Определение № 2317 от 05.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2340/2025 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК, от адв. Д. Т. като пълномощник на Д. А. М. срещу въззивно решение № 246 от 10.03.2025 г. по гр. д. № 3423/2024 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 546 от 27.10.2024 г. по гр. д. № 1223/2023 г. на Районен съд Асеновград за отхвърляне на предявените от касатора срещу „Сирио БГ“ ООД-с. К., община Садово, искове с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС за заплащане на сумата 13 146 лв.-главница, предявена като частичен иск от сумата 73 440 лв., заедно с обезщетение за забава в размер на 55,56 лв. за периода 01.07.2020 г.-04.08.2020 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното й изплащане. В жалбата относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните процесуалноправни въпроси: 1. Длъжен ли е съдът да обсъди и прецени всички доказателства и доводи на страните по делото в съответствие с изискванията на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като мотивира писмено вътрешното си убеждение, обосновавайки кои факти счита за установени и въз основа на кои доказателства; 2. При ограничението по чл. 269, изр. 2 ГПК относно обхвата на дейността на въззивния съд, допустимо ли е последният да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, или, че не е приет за установен факт, който се е осъществил. По първия въпрос се сочи противоречие със следната практика на ВКС: решение № 18/09.03.2018 г. по т. д. № 1512/2017 г. на първо т. о., решение № 470/16.01.2012 г. по гр. д. № 1318/2010 г. на четвърто г. о., решение № 217/09.06.2022 г. по гр. д. № 761/2010 г. на четвърто г. о. и други, по втория противоречие с решение № 18/25.02.2021 г. по т. д. № 434/2020 г. на първо т. о. и решение № 27/12.03.2018 г. по гр. д. № 2650/2017 г. на трето г. о. Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване намира следното: Исковата молба е предявена от А. Л. М. /починал в хода на процеса/, като в нея и уточняваща същата молба са изложени твърдения, че страните са съсобственици при равни квоти на овощна градина от 14,643 дка. Ищецът се е легитимирал с постановление за възлагане от 2019 г. и извършен въвод във владение през месец март 2020 г. Твърдял е, че през месец юни 2020 г. реколтата от череши е била обрана от ответното дружество. Ответникът е възразил, че засаждането на овощните дървета е било извършено от него със знанието и съгласието на собственика на процесния имот към 2014 г. и 2015 г., като този имот се включва в масив от 593 дка, засаден с череши. Не е оспорвал обстоятелството, че е обрал реколтата от череши. Възражение за това е направено след обезсилване на първоначално постановеното по делото решение и връщане на делото за ново разглеждане от първоинстанционния съд. Твърдял е, че не е препятствал достъпа на ищеца. Първоинстанционният съд е приел, че ответникът не оспорва обстоятелството, че е обрал плодовете. В защитата си по същество той е посочил, че не е препятствал достъпа на ищеца до градината. Обосновал е извод, че стойността на добитата реколта съставлява граждански плодове, поради което на ищеца се дължи припадащата му се част от реализираната продукция. Според агротехническата експертиза по счетоводни записвания за 2020 г., получените и реализирани череши реколта 2020 г. са средно 881 кг/дка, с обща стойност на добива 23 220 лв. Вещото лице е дало заключение за общо реализираната продукция за целия масив, като в резултат на математически изчисления е посочило, че сумата 11 610 лв. представлява добив за 1/2 ид. ч. от имота. В обобщение, районният съд е приел, че липсват доказателства за това какъв е бил добивът от засадените в имота черешови дървета и е отхвърлил иска. Първоинстанционното решение е обжалвано от ищеца с оплаквания за това, че съдът, който е приел, че искът е установен в своето основание, е следвало да приложи нормата на чл. 162 ГПК, за да определи размера на обезщетението. Решаващите изводи на въззивния съд са изведени от приетото, че следва искът да е доказан по основание, за да бъде уважен. В тежест на ищеца е било да докаже при условията на пълно и главно доказване, че ответникът е обрал еднолично всички череши от съсобствения имот. Това не е доказано по делото, поради което трябва да бъде потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска. Налице са предпоставки за допускане на касационно обжалване на обжалваното решение на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по втория процесуалноправен въпрос, обоснован в изложението с правомощията на въззивния съд, а именно: допустимо ли е въззивният съд да се произнася извън рамките на въведеното във въззивната жалба, с оглед нормата на чл. 269, изр. 2 ГПК, която установява ограничение относно обхвата на дейността на въззивния съд. Жалбоподателят трябва да внесе сумата 134,98 евро, явяваща се равностойност на сумата 264 лв., внесена като такса за въззивното обжалаване. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.