Определение № 2802 от 09.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 2476/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Корпоративна търговска банка“ АД /н./ срещу въззивно решение № 66 от 24.06.2025 г., постановено от Апелативен съд – Велико Търново по в.т.д. № 89 по описа на съда за 2025 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 42 от 17.02.2025 г., постановено от Окръжен съд – Велико Търново по т.д. № 69 по описа на съда за 2023 г., с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу „Аркус“ АД, иск с правно основание чл. 422, ал. 1, във връзка с чл. 415 ГПК, за приемане за установено, че в полза на касатора съществува вземане към „АРКУС“ АД, за сумата в размер общо на 792 143.52 USD /седемстотин деветдесет и две хиляди сто четиридесет и три щатски долара и петдесет и два цента/, дължима на основание Договор за гаранционна сделка от 18.12.2003 г. и прилежащите му Анекс № 1 от 06.01.2004 г. и Анекс № 2 от 25.10.2007 г., и SWIFT 36/033, от които – сумата 73 226.87 USD - комисиона за издаване съгласно чл. 1 /3/, б. „а“ в размер на 0.20 % за периода от 01.04.2017 г. до 31.12.2022 г. и сумата 718 916.65 USD - комисиона за ангажимент съгласно чл. 1 /3/. б. „б“ в размер на 2.05 % за периода от 01.04.2017 г. до 31.12.2022 г., ведно със законната лихва върху паричното вземане, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК - 19.01.2023 г. до окончателното погасяване на задължението, както и за сумата в размер на 135.43 лева /сто тридесет и пет лева и четиридесет и три стотинки/, представляваща разноски за подновяване на обезпечения за периода от 11.10.2018 г. до датата на извлечението - 31.12.2022 г., за които суми е издадена Заповед № 343 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 28.04.2023 г. по ч.гр.д. № 160/2023 г. на Районен съд - Горна Оряховица, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на атакуваното решение, поради наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Оспорва се становището на съда, че с оглед събрания по делото доказателствен материал следва да бъде прието, че възраженията на ответната страна за недължимост на уговорените в договора комисиони, са основателни поради изтекъл срок на валидност, както на банковата гаранция, издадена от Търговска банка Абу Даби, така и на процесната контрагаранция, излъчена като обезпечение по банковата гаранция със SWIFT съобщение с реф. № 36/033 от 06.01.2024 г., от една страна, така и поради тяхното прекратяване в съответствие с чл. 1/2/, т. 4, т. 5 и т. 6 от Договор за гаранционна сделка от 18.12.2003 г. - от друга страна.

Във връзка с оплакването за нарушение на материалния закон се излага, че за да постанови обжалвания съдебен акт, съдът в мотивите си е приел, че доколкото легалната дефиниция на банковата гаранция се съдържа в чл. 442 от ТЗ и липсва друга нормативна уредба, регулираща отношенията по банковата гаранция, към нея е приложима препращащата норма на чл. 288 от ТЗ, а именно - търговските обичаи. Сочи се, че международните търговски обичаи в областта на гаранциите се съдържат в Еднообразните правила за договорните гаранции, публикувани от Международната търговска камара Париж, под № 325, като същите, както и Еднообразните правила за гаранциите на поискване - URDG758/E1HTI/, в сила от 01.07.2010 година, с предходна редакция - URDG 458 /ЕПГП/ от 1992, а така и Еднообразните правила за договорните гаранции от 1978 г. /ЕПДГ/, приети от МТК, представлявайки кодифицирани търговски обичаи, се считат за част от българското законодателство. Според практиката, както е отбелязал съдът, текстът на чл. 288 от ТЗ преодолява нуждата от изричност на препращането относно приложимостта им /включително изискването на чл. 1 ЕПГП и чл. 1 ЕПДГ/, и обуславя автоматично приложение на правилата на МТК към банковите гаранции, издадени в България.

Като нарушение на материалния закон от страна на касатора се изтъква, че решаващият състав на въззивната инстанция приема, че гаранцията и контрагаранцията в случая са прекратени по силата на приложимото към правоотношенията материално право - чл. 288 от ТЗ и чл. 4 и чл. 5 от Еднообразни правила за гаранциите на поискване (ЕПДГ) /с оглед изложеното непосредствено по-натам в жалбата, тук явно се имат предвид Еднообразните правила за договорните гаранции – ЕПДГ, приложимостта на които именно се оспорва от касатора – бел. на докладчика в касационната инстанция/, доколкото с оглед установения доказателствен материал по делото, гарантът не е получил претенция на или преди датата на прекратяването. Касаторът счита, че в случая към правоотношенията, възникнали с цел издаване на банковата гаранция, респективно контрагаранция, както и за обслужването й, на основание чл. 288 ТЗ е приложим търговският обичай относно банковите гаранции, както отбелязва съдът в решението си, но за такъв се приемат Еднообразните правила за гаранциите на поискване (ЕПГП) и то в редакцията им, действала към дата на издаване на гаранцията, а именно - публикация 458 от 1992 г. на Международната търговска камара – Париж, а не Еднообразните нравила за договорните гаранции от 1978 г. /ЕПДГ/, приети от МТК, поради характера на издадената гаранция, а именно - за плащане. Сочи се и че в случая се касае за абстрактна сделка, което означава, че задълженията, които гаранцията поражда, са абстрактни спрямо останалите правоотношения.

По отношение нарушението на съдопроизводствените правила и необоснованост на съдебното решение се излага, че: Въззивният съд не е обсъдил доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност, което съставлява нарушение на чл. 236, ал. 2 от ГПК; съдът е изложил мотиви само относно част от събраните в хода на производството доказателства и твърдения, изложени от ищцовата страна, като изобщо не е обсъдил обстоятелството, че с Писмо с вх. № 2196/14.05.2015 г. по описа на „КТБ“ АД (н.), отправено от Търговска Банка Абу Даби, се уведомява, че съгласно условията на издадената банкова гаранция, същата е автоматично подновена от дата на изтичане и следва да се заплати дължимия комисион за съответното тримесечие, а посоченият в писмото факт, че е налице автоматично подновяване действието на гаранцията през 2015 г., следва да се тълкува в съвкупност с установеното от приетото по делото заключение на вещото лице, съгласно което наредителят „Аркус“ АД, е заплащал уговорения с Анекс № 2 от 25.10.2007 г., намален размер на дължимия комисион за ангажимент от 2.5 % годишно върху размера, платим авансово на всяко тримесечие или на част от тримесечие от датата на валидност на контрагаранцията, считано до 05.02.2014 г., както и че заплащането му е преустановено именно с оглед поставяне на банката под особен надзор; съдът напълно е игнорирал своевременно въведеното пред първоинстанционния съд оспорване на истинността и подписите на представения от ответната страна с допълнителната искова молба Окончателен сертификат за приемане на доставките по Договор № DP3/2/6/2002/50-C за доставка на оръдия, респективно не е разпределил доказателствена тежест в тази връзка, както и не се е произнесъл по направеното искане насрещната страна да бъде задължена, на основание чл. 183 от ГПК, да представи документът в оригинал.

По отношение необосноваността на решението се твърди, че съдът е направил единствено предположения, че окончателният сертификат би следвало да е представен в банката, доколкото е описан като част от изискуемите документи за плащането по акредитива и респективно плащането се е случило без данни за възражения по смисъла на ЕПОДА. Въпреки това обаче, дължимата проверка от страна на банката е формална и касае проверка на документите от външна страна, а това по никакъв начин не следва да се тълкува в ущърб на банката като ищец в настоящото производство и да лишава същата от възможността да оспори истинността на представения в рамките на производството окончателен сертификат, при съобразяване на установените по делото факти, че след твърдяното от ответната страна изтичане на двугодишния гаранционен срок на валидност на контрагаранцията, договорът за издаване на банкова контрагаранция е анексиран, като е намален размерът на уговорената комисиона за ангажимент, продължилото до 2014 г. плащане на комисиони от страна на „Аркус“ АД и последвалото потвърждение от 2015 г. от страна на авизиращата банка ТБ Абу Даби, че ангажиментът е автоматично подновен и безсрочен, за което се дължат съответни комисиони. Предвид изложеното и съгласно посочените от съда мотиви за настъпило прекратяване на отношенията и действието на договора, касаторът намира, че съдебното решение е и необосновано.

По подробно изложени съображения се оспорва като неправилен и изводът на съда в обжалваното решение, че комисионата за издаване в размер на 0.2 % се събира от наредителя еднократно, а не периодично.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и постановяване на друго по съществото на спора, с което предявеният от касатора иск да бъде уважен, при условията на евентуалност – делото да бъде върнато за ново разглеждане на апелативния съд със задължителни указания по приложението на закона, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се заявява наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, и по ал. 2, предл. 3 от ГПК.

Поставят се, като въпроси, по които според касатора съдът се е произнесъл и които са от значение за изхода на делото:

Процесуалноправни:

1. Длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си съобразно изискванията на чл. 236, ал. 2 от ГПК, да се произнесе по всички направени възражения и изложени доводи на страните във въззивната жалба, да подложи на самостоятелна преценка доказателствата и да обсъди защитните тези на страните и в случаите, когато потвърждава първоинстанционното решение? По същия се твърди противоречие с ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр.д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр.д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г.о., решение № 55 от 3.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 111 от 3.11.2015 г. по т.д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 101 от 03.06.2015 г. на ВКС по т.д. № 1740/2014 г., I т.о., ТК, решение № 283 от 14.11.2014 г. на ВКС по гр.д. № 1609/2014г., IV г.о., ГК, решение № 166 от 15.07.2013 г. на ВКС по гр.д. № 1285/2012 г., III г.о., ГК и др.

2.1. Ако процесуалните действия на първата инстанция са били опорочени, следва ли въззивният съд да отстрани тези пороци чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагане на правото?

2.2. Длъжен ли е въззивният съд да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и закона, да мотивира решението си с обсъждането им, както и с твърденията на страните, като им осигури възможност и им съдейства в рамките на въззивното производство, като поправи допуснати от първоинстанционния съд пропуски и нарушения? Твърди се, че същите въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с дадените разяснения относно дейността на въззивната инстанция, обективирани в ТР № 1/09.12.13 г. ОСГТК.

2.3. Длъжен ли е съдът, във всички случаи, да изключи от доказателствения материал по делото документ, който страната е била длъжна да представи съгласно чл. 183 от ГПК и не го е сторила?

2.4. При направено оспорване съществуването, истинността и подписите на документ, представен по делото в заверен по реда на чл. 32 ЗА препис и съответно искане по реда па чл. 183 от ГПК за задължаване па насрещната страна да представи в оригинал по делото този документ, разполага ли съдът с право на самостоятелна преценка относно основателността на искането или следва да задължи страната да представи документа в оригинал във всички случаи?

2.5. В хипотеза на направено искане по реда на чл. 183 от ГПК за задължаване насрещната страна да представи в оригинал писмен документ, представен по делото в заверен по реда на чл. 32 ЗА препис, кога възниква задължението за страната и необходимо ли е изрично възлагане на съда с нарочно определение?

2.6. Отказът на съда да уважи направено искане по реда на чл. 183 от ГПК за задължаване насрещната страна да представи в оригинал писмен документ, представен по делото в заверен по реда на чл. 32 ЗА препис, съставлява ли нарушение на императивна правна норма?

Касаторът счита, че така поставените въпроси по приложението на чл. 183 от ГПК, са разрешени от въззивния съд в противоречие с решение № 173 на състав на IV-то Г.О. от 3.V.2012 г. по гр. дело № 668/2011 г.на ВКС, решение № 362 от 15.07.2010 г.по гр.дело № 536/2010г.на 1 Г.О, решение № 225 от 7.01.2019 г. на ВКС по гр.д. № 567/2018 r., III г.о., ГК, решение № 50061 от 11.05.2023 г. на ВКС по гр.д. № 1543/2022 г., III г.о., ГК, решение № 362/15.7.2010 г. по гр.д. № 536/2010 г. по описа на ВКС, II г.о., решение № 766/3.02.2011 г. по гр.д. № 1590/2009 г. по описа на ВКС, I г. о., решение № 130/2017 г по гр. дело № 4258/2016 Четвърто г.о., решение № 173/2012 по гр.д. № 668/2011 Четвърто г.о., реш. № 189/2018 по гр.д. № 890/2018 г на Четвърто г.о. на ВКС, реш. № 173 от 3.05.2012 по гр.д. № 668/2011, IV ГО на ВКС, т. 10 от TP № 1 от 17.07.2001 г. по гр.д. № 1/2001 на ВКС ОСГК.

Материалноправни въпроси, които касаторът счита, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по които липсва установена задължителна съдебна практика, както и съставляват касационно основание за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК:

1.1. Кодифицираните обичайни търговски правила в областта на банковите гаранции могат ли да бъдат прилагани към издадени в един предхождащ периода на приемането им банкови гаранции или се прилагат правилата, действащи към дата на издаване на гаранцията?

1.2. Намират ли приложение разпоредбите на Еднообразните нравила за гаранциите на поискване от 2010 г. /публикация № 758/2010 г./ на Международната търговска камара - Париж, по отношение на банкови гаранции/контрагаранции, издадени преди приемането на редакцията от 1.07.2010 г.?

1.3. Абстрактната или каузална договорна гаранция, уреждат Еднообразните правила за договорните гаранции от 1978 г. /ЕПДГ/ и приложими ли са правилата, по силата на чл. 288 от ТЗ към банковата гаранция в случай, че страните не са уговорили изрично приложението им?

Във връзка с така поставените въпроси касаторът счита, че в случая към правоотношенията, възникнали с цел издаване на банковата гаранция през 2004 г., респективно контрагаранция, както и за обслужването й, на основание чл. 288 ТЗ е приложим търговският обичай относно банковите гаранции, както отбелязва съдът в решението си, но за такъв следва да се приемат Еднообразните правила за гаранциите на поискване (ЕПГП), в редакцията им действала към дата на издаване на гаранцията, а именно - публикация 458 от 1992 г. на Международната търговска камара - Париж, но не и по-късно приетата редакция с публикация № 758/2010 г., като Еднообразните правила за договорните гаранции от 1978 г. /ЕПДГ/, приети от МТК, които, предвид характера на издадената банкова гаранция, а именно - за обезпечаване добро изпълнение, не са приложими в случая.

Поддържа се и очевидна неправилност на въззивното решение, като се възпроизвеждат подробните оплаквания в касационната жалба в насока на това, че в случая към правоотношенията, възникнали с цел издаване на банковата гаранция, респективно контрагаранция, както и за обслужването й, на основание чл. 288 ТЗ е приложим търговския обичай относно банковите гаранции, както отбелязва съда в решението си, но за такъв следва да се приемат Еднообразните правила за гаранциите на поискване (ЕПГП) и то в редакцията им действала към дата на издаване на гаранцията, а именно - публикация 458 от 1992 г. на Международната търговска камара - Париж, но не и приложената от съда редакция от 2010 г., датираща от един следващ издаване на гаранцията момент. Сочи се, че еднообразните правила за договорните гаранции от 1978 г. /ЕПДГ/, приети от МТК, поради характера на издадената гаранция, а именно - за плащане, са неприложими в случая, следователно, неправилно в решението се излагат и тълкуват разпоредбите на Еднообразните правила за договорните гаранции от 1978 г. и Еднообразните правила за гаранциите на поискване - URDG758/ЕПГП/, в сила от 01.07.2010 година.

На следващо място, в обосноваване претендираната очевидна неправилност на въззивното решение се изтъква, че съдът е допуснал процесуално нарушение, като напълно е игнорирал своевременно въведеното пред първоинстанционния съд оспорване на истинността и подписите на представения от ответната страна с допълнителната искова молба Окончателен сертификат за приемане на доставките по Договор № DP3/2/6/2002/50-C за доставка на оръдия, респективно не е разпределил доказателствена тежест в тази връзка, както и не се е произнесъл по направеното искане при условията на чл. 266, ал. 3 от ГПК насрещната страна да бъде задължена, на основание чл. 183 от ГПК, да представи документа в оригинал, въпреки наведените оплаквания, че ответникът не разполага с такъв, от една страна, а от друга - че не е представен в банката. Това, според касатора съставлява и нарушение на императивната норма на чл. 183 от ГПК, а същевременно крайният съдебен акт по спора, се основава именно на този документ, за който касаторът счита, че насрещната страна не разполага с оригинал, както и че представеният такъв е неистински и антидатиран, в това число не носи подписи на лицата, посочени в него, но същевременно съдът го е намерил за относим.

Ответникът по касация оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел в относимата към оплакванията в касационната жалба и твърденията в изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение, че:

Ищецът твърди дължимост от страна на ответника, на процесните суми, представляващи комисиони, начислени за период от 01.04.2017 г. до 31.12.2022 г., по силата на валидно действащ между страните Договор за гаранционна сделка от 18.12.2003 г., Анекс № 1 от 06.01.2004 г., Анекс № 2 от 25.10.2007 г. към същия, и SWIFT 36/033.

Според съда е безспорно в производството и е установено от събраните писмени доказателства, че по силата на Договор за гаранционна сделка от 18.12.2003 г., ищецът „КТБ“АД /н./ е поел задължението да издаде по нареждане на ответника „Аркус“ АД, в качеството му на клиент или наредител или кредитополучател, контрагаранция за сума в размер на 1 568 400 USD, която да му послужи пред банка UBS AG, Zurich, с цел последната да издаде от своя страна гаранция пред GHQ-UAE Armed Forces, General Purchasing Directorate, Abu Dhabi, UAE /бенефициент/, обезпечаваща доброто изпълнение на Договор № DP3/2/6/2002/50-C за доставка на боеприпаси на обща стойност 15 683 758 USD между „Аркус”АД и Генерален щаб на Въоръжените сили на ОАЕ. Договорено е /чл. 1, ал. 2 от договора/, че контрагаранцията се издава до 30.12.2003 г. и се излъчва чрез SWIFT съобщение до банката гарант UBS AG, Zurich, която от своя страна следва да издаде банкова гаранция и да я авизира чрез Abu Dhabi Commercial Bank, Abu Dhabi, UAE /банка на бенефициента/, като текстът на гаранцията е по предоставен от бенефициента и съгласуван с наредителя образец. Банковата гаранция е безусловна и плащането по нея ще се извърши незабавно от банката - гарант при получаване на първо писмено поискване от бенефициента, без обръщане към наредителя, под формата на SWIFT съобщение от банката на бенефициента до банката - гарант, съдържащо искане за плащане, придружено с писмена декларация за наличие на неизпълнение на задълженията по договора от страна на наредителя, по съгласуван образец.

Посочва се, че претендираните от ищеца комисиони са уговорени в чл. 1, ал. 3 от договора и са както следва: комисиона за издаването на контрагаранцията в размер на 0.2 %; комисиона за ангажимент в размер на 3.5 % на тримесечие или част от него върху размера й, платима в края на всяко тримесечие от датата на валидност на контрагаранцията, както и такси за текст и SWIFT съобщения, и други, съгласно тарифа на банката.

Видно от Анекс № 1 от 06.01.2004 г. страните са уговорили, че банката - гарант UBS AG, Zurich се заменя с Abu Dhabi Commercial Bank, Abu Dhabi UAE, която е и авизираща банка по издадената гаранция, както и че контрагаранцията се издава до 07.01.2004 г., а с Анекс № 2 от 25.10.2007 г. страните са се съгласили да бъде намален размерът на дължимата от клиента комисиона за ангажимент, определен в чл. 1, ал. 3, б. „б“ - от 3.5 % на 2.05 %.

Според съда по делото няма спор, а и се установява от извлечение от сметка /л. 23/ „Относно гаранция 36/033, издадена по нареждане на „Аркус“ АД, за осчетоводяване на 1 568 400 USD - преводно покритие при Abu Dhabi Commercial Banka, UAE“ и заключение по приета по делото ССЕ, че ищецът е изпълнил задълженията си по чл. 1, ал. 2, т. 1 от договора, изменен с Анекс № 1 от 06.01.2004 г. и на 06.01.2004 г. е превел парично покритие по процесния договор за банкова гаранция /реф. № 36/033/ до Abu Dhabi Commercial Бank в размер от 1 568 400 USD.

Според въззивния състав спорът е сведен до установяване валидността на гаранцията/контрагаранцията по процесния договор от 01.06.2004 г. за периода от 01.04.2017 г. до 31.12.2022 г., за който период са начислени и се претендират процесните суми за комисиони и такси, и в тази връзка – за размера на претендираните суми.

Съдът приема, че възраженията на ответника - въззиваем, за недължимост на уговорените в договора комисиони, поради изтекъл срок на валидност, както на банковата гаранция, издадена от ТБ на Абу Даби, така и на процесната контрагаранция, излъчена от ищеца, като обезпечение по банковата гаранция със SWIFT съобщение реф. № 36/033 от 06.01.2024 г., респективно - за тяхното прекратяване, в съответствие с чл. 4, чл. 5 и чл. 6 от договора за гаранционна сделка, са основателни, по следните аргументи:

Легалната дефиниция на банковата гаранция се съдържа в чл. 442 от ТЗ. Доколкото липсва друга нормативна уредба, регулираща отношенията по банковата гаранция, към нея се прилага препращащата норма на чл. 288 от ТЗ, а именно - търговските обичаи. Според въззивния състав международните търговски обичаи в областта на гаранциите са обобщени в Еднообразни правила за договорните гаранции, публикувани от Международната търговска камара - Париж, под № 325. Същите, както и Еднообразните правила за гаранциите на поискване - URDG 758 /ЕПГП/, в сила от 01.07.2010 г., с предходна редакция - URDG 458 от 1992, а така и Еднообразните правила за договорните гаранции от 1978 г. /ЕПДГ/, приети от МТК, представлявайки кодифицирани търговски обичаи, се считат за част от българското законодателство. В практиката е прието, че текстът на чл. 288 от ТЗ преодолява нуждата от изричност на препращането относно приложимостта им /включително изискването на чл. 1 ЕПГП и чл. 1 ЕПДГ/, и обуславя автоматично приложение на правилата на МТК към банковите гаранции, издадени в България.

Съдът посочва по-натам, че банковата гаранция може да се квалифицира като едностранен договор, по силата на който банката - гарант се задължава по искане на наредителя пред получателя на гаранцията, да заплати определена сума пари в определен срок, ако бъдат изпълнени условията, посочени в документа. В случая страните изрично са уговорили както условията по банковата гаранция, така и срока на валидност на същата, таксите и комисионите, свързани с издаването й.

Според въззивния състав възраженията на въззивника за неотносимост на Окончателния сертификат за приемане на доставките по Договор № DP3/2/6/2002/50-C, към срока на Договор за гаранционна сделка от 18.12.2003 г., са неоснователни. Посочено е от съда, че съгласно чл. 1, ал. 2, т. 4 от договора, срокът на валидност на банковата гаранция е до 90 календарни дни /2 месеца/ след датата на окончателното приемане на последната доставка и приключване на всички договорни задължения по доставките между страните, съгласно текста на договора, но не по-късно от 30.09.2005 г., в случай, че задълженията си страните изпълняват съгласно уговореното в договора. Контрагаранцията на банката е с валидност 15 календарни дни след датата на изтичане на валидността на банковата гаранция, т.е. – до 15.10.2005 г. Съгласно чл. 1, ал. 2, т. 8 от договора, в случай, че задълженията на наредителя по Договор № DP3/2/6/2002/50-С не са финализирани в рамките на горепосочените срокове и няма уведомление от бенефициента за прекратяване на банковата гаранция, респективно - на контрагаранцията, то тя се удължава прогресивно и автоматично до момента, в който бъде дадено потвърждение от Генерален щаб на Въоръжените сили на ОАЕ, че доставките/гаранциите по договора са изпълнени. Същото е валидно и за контрагаранцията. В т. 3 от SWIFT съобщение - реф. № 36/033 е посочено, че „гаранцията прогресивно и автоматично ще бъде удължена, докато не бъде издадено потвърждение от ГД „Покупки“ на ГЩ на въоръжените сили, че доставките/поръчките по договора са изпълнени.

Излага се по-натам, че страните са се споразумели за автоматично намаляване на размера на гаранцията /контрагаранцията/ след 15.10.2005 г., или от дата на получаване на съобщение от наредителя за окончателно приемане на доставките по договора с 5 % /до 784 200 щатски долара/, както и че срокът на валидност на гаранцията/контрагаранцията след намаляване на размера е две години от датата на издаване на Окончателен сертификат за приемане на всички доставки, но не по-късно от 30.09.2007 г. /за контрагаранцията - респективно до 15.10.2007 г./ - чл. 1, ал. 2, т. 5 и т. 6. Според съда от цитираното следва, че страните са се съгласили, срокът на валидност на процесната гаранционна сделка да е обвързан от дата на подписване на посочения в т. 6 на чл. 1, ал. 2 от договора документ, а именно - Окончателен сертификат за приемане на всички доставки, като аргумент в подкрепа на изложеното е и разпоредбата на чл. 11 от Договор № DP3/2/6/2002/50-C, в който гаранционният срок на доставените от ответника изделия е определен на две години, считано от дата на подписване на Окончателния сертификат/Сертификат за окончателно приемане от ОАЕ.

В мотивите на съда се посочва, че в хода на производството няма ангажирани никакви доказателства за рекламации от купувача /въоръжените сили на ОАЕ/, на доставените от ответника изделия в срока на валидност на гаранцията/контрагаранцията, нещо повече - установено е, че сумата по договора за доставка е платена на дружеството - ответник.

Според съда, с изтичане на срока на гаранционната отговорност на „Аркус“ АД по сделката с въоръжените сили на ОАЕ, е изтекъл и срокът на процесната гаранция, доколкото видно от обсъдените по-горе писмени доказателства, вкл. и SWIFT съобщение - реф. № 36/033, безспорно се установява, че гаранцията обезпечава гаранционната отговорност на „Аркус“ АД, в качеството му на продавач, към купувача на боеприпасите - предмет на сключения между тях договор. Същата се издава, за да покрие гаранционния срок на изделията по чл. 11 от Договор № DP3/2/6/2002/50-C. Съответно - ако гарантът не получи претенция на или преди датата на прекратяването, както и ако претенцията по гаранцията е изпълнена при пълно удовлетворяване на всички права на бенефициера, гаранцията се прекратява - чл. 5, ал. 1 от ЕПДГ, публикация № 325 на МТК.

Според въззивния състав, с оглед безспорността по делото на получаването от ответното дружеството на цената по Договор № DP3/2/6/2002/50-C от 29.11.2003 г. в размер на 15 683 758 USD, чрез неотменяем акредитив, открит в „КТБ“ АД, т.е. - че договорът е окончателно приет за изпълнен, възраженията на въззивника, че не е получил окончателния сертификат /не разполага с него/, респективно - че същият не носи подписите на оправомощените лица, са неоснователни.

За въззивния съдебен състав, съгласно приложимите към настоящия казус по аргумент от чл. 288 от ТЗ, Еднообразни правила и обичаи за документарните акредитиви /ЕПОДА/ на ООН, в които са уредени стандарта за преглед на документи и несъответстващи документи и уведомления, „Банките трябва да преглеждат всички документи, посочени в акредитива, с необходимата грижа, за да установят дали визуално изглеждат в съответствие с условията на акредитива. Визуалното съответствие на посочените документи с условията на акредитива се определя от стандартната международна банкова практика“ - чл. 13 и чл. 14 от същите. Посочва се, че акредитивът е едностранно писмено изявление на банка, с което тя се задължава да плати на посоченото в акредитива лице сумата по него, ако това лице предаде на банката в срока по акредитива описаните в него документи и изпълни другите негови условия. Акредитивът влиза в сила след уведомяване на лицето, от което следва, че след като банката е приела акредитива и е платила по него /без възражения, съгласно ЕПОДА - чл. 14/, тя е получила Окончателния сертификат за приемане на доставките, ведно с всички посочени в него реквизити, вкл. и със съдържащите се спесимени на двете длъжностни лица, подписали документа от името на Генералния щаб на въоръжените сили на ОАЕ. Според съда по делото липсват твърдения или представени от ищеца доказателства, съгласно които банката в определения в правилата „разумен срок, който не надвишава седем банкови дни, считано от деня на получаване на документите“ – чл. 13, б. „б“ от ЕПОДА, е решила да ги откаже и съответно да уведоми за това страната. Напротив - банката е платила по тях, което означава, че ги е проверила и приела.

Въззивният съд е посочил, че споделя мотивите на първоинстанционния съд в насока на това, че невъзстановяването на паричното покритие по контрагаранцията от ТБ на Абу Даби на „КТБ“ АД /н./, което е безспорно установено от заключението на приетата по делото ССЕ, не може да обоснове извод, че банковата гаранция е валидна и към настоящия момент. При доказаност по делото, че издадената от ищеца контрагаранция обезпечава гаранционната отговорност на „Аркус“ АД, в качеството му на продавач към купувача на боеприпасите - предмет на сключения между тях договор, както и за приемането от банката на Окончателния сертификат, отношенията на „КТБ“ АД /н./ с банката кореспондент в ОАЕ са ирелевантни за срока на действие на процесния договор в отношенията ищец - ответник. Посочено е, че тук следва да се има предвид, че ищецът за периода 2014 г. – 2022 г., с изпращането на едно писмо до ТБ на Абу Даби на 14.06.2022 г., не е положил дължимата грижа, за да се удовлетвори. За съда е безспорно, че с решение от 20.06.2014 г. на УС на БНБ е забранено на „КТБ“ АД /н./ да извършва дейностите, включени в лиценза й, а с решение от 06.11.2024 г. на УС на БНБ лицензът на банката е отнет на основание чл. 36, ал. 2, т. 2 от ЗКИ, тъй като собственият капитал на банката е отрицателна величина. С решение № 664/22.04.2015 г. по т.д. №7549/2014 г., СГС е открил производство по несъстоятелност по отношение на „КТБ” АД, с начална дата на неплатежоспособността/свръхзадължеността 20.06.2014 г., но отнемането на лиценза на „КТБ”АД /н./ не освобождава банката от задължението да има счетоводна отчетност.

За пълнота на изложението, въззивният състав е изложил по-натам, че правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е приел за неоснователно възражението на процесуалните представители на ответното дружество, че след поставянето на банката под специален надзор по чл. 115 ЗКИ и отнемане на банковия лиценз, е налице невъзможност за изпълнение на договора, като е посочил, че споделя практиката на ВКС, вкл. и цитираната в решението, че лиценз за издаването на банкова гаранция, като едностранна банкова сделка, е необходим към момента на издаването й, а последващото отнемане на лиценза на банката не рефлектира върху валидността на издадените от нея като обезпечения банкови гаранции и не я освобождава от задълженията й по тях, респективно не се отразява на тяхната валидност. В мотивите си въззивният съд е приел за основателно възражението на въззиваемия /ответник/ за еднократност на комисионата за издаване съгласно чл. 1, ал. 3, б. „а“ в размер на 0.20 %, доколко по делото безспорно е установено, че гаранцията/контрагаранцията е издадена един път, а не е подновявана периодично.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Освен в случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросът не може да е хипотетичен, но същевременно следва да не е и от фактологично естество /при което отговорът му да е в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а следва да има характер на въпрос по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно.

В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

В случая двете групи оплаквания, изложени от касатора в обосноваване на твърденията му за очевидна неправилност на въззивното решение, са относими към правилността на решението, схващана обаче като основание за касирането му по чл. 281, т. 3 от ГПК и съставляват такива за допуснати от страна на въззивния съд нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, но не са годни да обосноват очевидната му неправилност по см. на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с белезите й, описани в предходния абзац от настоящите мотиви. На свой ред правилността на решението може да бъде преценявана само в производство по чл. 290 от ГПК и след допускане на касационното му обжалване, но не и в настоящото производство по чл. 288 от ГПК с предмет преценка само наличието или не на основания за такова допускане.

Не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

За да бъде въобще преценявано наличието на някой от допълнителните критерии за селектиране на касационната жалба, законоуредени в т.т. 1-3 на ал. 1 от чл. 280 ГПК, по делото касаторът следва да е формулирал правен въпрос – годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. и в случая част от поставените от касатора въпроси не съставляват такова годно общо основание.

Процесуалният въпрос под № 2.1. и този под № 2.2. – в края му, от възпроизведените по-горе въпроси от изложението на касатора, предполагат въззивният съд, въпреки че е констатирал допуснати от първоинстанционния съд нарушения на процесуалните правила, опорочили извършените в първоинстанционното производство процесуални действия, сам да не е предприел такива по санирането им, като инстанция по съществото на спора, в противоречие със задължителната за съдилищата и казуалната практика на ВКС. Нищо такова по делото не е налице. Въззивният съд изцяло е споделил както начина на процедиране на първоинстанционния такъв по делото при развитието му в първата съдебна инстанция, така и изводите му по съществото на спора и това, освен че е видно от общия смисъл на мотивите към въззивното решение, но е и нарочно подчертавано в същите.

Процесуалният въпрос под № 2.3. от изложението на касатора е несъответен на действителните обстоятелства по делото – въпросът предполага страната да не е представила по делото документ, въпреки че е била задължена за това в процеса по реда на чл. 183 от ГПК, каквото задължение в случая на ответника не е възлагано от страна на съда.

Процесуалният въпрос под № 2.5. от въпросите на касатора е неясен и не разкрива връзка с която и да било конкретна част от мотивите на въззивния съд, за да може да се счете, че отговорът му е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция.

Процесуалните въпроси под №№ 2.4. и 2.6. от изложението на касатора, свързани с оплакването му за допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения, са правни, но са несъответни на действителните изводи на съда, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция и обективирани в мотивите към решението му. Видно от последните, решаващите изводи на въззивния съд, за да приеме, че визираният в оплакванията, свързани с тези въпроси на касатора документ е съществуващ и е представен на банката, са основани изцяло на установените /и безспорни/ по делото обстоятелства относно приемането и плащането от страна на банката без възражения и в полза на ответника, на цената на извършените от него доставки, при условията на открития при банката акредитив, срещу представянето на посочените в него документи, със съответните им реквизити, включващи окончателен сертификат за приемане на доставките и спесимените на подписалите го лица, и дължащата се от страна на банката в такива случаи, проверка. В доразвитие на така приетото съдът е изложил, че по делото липсват твърдения или представени от ищеца доказателства, съгласно които банката в определения в правилата „разумен срок, който не надвишава седем банкови дни, считано от деня на получаване на документите“ – чл. 13, б. „б“ от ЕПОДА, е решила да ги откаже и съответно да уведоми за това страната. Напротив - банката е платила по тях, което означава, че ги е проверила и приела. При така изложеното тези два въпроса на касатора от една страна не са самостоятелно обуславящи изхода на делото във въззивната инстанция, за да им се признае качеството на годно общо основание за допускане на касационно обжалване, а от друга страна и само по себе си, недопускането на претендираното от касатора да е извършено от въззивния съд, нарушение на съдопроизводствените правила, не би довело до различни от формираните и изложени от съда изводи по съществото на спора в съответните им части, поради което въпросите не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване.

Отговорите на първия от процесуалните въпросите на касатора и на този под № 2.2. от изложението му /също процесуален/, в останалата му, необсъдена част, обобщени като такива досежно задълженията на въззивния съд, като инстанция по съществото на спора и съобразно задължителната, и казуална практика на ВКС, формирана по отношение задължението на съда да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, като го основе върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, и при това да изложи мотиви към решението си, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда, са обуславящи за всеки правен спор, разрешаван със средствата на гражданския процес, съответно – и на въпросите може да се признае качеството на годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на тях обаче не е налице претендираният допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По тези въпроси е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата съдебна практика на касационната инстанция. Според постоянното, застъпено в практиката становище, от разпоредбата на чл. 153 от ГПК за съда произтича задължение да извърши преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните твърдения и възражения на страните, които са от значение за спорното право. Именно след установяването на тези факти, твърдения и възражения, и въз основа на обсъждането на събраните по делото доказателства съдът е длъжен да се произнесе с решението си за съществуването на спорното право, и то – по правилата на чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК - към момента на съдебното заседание, в което е даден ход на устните състезания. Затова при постановяването на решението си съдът е длъжен да вземе предвид всички посочени от страните факти и възражения, които са от значение за спорното право, в какъвто смисъл е и императивната разпоредба на чл. 12 от ГПК. Задълженията на съда по чл. 12 от ГПК, наред с тези по чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК са предвидени като гаранция за правилното и законосъобразно разрешаване на спора. Неизпълнението на тези задължения, въведени с цел установяване на действителните отношения между страните и постановяване на законосъобразно решение по спора, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на решението. Според т. 3 от р. I на ППВС № 1/13.07.1953 г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС № 7/27.12.1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10.11.1985 година, където се сочи, че решението се отменя и се връща за ново разглеждане, ако към него не са изложени мотиви и без тях не може да бъде извършена проверка на правилността му. При липсата на такива мотиви горната инстанция може да провери решението, ако доказателствата не са противоречиви и установяват признатото субективно право. Така следва да процедира горната инстанция и когато съдът не е дал квалификация на правото, но правните му изводи кореспондират на закона или не е посочил доказателствата, на които е основал фактическите си констатации и изводи, но те ги обосновават. С оглед изложеното не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или пък за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Тези господстващи в задължителната за съдилищата практиката на ВС постановки са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – срв. пр., но не само, определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр. д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г. о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о.

Видно е от посоченото, че изискванията към съда в изложената насока не следва да се абсолютизират, особено по дела, отличаващи се с голяма фактическа и/или правна сложност. Тези задължения на съда следва да са изпълнени в степен, годна да установи, че съдът е взел предвид релевираните от страните техни изявления и възражения по делото, и подкрепящите/отричащите ги доказателства, както и да осигури възможност за проверка на изводите на съда по съществото на спора, и в настоящия случай, с оглед действителното съдържание на мотивите на обжалваното въззивно решение касационният състав намира, че същото не разкрива претендираното от касатора противоречие с практиката на ВКС. Видно е от само частично възпроизведените и в настоящите мотиви, такива на въззивния съд, че в същите в достатъчна за изясняване действителната воля на въззивния състав и за проверка на изводите му по съществото на спора досежно фактите и правното им значение за съществуването на заявеното за съдебна защита спорно право степен, са обсъдени и отразени както твърденията и възраженията на страните, така и подкрепящите или оборващи ги доказателства.

Трите материалноправни въпроса, формулирани към претендираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК не съставляват годно общо основание за такова допускане, тъй като отговорите им не са обусловили изхода на делото във въззивната инстанция. За да установи действително постигнатите уговорки между страните по процесната сделка, в изпълнение на която банката се е задължила да заплати сумата по издадената от нея контрагаранция, както и действително породените между страните субективни материални права и правни задължения, въззивният съд е обсъдил в съвкупност всички събрани по делото доказателства, въз основа на които е обосновал правното си съждение, че процесната банкова гаранция е преустановила своето действие преди настъпване на периода, за който се претендират комисионите – предмет на делото. Съдът се е позовал на международните търговски обичаи в областта на гаранциите, които са кодифицирани в Еднообразните правила за договорни гаранции, публикувани от МТК - Париж, под № 325, респ. в Еднообразните правила за гаранциите на поискване (в сила от 01.07.2010 г., с предходна редакция от 1992 г.) и в Еднообразните правила за договорните гаранции от 1978 г., приети от МТК, само за да изясни правната природа на банковата гаранция, вкл. и на процесната контрагаранция, съответно - и за да обоснове главния си правен извод, че с изтичане на гаранционната отговорност на „Аркус“ АД по валутното правоотношение за доставка, е изтекъл и срокът на действие на гаранцията, в какъвто смисъл е и чл. 5, ал. 1 от ЕПДГ, публикация на МТК – Париж, предписващ, че „ако гарантът не получи претенция на или преди датата на прекратяването, както и ако претенцията по гаранцията е изпълнена при пълно удовлетворяване на всички права на бенефициера, гаранцията се прекратява“. При изложеното, ирелевантно е за изхода на правния спор - предмет на въззивното производство обстоятелството кои кодифицирани обичайни правила в областта на банковите гаранции са приложими, респ. дали ЕПДГ от 1978 г. уреждат абстрактна или казуална договорна гаранция. В допълнение, по отношение на същите въпроси не е обоснован и поддържаният допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба с твърдения в задължителните за съдилищата насоки, дадени в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., а само е заявено, че същите са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото, което е самостоятелно основание по същите въпроси касационно обжалване да не бъде допуснато.

При този изход на делото касаторът няма право на разноски за производството по чл. 288 от ГПК, а ответникът по касация има право на претендираното адвокатско възнаграждение за защита в същото.

При връщането на делото на инстанциите по съществото на спора, същите следва да се произнесат по реда на чл. 77 от ГПК по въпроса за осъждането на ищеца да заплати дължащите се за производството, но несъбрани предварително, съобразно разпоредбата на чл. 57, ал. 6 от ЗБН, държавни такси за заповедното производство, първата и втората съдебни инстанции.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение