеме недопустимост на осъдителен иск при наличието на разпоредбата на чл.124 ал.1 ГПК. Последната освобождава ищеца от задължението да обосновава правен интерес от предявяването на иска, доколкото при осъдителните такива се приема,че той винаги е налице, но не означава,че допустимостта на същия не може да бъде отречена при наличието/липсата на други отрицателни/положителни процесуални предпоставки за упражняване правото на иск.

Изложеното дава основание на настоящия състав да постанови отказ за допускане на касационна проверка за законосъобразност на атакуваното пред Върховен касационен съд въззивно решение.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Второ търговско отделение