Определение № 206 от 26.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1117/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от „Консорциум Реми Груп“ АД, чрез адв.М. Х. срещу решение №283 от 12.12.2019г., постановено по в.т.д.№495/2019г. на Апелативен съд- Варна, с което е потвърдено решение №155 от 22.02.2019г., постановено по т.д. №1517/201 г. на Окръжен съд- Варна. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от „Консорциум Реми Груп“ АД срещу „Мосстрой-Варна“ АД /в несъстоятелност/ искове на основание чл.694, ал.2, т.1 ТЗ за признаване за установено съществуването на вземането на „Консорциум Реми Груп“ АД в размер на 132 934.62 лева, представляващи компенсаторна неустойка по чл.14.3. от договора за строителство от 12.12.2011г., както и мораторна лихва върху главницата в размер на 25 867.01 лева за периода от 24.07.2015г. до 22.06.2017г. В касационната жалба се твърди, че обжалваното въззивно решение е неправилно- постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, както и необосновано, поради което следва да се отмени изцяло и да бъдат уважени исковите претенции. Касаторът излага доводи, че въззивният съд не е извършил цялостна и правилна преценка на доказателствата, не е обсъдил всички доводи на страните и е достигнал до необосновани крайни изводи, че ответното дружество като възложител не е в неизпълнение на договорните си задължения и не дължи претендираната неустойка при разваляне на договора. Претендира разноски. Касаторът намира, че съдът се е произнесъл по съществени правни въпроси от значение за изхода на спора в противоречие с практиката на ВКС- основание за допускане до касационен контрол съгласно чл.280, ал.1, т.1 ГПК: „1. Ползват ли се със сила на пресъдено нещо мотивите на решението, съдържащи констатации относно правно релевантни факти, на които се основава искът или възраженията на ответната страна и допустимо ли е съдът, разглеждащ делото между същите страни, да приеме за установен факт единствено поради признаването му за установен в мотивите на влязло в сила решение по друго дело между тях?“- в противоречие с решение №186/07.02.2018г. на ВКС, ТК, II т.о.; „2. Задължен ли е съдът да прецени всички допустими, относими и своевременно представени доказателства и доводи на страните, както и конкретно и ясо да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка и кои доказателства не кредитира?“- в противоречие с практиката, обективирана в решение №403/23.01.2015г., гр.д.№3902/2014г., ВКС, IV г.о.; решение №186/07.02.2018г., т.д.№1785/2016г., ВКС, II т.о. и др. „3. Следва ли съдът да приложи правилата за тълкуване на договорите по чл.20 ЗЗД, от които произтича процесното правоотношение и при формиране на правните и фактически изводи да търси общата воля на страните, произтичащи от тези договори?“- в противоречие с практиката, обективирана в решение №75/20.06.2016г., т.д.№1608/2015г., ВКС, II т.о; „4. При вътрешно противоречие на мотивите, съответно неяснота на същите, съдебният акт опорочен ли е и какъв е порокът?“- в противоречие с практиката, обективирана в т.12 от ТР №1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС и решение №27/22.04.2019г., гр.д.№1321/2018г., IV г.о.; „5. Какви критерии следва да прилага съдът при преценка за това какъв е разумният /подходящият/ допълнителен срок по чл.87, ал.1 ЗЗД?“- в противоречие с практиката, обективирана в решение №4/23.06.2017г., т.д.№50183/2016г., ВКС, I г.о.; решение по т.д.№4429/2013г. на ВКС, II т.о. Касаторът поставя и материалноправния въпрос „6. Ако длъжникът е допуснал забава да изпълни поето с договора задължение, която забава се дължи на неизпълнение поради съобразяване със законоустановено с императивна правна норма негово задължение за въздържане от действие, следва ли да се приеме, че е налице освобождаваща длъжника невъзможност по см. на чл.81 ЗЗД, даваща основание за удължаване на срока за изпълнение с времето на забавата, ако освен това такова удължаване е предвидено и в сключен между страните договор?“, като поддържа, че въпросът е от значение за развитие на правото- основание за допускане до касация по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Ответникът „Мосстрой-Варна“ АД /н/ не взема становище по касационната жалба. Синдикът на „Мосстрой-Варна“ АД /н/ оспорва касационната жалба, като излага доводи както за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за правилността на обжалвания съдебен акт. Третото лице-помагач ”Инфинит Уелт Кепитъл“ ИНК, дружество, учредено и регистрирано в Република Маршалови острови, не взема становище по касационата жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на претенциите с правно основание чл.694, ал.2, т.1 ТЗ за установяване съществуването на вземания за компенсаторна неустойка и лихва за забава, неприети в производството по несъстоятелност на ответното дружество, въззивният съд приема, че са налице предпоставките на чл.694 ТЗ за допустимост на предявените установителни искове, но при съвкупната преценка на доказателствата не се установява фактическият състав за възникване на отговорността на ответника- възложител за плащане на неустойка по чл.14.3. от договора за строителство от 12.12.2011г. Въззивната инстанция приема за безспорно установено възникването между страните на облигационни отношения въз основа на сключен договор за строителство от 12.11.2011г., по силата на който „Консорциум Реми Груп“ АД поема задължение за извършване на СМР в описаната жилищна сграда в срок до 15.05.2012г., като възлагането на конкретни по вид и количество работи, както и стойността им се извършва със съгласувани и двустранно подписани 10-дневни задания, а приемането на изпълнени СМР и стойността им- с констативни протоколи. С договора е предвидено, че при забавено изпълнение с повече от 30-календарни дни изправната страна може да прекрати едностранно договора с писмено предизвестие, като даде подходящ срок за изпълнение на другата страна, който не може да бъде по-къс от 15-работни дни, като в чл.14.3. е уговорена компенсаторна неустойка в размер на 10 % върху разликата между общата стойност и изпълнените СМР, дължима от неизправната страна, по чиято вина е прекратен договора. Съдът констатира, че договорът е изменен с няколко допълнителни споразумения, с което са възлагани конкретни СМР съгласно количествено стойностни сметки, като с допълнително споразумение №5 от 08.06.2012г. страните установяват, че е останал неусвоен аванс в размер на 644 398.10 лева без ДДС.; частично са изпълнени СМР, описани в цитираните сметки на обща стойност 341 062.03 лева без ДДС, която сума се приспада от неусвоения аванс, а с §5 се споразумяват, че преустановяват практиката за приемане на СМР в различни участъци на обекта с междинни актове и се съгласяват занапред да приемат конкретни обекти след пълното им завършване, като 45 % от предявената сума да се приспада от получения и неусвоен аванс, а 55 % да се заплаща след удържане от възложителя на гаранция за добро изпълнение. Съгласно §7 от споразумението във връзка с продължаване на изпълнението на СМР след 15.07.2012г., с оглед избягване на забавянето на строителния процес, страните се договорят да подпишат ново допълнително споразумение, с което да уточнят размер на аванса необходим за закупуване на съответните материали и консумативи, като предвиждат, че изпълнителят ще носи пълната материална и административна отговорност за възможни наказателни актове относно извършване на СМР в периода 15.05.2012 г.-15.10.2012г. Решаващият съдебен състав приема за установено, че с писма № 07-261 и № 07-261-2 от 27.07.2012г., адресирани до „Мосстрой-Варна“ АД, изпълнителят претендира за допълнително финансиране от възложителя, както и за изготвяне на график за извършване на СМР от другите изпълнители, като с последващо писмо заявява, че разваля едностранно допълнително споразумение №5 от 08.06.2012г. поради неизпълнение на чл.1.1. от договора. С писмо изх. №8 от 13.08.2012г. възложителят отправя искане до строителя да изготви план за изпълнение в срок до 25.10.2012г. с предупреждение за разваляне на договора, като с последващо уведомление от 31.10.2012г., получено от изпълнителя на 01.11.2012г., на основание чл.14.2. от договора му дава допълнителен 15-дневен срок за изпълнение, като заявява, че след изтичането му ще счита договора за развален. Въззивният съд намира за спорни въпросите относно изправността на страните, прекратяването на облигационната връзка и дължимостта на претендираната компенсаторна неустойка по чл.14.3. от договора за строителство. Като анализира доказателствата и взема предвид, че строителят изпраща нотариални покани за предлагане и приемане на частични СМР и издава съответни фактури, въпреки че с допълнително споразумение №5/08.06.2012г. е констатирано неизпълнение на задълженията му в уговорения срок по основния договор до 15.05.2012г. и договорено изпълнителят да довършва изцяло конкретно обособено тяло, което да се приема и плаща от възложителя след приспадане на 45 % от неусвоения аванс, съдът стига до извод, че дори да се приеме, че действа клаузата в основния договор, изискваща възлагането на конкретни СМР да се осъществява чрез съгласувани 10-дневни задания, то евентуалното непредаване на заданията не е попречило на строителя да извършва СМР. Излага мотиви и за необосноваността на твърдението на ищеца за наличие на предвидено отлагателно условие в §7 от допълнително споразумение №5. Съдът приема, че наистина страните са се споразумели да договорят допълнителен аванс, но доколкото с §3.2. са се съгласили, че е останал неусвоен аванс в размер на 303 336.07 лева без ДДС, а строителят не е предложил изпълнение на обособено цяло тяло или поне минимална програма за СМР въпреки допълнително предоставения срок за това, не е налице недобросъвестно поведение у възложителя, респ. основание за приложение на разпоредбата на чл.96 ЗЗД. Решаващият съдебен състав отхвърля като неоснователно твърдението на ищеца, че възложителят е опростил забавата му, като излага съображения, че в допълнително споразумение №5 липсва изрична уговорка в този смисъл, а доводите за наличието на новация не следва да се разглеждат, доколкото са наведени от въззивника в условията на евентуалност едва в проведеното о.с.з. пред въззивната инстанция. Въпреки това съдът излага и мотиви, че новационното намерение следва да е изразено ясно и недвусмислено, какъвто не е настоящият случай, а не да се предполага или извежда по тълкувателен път. Като необоснован е отхвърлен и доводът на ищеца за приложение на разпоредбата на чл.268 ЗЗД, тъй като тя регламентира заплащане на направени разходи, извършената работа и печалбата, която изпълнителят би получил от изпълнението на работата, а не компенсаторна неустойка. Като допълнителен аргумент съдът приема, че в приключилото между страните т.д. №1520/2017г. по описа на Окръжен съд-Варна е прието за установено съществуването на неприето вземане на „Консорциум Реми Груп“ АД в производството по несъстоятелността на „Мосстрой-Варна“ АД /н/ в общ размер на 404 565.92 лева, представляващо цена на СМР по процесния договор, ведно с лихва за забава от 04.10.2016г. до 22.06.2017г. Решаващият съдебен състав излага мотиви, че претендираната от ищеца компенсаторна неустойка се дължи от неизправната страна, виновна за прекратяването на договора, т.е. право на такава има изправната насрещна страна. В случая, тълкувайки клаузите на допълнително споразумение №5, следва да се приеме, че страните изрично са обвързали неустоечната клауза с приложението на чл.14.2., предвиждаща право за за разваляне на договора с предизвестие от 15-работни дни при неизпълнение на задължение от насрещната страна, продължило повече от 30-календарни дни, каквото се установява по делото. Като неоснователни са отхвърлени твърденията за нищожност на клаузите на допълнително споразумение №5 поради нарушение на закона. Съдът приема за безспорно установено, че със заповед на кмета на Община Варна в периода от 15.05.2012г. до 01.10.2012г. се забранява извършването на СМР, като процесният обект попада в обхвата на забраната, но счита, че с §7 и §8 от споразумението страните не са договорили извършване на СМР в периода на строителната забрана, а единствено за коя от тях е отговорността от нарушение на строителната забрана. Излага и допълнителен довод, че дори да се приеме обратното, доколкото се касае за част на договора, същата не води до нищожност на всички клаузи от допълнителното споразумение №5. Въззивната инстанция счита, че възложителят не е задължен да приеме частично изпълнение, поради което писмо изх. №8 от 13.08.2012г., с което е отправил искане до строителя за изготвяне на план за изпълнение в срок до 25.10.2012г. с предупреждение за разваляне на договора, е породило своите правни последици. Съдът съобразява, че изтичането на дадения срок настъпва 25 дни след отпадане на строителната забрана, поради което същият не се явява недостатъчен за изпълнение на възложените СМР. С оглед изложеното стига до краен извод, че е налице неизпълнение на СМР в уговорения етап – на цяло тяло, поради което волеизявлението, обективирано в писмото от 31.10.2012г., получено от строителя на 01.11.2012г., с което възложителят му дава допълнителен 15-дневен срок за изпълнение по чл.14.2. от договора за строителство, с предупреждение, че след изтичането му ще счита договора за развален, е произвело своето действие и е довело до прекратяване на облигационната връзка между страните, считано от 16.11.2012г. /месец и половина след отпадане на периода на строителната забрана/. Като допълнителен аргумент сочи, че обстоятелството, че процесният договор от 12.12.2011г. за строителство на обект „Омега“ е развален с едностранно волеизявление от страна на възложителя, считано от 16.11.2012г., е прието за безспорно между страните по т.д. №1520/2017г. по описа на Окръжен съд-Варна. Като излага доводи, че липсват доказателства изявлението за едностранно разваляне на допълнително споразумение №5 от „Консорциум Реми Груп“ АД да е получено от „Мосстрой-Варна“ АД, като не са конкретизирани и задълженията, чието неизпълнение се твърди да е осъществено и съобразявайки, че дори да е получено, то не касае основния договор за строителство от 12.12.2011г., съдът намира, че договорът за строителство е развален от страна възложителя и при липсата на убедително доказване на изправността на изпълнителя, респ. неизпълнение на задълженията на възложителя, претенцията за заплащане на уговорената компенсаторна неустойка в чл.14. 3. от договора се явява неоснователна. Същата би била дължима при доказано прекратяване на облигационната връзка от страна на изпълнителя поради вина на възложителя. Настоящият съдебен състав на ВКС намира, че въззивното решение е валидно и допустимо. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. По отношение на първия, петия и шестия от поставените от касатора правни въпроси не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение, тъй като същите не са обуславящи за крайния изход на спора. Въззивният съд намира за неоснователен искът за компенсаторна неустойка, дължима при разваляне на договора, тъй като при съвкупната преценка на доказателстата не се установява ищецът в качеството му на изпълнител по договора да е развалил договора за строителство поради виновното неизпъление на задълженията на ответното дружество. За да стигне до този извод, решаващият съдебен състав обсъжда доказателствата и доводите на страните и приема за доказано, че изпълнителят е в неизпълнение на основното си задължение за извършване на СМР в договорените срокове, че възложителят му е дал допълнителен срок за изпълнение с предупреждение за разваляне на договора, като с второ писмо му е дал още един допълнителен срок, с чието изтичане процесният договор е развален. Въззивната инстанция излага мотиви, че договорът за строителство е развален поради неизпълнение, но не от ищеца, а от ответника-възложител поради неизпълнението на задълженията на строителя, като обстоятелството, че този факт е приет за безспорно установен по друго дело между същите страни е само допълнителен аргумент. В този смисъл поставеният въпрос относно силата на пресъдено нещо на мотивите на съдебното решение не е обсъждан и не е обусловил крайните изводи на съда. Не отговарят на изискванията за правен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и поставените въпроси относно критериите за преценка какъв е подходящият допълнителен срок по чл.87, ал.1 ГПК, както и за наличието на строителна забрана като основание за приложението на чл.81 ЗЗД, тъй като основният аргумент, за да отхвърли въззивният съд иска е липсата на доказателства договорът за строителство да е развален именно от ищеца като изпълнител по договора поради виновното неизпълнение на задълженията на възложителя. Следва да се отбележи, че и самият ищец не навежда в исковата молба твърдение, че е развалил договора за строителство, а заявява, че е развалил само допълнително споразумение №5/08.06.2012г., предвиждащо различен начин за отчитане и приемане на СМР. Дори да се приеме тезата на касатора, че не му е даден достатъчен срок за изпълнение преди развалянето на договора по реда на чл.87, ал.1 ЗЗД или че срокът за изпълнение следва да се продължи с периода на строителната забрана, т.е. че договорът не е развален от страна на ответника с едностранно изявление, това не променя крайният извод, до който е стигнал въззивният съд- че договорът не е развален от самия ищец, респ. за неоснователност на претенцията за неустойка по чл.14.3. от договора за строителство от 12.12.2011г. По отношение на процесуалноправния въпрос относно задължението на съда да мотивира съдебното решение като извърши преценка на доказателствата и доводите на страните, не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Така както са формулирани в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, въпросите инкорпорират оплакванията на касатора, че въззивният съд не е обсъдил доказателствата в тяхната съвкупност. Касаторът оспорва като необосновани изводите, които съдът прави въз основа на заключението на СТЕ и писмените доказателства. Правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК трябва да е от значение за изхода на спора, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждането на събраните по делото доказателства. Съдът е извършил самостоятелна преценка на доказателствата и е изложил подробни мотиви кои от тях са относими към правно-релевантните факти, като е обсъдил всички доводи и възражения на страните. Твърденията, че въззивното решение е необосновано биха съставлявали основания за касиране на въззивния акт като неправилен съгласно чл.281, т.3 ГПК, но не представляват основания за допускане на касационен контрол на решението. Третият и четвъртият от поставените въпроси не отговарят на изискването за правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са общотеоретични, могат да се поставят по всяко едно дело и не са решаващи за изхода на спора. Въпросът за задължението на съда да тълкува договора по реда на чл.20 ЗЗД е поставен с оглед оплакванията на касатора, че съдът не е тълкувал чл.14.3. от процесния договор за строителство в съответствие с правилата на чл.20 ЗЗД и по-конкретно във връзка с клаузите на чл.14.2. и чл.14.4. и е стигнал до необоснован извод, че ищецът е в забава и е неизправна страна по договора. Видно от мотивите на въззивното решение съдът е тълкувал договорната клауза на чл.14.3. именно във връзка останалите договорни клаузи и най-вече с чл.14.2., като решаващият аргумент за отхвърляне на иска не е свързан с извода за забава на ищеца в качеството му на изпълнител по договора, а с липсата на доказателства, че ответникът – възложител по договора за строителство е неизправна страна и че договорът е развален поради виновно неизпълнение на възложителя. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд, тълкувал процесните разпоредби на договора, вкл. с изложените в решението мотиви за неоснователност на възражението за нищожност на договорни клаузи, има отношение към правилността на атакувания съдебен акт, но не е основание за допускане на решението до касационен контрол. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд