Определение № 5656 от 04.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1722/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Й. К., чрез адв. Ю. М., против въззивно решение № 23/29.01.2024 г. постановено по възз. гр. д. № 375/2023 г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 184/23.05.2023 г. по гр. д. № 658/2022 г. на Окръжен съд – Русе. С първоинстанционното решение жалбоподателката е осъдена да заплати на И. М. И. сумата 25 100 лв. (частичен иск от 163 782,45 лв.), представляваща определено с решение № 14/08.10.2020 г. на Адвокатския съвет при АК – Русе на основание чл. 36, ал. 3 ЗА възнаграждение, ведно със законната лихва върху главницата от 21.11.2022 г. до окончателното й изплащане. В касационната жалба са изложени доводи за недопустимост и неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. В изложението си жалбоподателката поддържа, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) от кой момент започва да тече погасителна давност за вземането на адвоката за адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 36, ал. 3 ЗА - от момента на възлагане защитата по делото за всяка отделна инстанция; от последните процесуални действия на адвоката за съответната съдебна инстанция; от момента на определяне на възнаграждението от адвокатския съвет и влизане в сила решението по чл. 36, ал. 3 ЗА; 2) при определяне размера на адвокатското възнаграждение по реда на чл. 36 ал. 3 ЗА материалният интерес, по смисъла на Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, се определя по правилата за цената на иска към момента на определянето на възнаграждението от адвокатския съвет или към момента на предявяването на иска; 3) при определяне размера на адвокатското възнаграждение по реда на чл. 36 ал. 3 ЗА от адвокатския съвет коя редакция на Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения следва да се съобрази - действащата към момента на възникване и изпълнение на мандата (Наредба № 1/01.10.1999 г. – отм.) или действащата редакция на Наредба № 1/09.07.2004 г. за МРАВ към момента на определянето на възнаграждението; 4) длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства; 5) може ли да се приеме, че е осъществен фактическия състав на чл. 36, ал. 3 ЗА при предявен от адвокат иск на това правно основание, когато искането за определяне на възнаграждение до адвокатския съвет е отправено от съд, в друго висящо производство и за целите на производството по това друго дело; 6) допустима ли е намеса на съда, чрез корекция на размера на възнаграждението, тъй като определения по реда на чл. 36, ал. 3 ЗА противоречи на добрите нрави и надхвърля разумно дължимото, според вида, обема и правната сложност на процесуалното представителство. Поддържа се, че по първите четири въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, подробно посочена в изложението, петият въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а по последния поставен въпрос - в противоречие с практиката на СЕС (решение от 25 януари 2024 г. по съединените дела C-427/16 и C-428/16). Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по жалбата – И. М. И., представляван от адв.С. К., в писмен отговор поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационното обжалване намира следното: Въззивният съд е приел за установено, че като адвокат ищецът И. И. е бил пълномощник на ответницата Й.К., упълномощен с общо пълномощно от 21.09.2001 г. за извършване на правни и фактически действия във връзка с възстановяване на собствеността й върху наследствени недвижими имоти. Ищецът е бил упълномощен да представлява ответницата пред [община] и Областна управа Русе „по всички въпроси, касаещи възстановяването на собствеността върху отчуждени недвижими имоти в България, бивша собственост на нейни роднини”, чийто наследник е тя; с „право да подава молби, заявления, жалби и да подписва необходимите документи”, „да я представлява пред съдилищата по всички дела, касаещи наследствените й имоти, пред административни, финансови и други органи” в България по всички въпроси за тези имоти; след възстановяването на собствеността върху тях „да ги продаде на когото желае и при каквито условия намери за добре, като получената сума преведе по нейна банкова сметка”. В резултат на предприетото от пълномощника, включително и водените дела, след окончателното приключване (на 06.07.2007 г. със спогодба) на гр. д. № 3118/2003 г. на РС – Русе, Й. К. е призната за собственик на идеални части от два недвижими имота в [населено място]. На 16.07.2014 г. Й.К. писмено (с нотариална заверка) е оттеглила пълномощията, дадени с пълномощното от 21.09.2001 г., което е съобщено на ищеца. Въззивният съд е посочил, че преди настоящото дело между страните е воден друг спор, по който ищецът е претендирал заплащането на резултативно адвокатско възнаграждение за същата работа, но на основание представен договор за правна защита и съдействие от 22.10.2001 г. С решение № 119/ 18.07.2022 г., постановено по гр. д. № 4566/2021 г. по описа на ВКС, III г. о., искът е отхвърлен, като е прието, че такъв договор не се установява да е сключван между страните, тъй като документът не е подписан от ответницата. В хода на това производство (и при висящността му пред въззивната инстанция), на 09.06.2020 г. ищецът е направил искане съдът да изиска от Адвокатски съвет при АК – Русе да му се определи възнаграждение по реда на чл. 36, ал. 3 ЗА за извършената от него в полза на ответницата адвокатска работа, като конкретно са посочени действията, за които се дължи плащане. С протокол № 14/08.10.2020 г. Адвокатски съвет при АК – Русе е приел, че е валидно сезиран от адв. И., чрез апелативния съд, разглеждащ делото. Остойностил е извънсъдебните и съдебни действия, предприети от адвоката в два варианта – на база данъчна и пазарна оценка на имотите. За съдебните действия, общо за всички инстанции, по данъчна оценка (към 2003 г.) е определен размер на възнаграждението от 15 963,96 лв., а по пазарна оценка (към 2007 г.) – 54 594,15 лв. С оглед правната и фактическа сложност на делото и на основание §2 от ДР на Наредба №1/2004 г. за МРАВ, адвокатският съвет е счел, че за извършената работа на адвоката се дължи възнаграждение в троен размер. С оглед данъчната оценка на имотите размерът на възнаграждението по §2 от ДР на Наредба №1/2004 г. за МРАВ е изчислен на - 47 891,88 лв., а на база пазарната им оценка – 163 782,45 лв. Сумарно с извънсъдебните действия, които са приети да са извършени, общият размер на възнаграждението по първия вариант е определен на 50 384,40 лв., а по втория- на 166 274,97 лв. В крайна сметка е прието решение (по протокол № 14/08.10.2020 г.) за определяне на адвокатското възнаграждение в размер на сумата 166 274,97 лв., което е потвърдено с решение от 15.01.2021 г. на Висшия адвокатски съвет. За да счете за основателен предявеният по настоящото делото частичен иск за сумата 25 100 лв. (от общо претендирано от ищеца вземане в размер на 163 782,45 лв. – след уточнението на иска, че се търси само възнаграждение за процесуално представителство по делата), въззивният съд е посочил, че предходното приключило между страните дело, по което е постановено решение № 119/18.07.2022 г. по гр. д. № 4566/2021 г. на ВКС, III г. о., не формира сила на пресъдено за претендираното вземане. Предмет на цитираното дело е било правото на ищеца да му се присъди адвокатско възнаграждение на основание представен двустранен договор за правна помощ от 22.10.2001 г., а по настоящото дело искът по чл. 37, вр. чл. 36, ал. 3 ЗА, е с различен предмет и основание на спорното вземане (пълномощното от 21.09.2001 г.). Съгласно чл. 36, ал. 3 ЗА при липса на договор адвокатският съвет определя възнаграждение на адвоката, съгласно наредбата на Висшия адвокатски съвет, действаща към момента на постановяване на решението за определянето му. За защитавания материален интерес следва да се вземе предвид цената на предявените искове според действащата към настоящия момент уредба в ГПК, а не правилата на чл. 55, ал. 1, б. „б“ ГПК - отм., респ. цената на исковете към минал момент (когато са заведени делата). Определеното адвокатско възнаграждение в троен размер не е прекомерно, тъй като споровете за собствеността на имотите се характеризират с правна и фактическа сложност. С оглед на това, на база данъчната оценка на имотите е прието, че ответницата дължи на ищеца заплащане на адвокатско възнаграждение за водените съдебни производства общо в размер на 47 891,88 лева. Това вземане е счетено, че не е погасено по давност, тъй като то е станало изискуемо на 08.10.2020 г. - от момента на определянето му от адвокатския съвет. Искът по чл. 36, ал. 3 ЗА е предявен на 21.11.2022 г. и към този момент давностният срок не е изтекъл. В заключение е направен извод, че частичният иск за заплащане на сумата 25 100 лв. адвокатско възнаграждение е основателен и следва да се уважи. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че обуславящи за селектирането на жалбата са въпроси № 2 и 3 в изложението. Обобщени, същите се свеждат до въпроса за приложимата правна уредба при определяне на адвокатското възнаграждение по реда на чл. 36, ал. 3 ЗА с оглед преценката на защитавания материален интерес – дали това е правната уредба, действаща към момента на осъществяване на адвокатската защита, или тази към момента на определяне на възнаграждението от адвокатския съвет. Касационният контрол на въззивното решение се допуска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за противоречие на обжалваното решение с цитираната от жалбоподателката практика на ВКС - решение № 208/29.06.2016 г. по гр. д. № 1261/2016 г., IV г. о., решение № 102/16.07.2018 г. по гр. д. № 3762/2017 г., ІІІ г. о., решение № 224/11.07.2011 г. по гр. д. № 371/2010 г., IV г. о. и др. Останалите въпроси касаят оплаквания за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост на съдебния акт (чл. 281, т. 3 ГПК), поради което следва да бъдат разгледани в производството по чл. 290 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение