Решение № 2206 от 25.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 5973/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от зам.-министъра на културата с адрес в София, бул. •••, срещу Решение № 542 от 24.04.2025 г., постановено по адм. дело № 1515 по описа на Административния съд София-област за 2024 г., с което, по жалба на К. Л. Т., е прогласена нищожността на Заповед № РД09-1472 от 07.11.2024 г. на зам.-министъра на културата и преписката е върната на административния орган за ново произнасяне, в 14-дневен срок от влизане в сила на това съдебно решение, по Заявление на Т., вх. № 224/10.05.2021 г., при спазване на дадените от съда указания по тълкуването на закона. Наред с това Министерство на културата е осъдено да заплати на Т. 1 000, 00 лв. разноски по делото. Касаторът поддържа, че обжалваният съдебен акт е постановен в нарушение на материалния и процесуалния закон и, че е необоснован – касационни основания по чл. 209, т. 3, АПК. Иска отмяната му и постановяване на решение по съществото на спора, с което бъде отхвърлена първоинстанционната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение за две инстанции. Ответникът – К. Л. Т. с [ЕГН] и с постоянен адрес в [населено място], Община Своге, Област Своге, не изразява становище по касационната жалба в срока по чл. 213а, ал. 4 АПК. В писмена молба от 23.01.2026 г. оспорва касационната жалба по съображения за неоснователността й, и иска отхвърлянето й. Претендира разноски за настоящото производство, за което представя списък по чл. 80 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) и доказателства за извършването им. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд преценява касационната жалба като допустима. Тя е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, който е неблагоприятен за нея. Върховният административен съд, като извърши служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на обжалваното решение с материалния закон и обсъди посочените в касационната жалба пороци на съдебния акт, приема, че касационната жалба е основателна. Административният съд е приел за установено, че К. Т. депозирала, чрез председателя на Съвета за теренни проучвания, до министъра на културата Заявление с вх. № 224/10.05.2021 г., за издаване на разрешение за извършване на редовно археологическо проучване на обект Късноантична църква „Свети Пантелеймон“ до [населено място], Община Своге. Към заявлението приложила документи по чл. 150, ал. 1 и ал. 2 и по чл. 151, ал. 1 и ал. 3 от Закона за културното наследство (ЗКН). В изпълнение на чл. 148, ал. 1 ЗКН заявлението и приложените документи са разгледани от Съвета за теренни проучвания, който с решение, обективирано в т. 83 от Протокол № 4 от негово заседание, проведено на 03.06.2021 г. (л. 37-60 от първоинстанционното дело), изразил експертно становище, че не препоръчва на министъра на културата да издаде исканото от Т. разрешение. Аргументирал се с липсата на документ, който да изпълнява изискванията на чл. 150, ал. 1, т. 4 ЗКН. Посочил, че Народно читалище „Градище 1907“ с ЕИК 00076 не представлява българска културна, научна или университетска институция, дейността на която е свързана с опазване на археологическото наследство. Изложил доводи за непълноти в описанието на обекта, за недостатъчност на предвидените средства за провеждане на нормално теренно археологическо проучване и за противоречие на предвиденото в работната програма място на съхранение на движимите археологически находки с нормата на чл. 153, ал. 1, т. 6 ЗКН. Подчертал, че декларираното от Т., че няма да използва специални технически средства при проучването на обекта е „неправилно методически в съвременна епоха“. Със Заповед № РД09-828/31.08.2021 г. зам.-министърът на културата отказал издаването на Т. на разрешение за редовни археологически разкопки по подаденото от нея на 10.05.2021 г. заявление. Мотивирал се с непредставянето от заявителката на документ, който да изпълнява изискванията на чл. 150, ал. 1, т. 4 ЗКН, както и на такъв по чл. 151, ал. 3, т. 5 от същия закон. Заповед № РД09-828/31.08.2021 г. е обжалвана от Т. по съдебен ред. Образувано е адм. дело № 1128/2021 г. по описа на Административния съд София-област, по което с Решение № 597 от 14.06.2022 г. (л. 132-134, пак там) съдът отменил, като незаконосъобразна, посочената заповед и е върнал преписката на министъра на културата за ново произнасяне по Заявление на Т., вх. № 224/10.05.2021 г. в 14-дневен срок, считано от влизане в сила на това съдебно решение. Съдебното решение е влязло в сила на 10.08.2022 година. При новото разглеждане на заявлението на Т., зам.-министърът на културата изпратил до кмета на Община Своге и председателя на читалище „Градище 1907“ писмо, изх. № 24-08-80/29.08.2022 г. (л. 86-87 от първоинстанционното дело), с което изискал информация във връзка с граждански договори (л. 70 и л. 91) от 22.04.2019 г., сключени между К. Т. и Народно читалище „Градище 1907“. В отговор, кметът на Община Своге (писмо, изх. № 04-00-209/05.09.2022 г. – л. 88, пак там), уведомил, че, към септември 2022 г., между Община Своге и К. Т. няма сключен договор във връзка с дейност в областта на опазване на археологическото наследство. Към писмото-отговор кметът приложил писмо на председателя на Народно читалище „Градище 1907“, изх. № 89/01.09.2022 г. (л. 89, пак там), в което е даден отговор на въпросите, поставени от зам.-министъра на културата с негово писмо, изх. № 24-08-80/29.08.2022 г. На 07.11.2024 г. е издадена оспорената пред първата инстанция Заповед № РД09-1472 на заместник-министъра на културата, с която на Т. отново е отказано издаването на разрешение за редовно теренно археологическо проучване на обект Късноантична църква „Св. Пантелеймон“ до [населено място], Община Своге, Софийска област. Аргументите за отказа са липсата на документи, които да изпълняват изискванията на чл. 150, ал. 1, т. 4 ЗКН и на чл. 151, ал. 3, т. 5 от с.з., както и недопустимост на заявлението на Т. на основание чл. 152, ал. 1 ЗКН, доколкото същото се отнася за календарната 2021 г., а разрешението за извършване на теренни проучвания е със срок на действие 2021 година. При така установената фактическа обстановка, съдът е приел допустимост и основателност на жалбата против Заповед № РД09-1472/07.11.2024 г. на зам.-министъра на културата, подадена от Т.. Счел е, че спорният индивидуален административен акт е издаден от компетентен по смисъла на чл. 14, ал. 1, т. 4 ЗКН орган, в изискуемата от закона писмена форма и при издаването му не са допуснати нарушения на административнопроизводствените правила от категорията на съществените. Приел е обаче, че обжалваната Заповед е издадена при незачитане на влязлото в законна сила Решение № 597 от 14.06.2022 г. по адм. дело № 1128 по описа за 2021 г. на Административния съд – София област, поради което и на основание чл. 177, ал. 2 АПК, е преценил, че същата следва да бъде прогласена за нищожна. Мотивирал се е, че административният орган не се е съобразил със задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на влязлото в сила съдебно решение и, че постановявайки спорния акт, е повторил аргументите, с които е издадена отменената Заповед № РД09-828/31.08.2021 г. на зам.-министъра на културата. Приел е идентичност на основанията при издаването на Заповед № РД09-828/31.08.2021 г. и на Заповед № РД09-1472/07.11.2024 г. Подчертал е, че след постановяване на Решение № 597/14.06.2022 г. по адм. дело № 1128/2021 г. на Административния съд София-област липсват новонастъпили факти, които да обуславят произнасяне по начин, идентичен с първоначалния. Преценил е, че това ново произнасяне е въз основа на доказателствата, събрани при първоначалното произнасяне. Обосновал се е, че,при издаването на спорната Заповед, са неправилно приложени относимите материалноправни разпоредби. Отхвърлил е възраженията във връзка с Решение № 10255 от 14.11.2022 г. по адм. дело № 3857/2022 г. по описа на Върховния административен съд. Посочил е, че макар това решение на касационната инстанция да касае правен спор между същите страни, същото няма отношение към конкретния правен спор. Счел е, че даденото в него тълкуване на закона няма задължителен и обвързващ характер за административния орган в производството по издаване на спорния акт. На следващо място съдът, като се позовал на чл. 2, ал. 1 от Закона за народните читалища (ЗНЧ), е изложил аргументи, че Народно читалище „Градище 1907“ представлява културна институция. Приел е, че дейността на читалищата е свързана с опазване на културното наследство, поради което същите следва да бъдат квалифицирани като културна институция. Мотивирал се е, че след като първоинстанционната жалбоподателка и ответник по касация, е представила доказателства за сключен договор с Народно читалище „Градище 1907“, то тя е изпълнила изискването, регламентирано в чл. 150, ал. 1, т. 4 ЗКН. Допълнил е, че административният орган е обвързан със силата на присъдено нещо и относно изпълнението, в случая, на изискванията на чл. 151, ал. 3, т. 3 ЗКН. Анализирайки събраните доказателства е формирал извод, че са изпълнени и изискванията на чл. 150 ЗКН и че неправилно административният орган е поставил допълнително изискване да се поддържа обществена колекция като реквизит по смисъла на чл. 150 ЗКН. Като се позовал на Решение № 597/14.06.2022 г. по адм. дело № 1128/2021 г. на Административния съд София-област, е приел, че в ЗКН липсва изискване читалището да е регистрирало обществена колекция по реда на Наредба № Н-9 от 27.04.2012 г. за реда за създаването и управлението на обществените колекции. С тези мотиви, съдът е постановил обжалвания в настоящото производство резултат. Присъдил е разноски, съобразно изхода на спора. Върховният административен съд, в настоящия съдебен състав преценява решението като валидно и допустимо, но като неправилно. Основателно е оплакването на касационния жалбоподател за допуснати от съда нарушение на материалния закон. Административният съд е направил грешен решаващ извод, че оспорената Заповед № РД09-1472 от 07.11.2024 г. на зам.-министъра на културата е нищожна на основание чл. 177, ал. 2 АПК. За нищожни по силата на чл. 177, ал. 2 АПК се считат актове, постановени в противоречие с влязло с сила съдебно решение, с което спорът е окончателно разрешен. С Решение № 597/14.06.2022 г. по адм. дело № 1128/2021 г. на Административния съд София-област, влязло в сила на 10.08.2022 г., е отменена Заповед № РД09-828/31.08.2021 г. на зам.-министъра на културата и административната преписка е върната на министъра на културата за ново произнасяне по това Заявление в 14-дневен срок, считано от датата на влизане в сила на съдебното решение. Това означава, че спорът между административния орган и Т., по искането й за издаване на разрешение за извършване на редовно археологическо проучване на процесния обект до [населено място], не е приключен. След отмяната на акта и връщане на преписката, административният орган е издал нов административен акт – оспорената пред първата инстанция заповед, извършвайки самостоятелна преценка на фактите и обстоятелствата по спора и преценявайки ги с оглед предпоставките, визирани в приложимия материален закон. Неправилно е приетото от съда, че вместо да се съобрази с указанията по тълкуването и прилагането на закона, дадени с влязлото в сила Решение № 597/14.06.2022 г. по адм. дело № 1128/2021 г. на Административния съд София-област, административния орган ги е игнорирал и е издал акт, мотивиран със същите съображения като изложените в Заповед № РД09-828/31.08.2021 г., допускайки по този начин нарушение на чл. 177, ал. 2 АПК, водещо до нищожност на оспорената Заповед № РД09-1472 от 07.11.2024 г. на зам.-министъра на културата. При новото разглеждане на преписката, върната от съда, неспазването от административния орган на задължителните указания на съда по тълкуването и прилагането на закона ( чл. 173, ал. 2 АПК) води до незаконосъобразност на акта му, а не до неговата нищожност. Неправилен е изводът на административния съд, формиран в обжалваното решение, че „в противоречие с постановеното във влязлото в законна сила съдебно решение, административният орган е приел, че Народно читалище „Градище 1907“ не представлява културна институция.“ и че „...в закона ясно и недвусмислено читалищата са дефинирани като културни институции.“ От мотивите в Решение № 597/14.06.2022 г. по адм. дело № 1128/2021 г. на Административния съд София-област и по-конкретно от изречението " За съда остава неясно, защо адм. орган приема, че Народно читалище "Градище 1907", не представлява институция по смисъла на чл. 150, ал. 1, т. 4 от ЗКН и не може да бъде страна по договор за провеждане на редовни археологически проучвания." следва, че за съда не е станало ясно, защо административният орган приема, че НЧ "Градище 1907" не представлява културна институция по смисъла на чл. 150, ал. 1, т. 4 от Закона за културното наследство. Вярно е, че в същото решение, административният съд след анализ на разпоредби от Закона за народните читалища, Закона за културното наследство и Устава на въпросното читалище е формирал и извода, че " При тази законова регламентация, това основание посочено от органа намира за неправилно". При тези разнопосочни изводи, формирани от АССО в Решение № 597/14.06.2022 г. по адм. дело № 1128/2021 г. и при липсата на категоричен извод на съда, че въпросното читалище е българска културна институция, дейността на което е свързана с опазване на археологическото наследство, административният орган правилно е възприел волята на съда, обективирана в решението като такава да изложи подробни съображения, защо приема, че НЧ " Градище 1907" не е културна институция по смисъла на чл. 150, ал. 1, т. 4 ЗКН. При новото разглеждане на преписката, административният орган се е позовал на мотивите, посочени в решението на ВАС, което е цитирал и които е възприел. В този смисъл, неправилен е изводът на административния съд, формиран в обжалваното решение, за неотносимост на Решение № 10255/14.11.2022 г., постановено от ВАС по адм. д. № 3897/22 година. Посоченото решение на ВАС ( решението е постановено по адм. д. № 3857/22 г., неправилно е посочено в заповедта на министъра, че номера на делото е 3897 /22 г. ) е относимо към спора, на първо място, защото мотивите в него са възприети от административния орган като негови, по въпроса за приложимостта на чл. 150, ал. 1, т. 4 ЗКН към НЧ "Градище 1907". На второ място, съдебното решение на ВАС е съдебна практика по правен въпрос, поставен по аналогичен спор между същите страни, която административният орган не е следвало и правилно не е пренебрегнал. Настоящият съдебен състав на касационната инстанция не споделя собствения извод на административния съд, постановил обжалваното решение, че от страна на К. Л. Т. е изпълнено изискването на чл.150, ал.1, т.4 ЗКН. В чл.150 ЗКН са регламентирани изискванията към лицето, на което може да се издаде разрешение за извършване на теренно археологическо проучване. В чл. 151 ЗКН са регламентирани изискванията, които следва да са налице за провеждане на самото теренно проучване в зависимост от вида му в методическо отношение. Според чл. 147, ал. 4 ЗКН, в методическо отношение, теренните проучвания на археологически ценности са - издирване на археологически обекти, археологически разкопки и археологическо наблюдение. В конкретния случай, заявлението е за теренно проучване чрез археологически разкопки, чиито предпоставки са предвидени в чл. 151, ал. 2 ЗКН и ал. 5 от същия член. Едно от кумулативните изисквания към лицето, на което може да се издаде разрешение за извършване на теренно археологическо проучване е, то да е в договорни отношения с българска културна, научна или университетска институция, дейността на която е свързана с опазване на археологическото наследство. Читалището, макар и да може да се определи като културно - просветна институция, според разпоредбите в Закона за народните читалища, не може да се квалифицира като културна институция, чиято дейност е свързана с опазване на археологическото наследство. Една от целите на читалищната дейност е свързана със запазване на обичаите и традициите на българския народ, които съгласно чл. 6, т. 14 и 17 ЗКН са част от културното наследство на държавата. Тази дейност на читалището не го определя, обаче, като културна институция, дейността на която е свързана със специфичната дейност по опазване на археологически обекти, които също са част от културното наследство на държавата. Липсата на предпоставката на чл. 150, ал. 1, т. 4 ЗКН е достатъчна да обоснове отказа за издаване на искането разрешително, съгласно чл. 156, т. 1 ЗКН. По тези съображения, Върховният административен съд преценява, че следва да отмени обжалваното решение като неправилно, а вместо това постанови решение по съществото на спора, с което отхвърли жалбата срещу заповедта на зам. министъра на културата. С оглед изхода на спора на Министерство на културата следва да се присъдят разноски в размер общо на 270 лева, от които по 100 лева юрисконсултско възнаграждение за всяка една от съдебните инстанции и 70 лева държавна такса за касационното производство, които изразени в евро са 138 евро. По изложените мотиви и на основание чл. 221, ал. 2, вр. с чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение, Първа колегия