Определение № 2050 от 10.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 206/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба №7355/29.09.2022г., допълнена с вх.№8894/15.11.2022г., от Й. С. П., чрез процесуален представител адв.М., срещу въззивно решение от 11.07.2022г. по в.гр.д.№242/2022г. на Апелативен съд - Пловдив, в частта, с която е потвърдено решение от 12.01.2022г. по гр.д.№1677/2021г на Окръжен съд – Стара Загора в частие за отхвърляне на предявените от Й. С. П. срещу Прокуратурата на РБългария искове с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за размера над присъдения размер от 4000лв. до пълния претендиран размер от 50000лв., както и над размера от 2 040 лв. до претендирания размер от 6 600.00 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от същото незаконно обвинение, както и в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение в отхвърлителната част, е присъдена още сумата 3200лв. – обезщетение за неимуществени вреди, както и срещу решение от 19.10.2022г. по чл.250 ГПК по същото въззивно дело. Жалбоподателят счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3, и ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решенията. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор от насрещната страна Прокуратурата на РБългария. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна с интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното: С въззивното решение в обжалваната част е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от Й. С. П. срещу Прокуратурата на РБългария искове с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за размера над присъдения размер от 4000лв. до пълния претендиран размер от 50000лв., претърпени вследствие от незаконно обвинение по досъдебно производство № 447ЗМ 180/2019 г. по описа на РУ Гълъбово, преписка № 1474/2019 г. на РП - Гълъбово за извършено престъпление по чл. 197, т. 1, във вр. чл. 194, ал. 1 от НК, по което обвинение ищецът е оправдан с влязла в сила присъда № 3/05.03.2020 г., постановена по НОХД № 288/2019 г. по описа на РС - Гълъбово, потвърдена с решение № 65/20.07.2020 г., постановено по ВНОХД № 1089/2020г. по описа на ОС – Стара Загора, както и над размера от 2 040.00 лв. до претендирания размер от 6 600.00 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от същото незаконно обвинение. С влязлата в сила като необжалвана част от въззивното решение след частична отмяна на първоинстанционното решение в отхвърлителната част, е присъдана още сумата 3200лв. - обезщетение за неимуществени вреди. С решение по чл.250 ГПК съдът е отхвърлил искането на ищеца Й. П. за допълване на решението си /направено в първоначалната касационна жалба/ - въззивният съд да се произнесе и по отношение на съответните лихви. Съдът е приел, че искането за допълнаве на въззивното решение е неоснователно тъй като във въззивната жалба няма оплаквания относно началната дата, от която се дължи заплащане на обезщетение за забавено плащане и тя не е била предмет на въззивен контрол; а дори да бъде прието, съвсем условно, че предмета на въззивното производство включва и началната дата, от която се дължи заплащане на обезщетение за забавено плащане, то във въззивното решение изрично е посочено, че първоинстанционното решение се потвърждава в останалите части, която включва и началната дата, от която се дължи заплащане на обезщетение за забавено плащане. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Обжалваните решения са валидни и допустими. Настоящият съдебен състав не намира обжалваните решения да са очевидно неправилни. Касационната инстанция извършва самостоятелна преценка на правилността на въззивното решение и в случай, че са нарушени правни норми и принципи, които нарушения го опорочат до такава значителна степен, че неправилността му произтича без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, служебно или по искане на жалбоподателя го допуска до касационно обжалване. Настоящият съдебен състав не намира да са допуснати такива нарушения. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя следните въпроси: 1“Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД и какви са критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди?“; 2“Ако във връзка с увредата са причинени заболявания на увредения, те подлежат ли обезщетяване или не, и в каква връзка въззивният съд следва да съобрази критериите на съдебната практика за справедливост, установена с ППВС №4/1968г., длъжен ли е съдът да се съобрази с възрастта на пострадалия, медико-биологичните характерискита на причинените увреждания, продължителността и интензитета на болките и страданията, продължителността на общия лечебенвъзстановителен срок, обществено-икономическите условия в страната, и изобщо съдът длъжен ли е не само да посочи, но и да извърши преценка в тяхната съвкупност на релевантните обстоятелства, в т.ч. като изхожда от общото понятие за справедливост и даде неговите основни характеристики, които да служат като отправна точка за определяне на конкретния размер на обезщетенията?“; 3“В тази връзка какво е значението на предходното осъждане на касатора, в смисъла, в който е обсъждан от първоинстанциония и въззивния съд? Това обстоятелство допринесло ви е допълнително като причина за обхвата на неговите негативни емоции, стрес и откровен страх, че при ново осъдително решщение в процеса развил се пред РС Гълъбово и ОС стара З., той ще изтърпи ефективно наложената му преди това друга присъда, изтърпяването на която е отложено с изпитателен срок?“; 4“Във вредите, които са пряка и непосредствена последица от увреждането при водене на наказателно производство за извършено престъпление от общ характер включва ли се заплатеното адвокатско възнаграждение за защита на обвинения, а в последствие – подсъдим, осъществено при защита от един адвокат, като съобразно чл.51, ал.1, изр.1 ЗЗД дължи ли се обезщетение за всички вреди и каква би могла да бъде формата на съпричиняване на увредения, та обезщетението да може да бъде намалявано – чл.51, ал.2 ЗЗД?“. По първите три въпроса касаторът счита, че въззивното решение е в противоречие с посочени решения на състави на Второ търговско отделение на ВКС относно застрахователни обезщетение по застраховка гражданска отговорност на автомобилистите, а по последния въпрос – на ТР №1/2017 по тълк.д.№1/2017г. на ОСГК на ВКС. По отношение на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е изложил съображения, че при установената фактическа обстановка /продължителност на наказателно производство, обвинение за престъпление, което не е тежко, мярка за неотклонение с нисък интензитет, внасянето на обвинителен акт в съда и съдебно производство на две инстанции, личните и служебни притеснения, финансовите затруднения, социалната изолация, обстоятелството, че ищецът е имал наложено наказание „лишаване от свобода“ с влязла в сила присъда по друго НОХД, изпълнението по което е отложено по реда на чл. 66 НК и съзнаването, че евентуално осъждане по процесното наказателно производство би довело до ефективно изпълнение и на първото наложено наказание, здравословните проблеми, които са в пряка причинна връзка с процесното наказателно производство, но вече са отшумели и при приложението на чл. 162 ГПК и чл. 52 ЗЗД, е намерил, че сумата от 4 000 лева е най – адекватен паричен еквивалент на претърпените неимуществени вреди от цялото наказателно производство и следва да бъде присъдена на ищеца, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 05.07.2019 г. до окончателното изплащане. Не до тези правни изводи е достигнал първоинстанционният съд, поради което обжалваното първоинстанционно решение е отменено над размера от 800 лева до размера от 4 000 лева и на ищеца са присъдени още 3 200 лева – обезщетение за неимуществени вреди /която сума в мотивите си е приел, че следва да бъдат присъдени ведно със законната лихва върху главницата, считано от 05.07.2019 г. до окончателното изплащане, но не е отразил в диспозитива на решението си, което подлежи на поправяне по реда на чл.247 ГПК/. Не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване по първите три от поставените от него въпроси. Съдържанието на понятието „справедливост” като критерий за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД, с ППВС №4/1968г. и постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС се дават разяснения по тълкуването на чл.52 от ЗЗД относно понятието „справедливост”, което не е дефинирано в закона. По приложението на чл.52 ЗЗД практиката на ВС и ВКС дава разяснения за критериите, по които при всеки отделен случай се определя размерът на обезщетението. Съгласно т.11 от ППВС № 4/1968 г. при определяне обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост като се извършва преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства - характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. За всеки отделен случай обаче съдът прави преценка на установените по делото факти и обстоятелства във връзка с увреждането и вредите. Въпрос на фактическа преценка на решаващия съд е определянето на обезщетението по чл. 52 ЗЗД при спазване на тези критерии. По правилността на тази преценка касационната инстанция се произнася, ако бъде допуснато касационното обжалване. Касаторът не сочи при определяне на размера на обезщетението несъобразяване от въззивния съд на обстоятелство, което да е относимо към определянето на конкретното обезщетение и да не е обсъдено от въззивния съд, а оплакванията са, че обстоятелствата не са отчетени в достатъчна степен от въззивния съд при определяне на размера на обезщетението, които оплаквания като касационни оплаквания могат да бъдат обсъждани при разглеждане на касационната жалба, ако такова бъде допуснато, но не и да обосноват достъп до касационно обжалване. По отношение на увреждането на здравето му в резултат на незаконното наказателно преследване, касаторът изразява несъгласие с изводите на въззивния съд, че здравословните проблеми вече са отшумели, но както се посочи, несъгласието с изводите на съда не обосновава достъп до касационно обжалване, а по поставените от касатора въпроси, вкл. по втория от тях, не се установява въззивният съд да се е отклонил от практиката на ВКС, вкл. посочените от касатора съдебни решения на второ търговско отделение на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД. На третия от поставените от касатора въпроси въззивният съд е отговорил положително и е съобразил посоченото обстоятелство като обстоятелство от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, поради което неоснователно се сочи от касатора, че е постановено в противоречие с практиката на ВКС. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по последния от поставените от касатора въпроси относно обезщетението за имуществени вреди. Въззивният съд е посочил, че съгласно чл. 12 на Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, възнаграждението за процесуално представителство, защита и съдействие в досъдебното производство е в размерите по чл. 13, ал. 1, а при извършване на процесуални действия в различни дни - по 100.00 лева за всеки ден; съгласно чл. 13, за защита на подсъдимия, възнаграждението по дела, при които за престъплението се предвижда наказание до 5 години лишаване от свобода е 600.00 лева. Съдът е посочил, че ищецът на 07.11.2019 г., е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 194, ал. 1 НК, което не е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК; взета е най - леката мярка за неотклонение „подписка“; на 11.11.2019 г. е предявено разследването на обвиняемия; на 3 28.11.2019 г. е внесен обвинителен акт в РС - Гълъбово и е образувано от НОХД № 288/2019 г.; проведени са две съдебни заседания; на 05.03.2020 г. е постановена оправдателна присъда; по протест на прокурора е образувано ВНОХД № 1089/2020 г., по описа на ОС – Стара Загора, по което е проведено едно съдебно заседание и на 20.07.2020 г. е постановено решене № 65, с което е потвърдена постановената по НОХД № 288/2019г. на РС - Гълъбово оправдателна присъда. Въззивният съд е приел, че тези факти обуславят извода, че незаконното наказателно производство, водено срещу ищеца не е с особена правна и фактическа сложност; че с оглед вида и тежестта на обвинението, интензитета на приложената процесуална принуда и очакваните усилия и труд, които адвокатът би и е положил при осъществяването на защитата, съдът намира, че уговореното адвокатско възнаграждение надвишава разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение; че изплатеното в повече, няма за причина незаконното обвинение и не е необходима последица от него. Въззивният съд е посочил, че в случая, доколкото адвокатът, осъществил защитата по НОХД пред районния и окръжния съд е регистриран по ДДС, обезщетението за вреди от заплатеното възнаграждение за адвокатска защита в съдебната фаза е дължимо заедно с ДДС. Спорен въззивния съд дължимото обезщетение за претърпените имуществени вреди от незаконно воденото наказателно преследване е общо 2 040.00 лева и до тази размер искът следва да бъде уважен, а до пълния предявен размер от 6 600.00 лева следва да бъде отхвърлен, както е приел и първоинстанционният съд. В Тълкувателно решение №1/2017 по тълк.д.№1/2017г. на ОСГК на ВКС е посочено, че когато в производството по предявен иск за обезщетение за имуществени вреди по чл.2, ал.1 ЗОДОВ ответникът възрази, че изплатеното в наказателното производство адвокатско възнаграждение е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на наказателното дело, в правомощията на съда по иска за обезщетение за вреди е да изследва дали незаконно обвиненият е положил дължимата грижа при уговарянето на адвокатското възнаграждение с оглед вида и тежестта на обвинението, интензитета на приложената процесуална принуда и очакваните усилия и труд, които адвокатът предстои да положи при осъществяването на защитата. В случай, че уговореното адвокатско възнаграждение надвишава съществено разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение, изплатеното в повече няма за причина незаконното обвинение и не е необходима последица от него. То остава в тежест на неположилия дължимата грижа пострадал, тъй като е в причинна връзка с неговото поведение. За платеното в повече държавата не дължи обезщетение. В конкретния случай, видно от съдържанието на мотивите на въззивното решение по иска на имуществени вреди, въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС, а в съответствие с нея, за да приеме, че уговореното адвокатско възнаграждение надвишава съществено разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение, е изследвал дали незаконно обвиненият е положил дължимата грижа при уговарянето на адвокатското възнаграждение с оглед вида и тежестта на обвинението, интензитета на приложената процесуална принуда и очакваните усилия и труд, които адвокатът предстои да положи при осъществяването на защитата. По правилността на тази преценка касационната инстанция се произнася, ако бъде допуснато касационното обжалване. Както се посочи, несъгласието на касатора с изводите на съда не обосновава достъп до касационно обжалване. По отношение на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК следва да се посочи, че касаторът само е посочил разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е посочил и не е аргументирал поставените въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и да са от значение за развитие на правото. Съгласно т.4 на ТР №1/2009 от 19.02.2010г.г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика, която счита, че се нуждае от осъвременяване. Съгласно т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване. Отделно от това, по поставените от касатора въпроси има формирана съдебна практика, включителна посочената от него в изложението, която съдебна практика не се нуждае от промяна. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение