Определение № 111 от 08.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1030/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Елит Д и Г“ ЕООД /н./, [населено място] срещу решение № 119 от 10.01.2020 г. по т. д. № 743/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, VI-9 състав решение № 2205 от 05.11.2018 г. по т. д. № 5706/2014 г. С първоинстанционния акт са отхвърлени предявените от дружеството-касатор срещу Министерство на регионалното развитие и благоустройството обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за сумата 85 055.66 лв. – получена на отпаднало основание и представляваща платена от „Елит Д и Г“ ЕООД парична гаранция по чл. 11 от договор № 30 от 28.01.2009 г. за инженеринг на обект „Реконструкция на вътрешна водопроводна мрежа [населено място] – 1 етап, [община]“ и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 5 917.75 лв. – законна лихва върху главницата 85 055.66 лв. за периода от 06.10.2013 г. до датата на подаване на исковата молба. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон и необоснованост. Изразено е несъгласие с извода на съда, че ответното министерство основателно е заплатило гаранцията по чл. 11 от процесния договор след неговото разваляне на третото лице-негов помагач „Ди Джи Билдинг“ ЕООД, [населено място], на когото вземането за същата сума е било прехвърлено с договор за цесия от 16.09.2011 г. Според касатора, решаващият състав не е съобразил важния за случая факт, че с писмо вх. № 70-00-143 (3)/04.10.2013 г. самият цедент, чрез своя синдик, е поканил министерството-длъжник да върне гаранцията не на цесионера, а на него. Освен това, релевира изрично оплакване и за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в необсъждане на направеното от него възражение за нищожност на договора за цесия. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. След надлежно извършено уведомление по чл. 99, ал. 4 ЗЗД от значение ли за погасителния ефект на плащането от цедирания длъжник на цесионера са предпоставките по чл. 75, ал. 2 ЗЗД; 2. Задължен ли е съдът да обсъди и да се произнесе по всички доводи и възражения на страните в своето решение“. По отношение на така поставените въпроси се поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, съответно: решение № 242 от 21.03.2019 по т. д. № 3097/2017 г. на I т.о. и определение № 338 от 03.06.2019 г. по т. д. № 2244/2018 г. на II т.о. (за първия въпрос) и решение № 22 от 24.02.2015 г. по гр. д. № 4581/2014 г. на I г. о. (за втория въпрос). Ответникът по касация – Министерство на регионалното развитие и благоустройството, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предпоставките по чл. 280 ГПК, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна, по съображения в писмен отговор от 18.06.2020 г. Претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалвания акт въззивният съд е приел за безспорно установено, че: Между „Елит Д и Г“ ЕООД, [населено място] и Министерство на регионалното развитие и благоустройството е сключен от договор № 30 от 28.01.2009 г. за инженеринг на обект „Реконструкция на вътрешна водопроводна мрежа [населено място] – 1 етап, [община]“; В чл. 11 от договора страните са уговорили парична гаранция за изпълнение в размер на 5 % от стойността на договора без ДДС, която се освобождава в срок от 10 работни дни от приемането на обекта по реда на чл. 19 от договора- след издаване на разрешение за ползване; На 30.12.2008 г. дружеството-изпълнител е превело по сметка на министерството-възложител уговорената гаранция в размер на 85 005.66 лв.; Изпълнението на строителните работи е спряно през 2009 г. поради преустановяване финансирането на обекта от страна на възложителя, за което е съставен акт обр. 10, като не се твърди същото да е било възобновено; С договор от 16.09.2011 г. „Елит Д и Г“ ЕООД е прехвърлил на „Ди Джи Билдинг“ ЕООД вземането си към Министерството на регионалното развитие и благоустройството за платената от него парична гаранция в размер на 85 005.66 лв., за което е уведомил министерството с писмо вх. № 70-00-1476/21.09.2011 г.; С оглед изрично отправена му покана с вх. № 70-00-143 (1)/16.09.2013 г., с платежно нареждане от 22.05.2014 г. Министерство на регионалното развитие и благоустройството е превело по банкова сметка от цесионера „Ди Джи Билдинг“ ЕООД сумата 85 005.66 лв. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е споделил крайния правен извод на първата инстанция за неоснователност на предявения от „Елит Д и Г“ ЕООД /н./ иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, макар да е приел, че процесният договор между страните е развален от възложителя едностранно поради виновна невъзможност за изпълнението му от търговското дружество, изразяваща се изпадането му в състояние на неплатежоспособност, а не е развален по право поради обективна невиновна невъзможност, както е преценил първостепенният съд. Като неоснователни Софийски апелативен съд е счел всички заявени от ищеца доводи за нищожност на договора за цесия от 16.09.2011 г. На първо място, не е споделил становището за нищожност поради противоречие със закона - основание по чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, във връзка с чл. 43, ал. 1 ЗОП, установяващ забрана за изменение на договори, сключени по реда на този закон, включително и изменението на страните по тях чрез сключването на договори за цесия, като е приел, че с нормата на § 37 от ЗИДЗОП (ДВ, бр. 40 от 2014г., в тази част в сила от 13.05.2014 г.) е създаден нов чл. 42а, приложим съгласно § 115, ал. 3 от ПЗР на ЗИДЗОП и за договорите за обществени поръчки, и за договорите за подизпълнение, сключени до влизането в сила на този закон, според който паричните вземания по договорите за обществени поръчки и по договорите за подизпълнение са прехвърляеми, могат да бъдат залагани и върху тях може да се извършва принудително изпълнение. За неоснователно въззивният съд е счел и възражението за нищожност на договора за цесия с оглед липсата на уговорена с него насрещна престация. Изразил е становището, че: Преценката на длъжника за валидността на извършеното прехвърляне е ограничена в рамките на неговата допустимост, очертана от нормата на чл. 99, ал. 1 in fine от ЗЗД, а именно – дали възможността за цедиране на вземането не противоречи на закона (ако съществува законова забрана за това, какъвто е случаят с нормата по чл. 43 от ЗОП до приемането на чл. 42а от същия закон), на договора (ако непрехвърлимостта на вземането е уговорена с договора, от който то произтича) или от естеството на вземането (ако то е непрехвърлимо по своя характер); Извън тези основания, длъжникът е обвързан от извършеното от стария кредитор- цедент уведомление за прехвърляне на вземането и последният не може да му противопостави възражения, които черпи от сключения с цесионера договор. Съобразявайки факта на извършено надлежно уведомление на длъжника от страна на самия цедент за прехвърляне на вземането и настъпилата законодателна промяна, допускаща възможността за прехвърляне на вземанията по договорите за обществени поръчки, решаващият състав е приел, че с оглед ретроактивното действие на чл. 42а от ЗОП, с влизане на § 37 от закона в сила - 13 май 2014 г., прехвърлянето на процесното вземане, а с това и обвързващото длъжника действие на уведомлението по чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, е стабилизирано, поради което след 13.05.2014 г. то е преминало върху новия кредитор и в тежест на длъжника е възникнало задължението да престира сумата на цесионера. Като ирелевантни въззивният съд е преценил последващите покани от страна на синдика на ищцовото дружество-цедент сумата да бъде заплатена по неговата сметка, доколкото същите не са обосновани нито с недействителност на уведомлението по чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, нито с нищожност на цесионния договор. Според съдебния състав, погасителният ефект на извършеното от длъжника плащане следва да се преценява към момента на неговото осъществяване – 22.05.2014 г., когато пречката за прехвърляне на вземането, а оттам и за обвързващото длъжника действие на извършеното от цедента уведомление по чл. 99, ал. 4 от ЗЗД е отпаднала с обратна сила. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. И двата поставени от касатора въпроса не могат да обосноват допускане на касационния контрол, тъй като не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи за изхода на конкретното дело. По отношение на първия въпрос този извод произтича от обстоятелството, че въпросът за наличие на предпоставките на чл. 75, ал. 2 ЗЗД в конкретната хипотеза изобщо нито е бил поставян от ищеца в нито един момент от развитието на производството пред инстанциите по същество, нито е бил предмет на обсъждане от въззивния съд. Отсъствието на общата предпоставка за допускане на касационното обжалване по отношение на втория въпрос се дължи на несъответствието му с мотивите на обжалвания акт. Напълно неоснователно е твърдението на касатора, че решаващият състав не се е произнесъл по заявеното от него възражение за нищожност на процесния договор за цесия. Напротив, в изпълнение на задълженията си по чл. 235, ал. 2 ГПК, въззивният съд е изложил подробни съображения във връзка с доводите на страната-въззивник за нищожност на договора за цесия, като, след задълбочен анализ на фактите по делото и приложимата нормативна уредба, е стигнал до извода за неоснователност на същите. Несъгласието на страната с този извод е основание за самия касационен контрол, но не може да обоснове допускането му. При посочения изход на делото, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, на ответника Министерство на регионалното развитие и благоустройството следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата 300 лв., определено съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение