Определение № 578 от 28.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 939/2014 г.

Производството е по допускане на касационно обжалване, по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Г. И. от [населено място] срещу решение № 7401 от 06.11.2013г по гр.дело № 6522/2013г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение от 07.03.2013г по гр.д. № 9133/2012г на СРС по отхвърленатаза част от исковия период претенция за заплащане на трудово възнаграждение. Като основание за допускане до касация се поддържа по въпроса възможно ли е писменият отказ на работника от трудово възнаграждение и други претенции, произтичащи от трудово правоотношение, да бъде квалифициран като договор за опрощаване (чл. 108 ЗЗД ) в контекста на забраната за отказ от трудови права (чл.8 ал.4 КТ ) ,по който въпрос Върховен касационне съд не се е произнасял досега - основание по чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК Въпросът се решава противоречиво от съдилищата, основание по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК, представя се решение № 279 от 2013г на І отд на Върховен административен съд. В отговор ответникът Х. К. Е. оспорва основанията за допускане, изтъква че двете посочени от жалбоподателката основания не са налице. След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Поставеният въпрос дали писменият отказ от трудово възнаграждение и други претенции, произтичащи от трудово правоотношение, е валиден договор за опрощаване (чл. 108 ЗЗД ) в контекста на забраната за отказ от трудови права (чл.8 ал.4 КТ ),няма отношение към решаващото съображение на съда по обжалваното решение. Водещото съображение на съда е основано на свидетестващия характер на обсъждания по делото документ, а не на договорния му характер. От ищцата е засвидетелствано писмено, че полученото по обсъдения платежен документ, съгласно посоченото в него основание, е „окончателно плащане заплата” и че към 23.03.2011г няма финансови претенции към дружеството. Доколкото на следващо място съдът е изследвал и диспозитивния характер на изявлението като „удостоверена воля на страната да се откаже от съществуващи в нейна полза вземания ”, приложното поле на чл. 8 ал.4 КТ пак се намесва неотносимо. Законът не изключва споразуменията между работодател и служител по отношение на възникнали парични вземания, дори ги поощрява и установената съдебна практика зачита същите като договореност. В конкретния случай - с оглед декларираната липса на финансови претенции предвид факта на едно получено окончателно плащане с погасителен за възникнало парично вземане ефект, не става въпрос за отказ от трудови права по смисъла на чл. 8 ал.4 КТ, не става въпрос и обективирано изявление за отказ от дължими плащания, а за документ с изцяло свидетестващо съдържание. Решаващи са тези съображения на въззивния съд, в които това е отчетено, т.е обусловило е извод, че в обжалваната част претенцията е погасена. Приложеното решение от практиката на ВАС не е годно да обоснове доводите за противоречиво решаван правен въпрос по прилагането на чл. 108 ЗЗД. Не е налице и основанието по чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК по поставения въпрос ,по изтъкнатите вече съображения. Касационно обжалване не следва да се допуска. Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.