Определение № 213 от 16.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4547/2016 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. М. И. срещу Решение № 1135 от 29.0 7 .2016 г. по в.гр.д.№ 215/15 г. на Пловдивския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционното Решение № 951 от 13.03.2013 г. по гр.д.№ 2233/11 г. на Пловдивския районен съд, вместо което е постановено отхвърляне на предявените от касатора против Г. Б. С. обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация чл.29, ал.3 и чл.30 СК- за определяне в полза на ищцата на по-голям дял в размер на 4/5 ид.ч. от придобитото по време на брака й с ответника имущество, респ. за заплащане на сумата 5 664,31 лв., представляваща 4/5 от стойността на имуществото, придобито от ответника в качеството му на едноличен търговец с фирма [фирма]. В касационната жалба се поддържа, че така постановеното решение е неправилно поради нарушаване на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковите претенции бъдат уважени със законните последици. Ответникът по касационната жалба- Г. Б. С. е депозирал в срока по чл.287, ал.1 ГПК отговор, с който моли касационното обжалване на атакуваното въззивно решение да не бъде допускано, като поддържа, че произнасянето на въззивния съд е съобразено с константната практика на ВКС по приложението на чл.29 и чл.30 СК. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване са формулирани материалноправни въпроси, които според касатора са обуславящи за изхода на делото и по които въззивният съд се е произнесъл в отклонение от задължителната и незадължителна съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК, респ. произнасянето на касационния съд по тях би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Тези въпроси, уточнени и конкретизирани съобразно задължителните постановки на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/09 г. на ОСГТК, по същество се свеждат до въпроса, какво е значението на установеното изпълнение на задълженията на съпрузите по чл.17 СК при изследване на приноса им за придобиване на общото имущество в контекста на разпоредбата на чл.21, ал.2 СК, и налице ли е в тази хипотеза значително надхвърлящ принос по смисъла на чл.29, ал.3 СК като основание за определяне на по-голям дял от общото имущество в полза на съпруга, вложил за придобиването повече парични средства. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира следното: За да отхвърли исковите претенции по чл.29, ал.3 и чл.30 СК, въззивният съд е приел, че паричният принос на ищцата за придобиване на общото имущество значително надхвърля този на ответника /съответно 1 445 920,46 неденом.лв. и 15 121,55 деном.лв. срещу 258 308,04 неденом.лв. и 15 366,36 лв./, като същевременно е посочено, че приносъг съгласно чл.21, ал.2 СК може да се изразява, освен във влагане на парични средства, и в грижи за децата и работа в домакинството, без законодателят да е дал приоритет на някоя от проявните му форми. Посочено е, че основание за уважаване на иск по чл.29, ал.3 СК е налице само в изключителни случаи- например когато единият съпруг е работил и пестил, а другият не е работил, макар и да е бил работоспособен, или пък системно е разпилявал изработеното и спестеното. Цитирани са постановките на ПП № 5/72 г., според които не е налице „изключителен случай” по смисъла на чл.14, ал.4, изр.2 СК от 1968 г./отм./ като основание за изменяване равенството на дяловете на бившите съпрузи в прекратената СИО, когато е установено, че и двамата съпрузи са изпълнявали задълженията си по чл.12 СК от 1968 г. /отм./ и чрез взаимно разбирателство, с общи усилия и съобразно своите възможности, доходи и имущество са осигурявали благополучието на семейството. В тази връзка е прието, че в конкретния случай и двамата съпрузи са работили, като е взето предвид признанието на ищцата, че ответникът не е пилеел средства, бил е пестелив и е полагал грижи за децата им. С оглед така поставените в основата на обжалваното въззивно решение решаващи правни мотиви настоящата касационна инстанция намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване на въззивното решение в частта, обективираща произнасяне по исковата претенция с правна квалификация чл.29, ал.3 СК. Възприетото от въззивния съд по посочения по-горе материалноправен въпрос от обуславящо изхода на спора значение не е в отклонение от задължителната съдебна практика на ВКС, според която преценката за наличие на значително надхвърлящ принос следва да е конкретна чрез съпоставяне приноса на двамата съпрузи, независимо от начина, по който всеки от тях е съдействал за материалните придобивки на семейството /Решение № 215 от 23.06.2011 г. по гр.д.№ 1014/10 г. на ІІ г.о./. В аналогичен смисъл е възприетото в Решение № 237 от 27.06.2011 г. по гр.д.№ 931/10 г. на І г.о., според което формите на принос са равнопоставени и на никоя от тях не следва да се отдава приоритет, тъй като дължимото поведение на съпрузите в брака е чрез взаимно разбирателство и общи усилия съобразно възможностите, доходите и имуществото на всеки тях да осигуряват благополучието на семейството. Както изрично е посочено и в Решение № 73 от 13.07.2015 г. по гр.д.№ 4874/14 г. на І г.о. /отнасящо се до правен спор, по отношение на който приложение намира СК от 2009 г./, по-големият принос на единия съпруг по един от критериите по чл.21, ал.2 СК /т.е. преобладаващият паричен принос/ сам по себе си не е основание в полза на този съпруг да бъде присъден по-голям дял от общото имущество, след като другият съпруг е изпълнявал задълженията си да полага грижи за домакинството, не е разхищавал семейното имущество и е допринасял според възможностите си за придобиване на такова. Доколкото решаващите изводи, поставени в основата на обжалваното въззивно решение, независимо от тяхната лаконичност, са именно в този смисъл, следва да се приеме, че същото е съобразено със задължителната съдебна практика по обуславящия изхода на делото правен въпрос, с оглед на което предпоставките за допускане на касационното обжалване на въззивното решение в тази му част не на налице. Колкото до частта, обективираща произнасяне по иска с правна квалификация чл.30 СК, следва да се посочи, че в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК липсва какъвто и да е правен въпрос, относим към произнасянето на въззивния съд по тази претенция, поради което и предвид задължителните указания на т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/09 г. на ОСГТК, според които по силата на диспозитивното начало в процеса правният въпрос по чл.280, ал.1 ГПК следва да е посочен от касатора като предпоставка за допускане на касационното обжалване, следва да се приеме, че касационната инстанция не може да се ангажира с инстанционното разглеждане на спора в тази му част. Независимо от изхода на производството, доколкото ответникът по касация не е заявил претенция за разноски, такива не следва да му бъдат присъждани предвид основополагащото за процеса диспозитивно начало. Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение