Определение № 3114 от 19.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 955/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. А. Р., чрез адв. З. С., срещу въззивно решение № 1550 от 02.12.2022 г. по в. гр. д. № 2017/2022 г. на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 2065 от 24.06.2022 г. по гр. д. № 10635/2021 г. на Районен съд – Варна и като краен резултат са отхвърлени предявените от И. А. Р. срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ иск за приемане за установено, че спрямо ищеца е осъществен акт на дискриминация, изразяващ се в отказ на началника на затвора в гр. Варна да позволи на ищеца да ползва електроуреди, докато изтърпява наказанието „доживотен затвор“ в затвора в гр. Варна, както и иск за осъждане на същия ответник да преустанови посоченото дискриминационното поведение. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „Доколкото ГДИН е длъжна да третира всички лица, изтърпяващи наказания „доживотен затвор“ в затворите в Република България по еднакъв начин като им осигурява сходни условия на живот, с оглед поддържане на физическото и психическото здраве на осъдените и зачитане на правата и достойнството им – арг. от чл. 2, т. 3 ЗИНЗС, налице ли е дискриминация на основа лично положение, когато всички лица притежаващи личностно качество са подложени на по-неблагоприятно третиране?“ – сочи се противоречие с приетото в решение № 3 от 22.07.2013 г., постановено по гр. д. № 534/2012 г. на IV г.о. на ВКС. Касаторът поддържа и наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – излага съображения, че трайно в практиката на ВКС се приема, че при преценка за това дали едно лице е поставено в по-неблагоприятно положение в сравнение с група лица, към която не принадлежи, следва преди всичко да се изхожда от установената в закона регламентация на обществените отношения; 2/ „Кои лишени от свобода са със сходно фактическо положение за да бъдат третирани неравно и следва ли изтърпяващите наказание в даден затвор лица при „сравними сходни обстоятелства“ да се сравняват с изтърпяващите наказание в друг затвор или с лицата, изтърпяващи същото наказание в същия затвор?“ – твърди се отново противоречие с решение № 3 от 22.07.2013 г., постановено по гр. д. № 534/2012 г. на IV г.о. на ВКС. Жалбоподателят поддържа също така наличието на основанията на чл. 280, ал. 2 ГПК без да сочи конкретна хипотеза. Ответната страна Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, чрез юрк. С. С., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил, че производството пред Районен съд – Варна е образувано по повод предявени от И. А. Р. срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ установителен иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 от ЗЗДискр за приемане за установено в отношенията между страните, че е нарушено правото на ищеца на равно третиране по признак лично положение в сравнение с други лишени от свобода при идентични условия в периода 05.02.2018 г. до 27.01.2021 г. вследствие постановени откази от Началника на Затвора, [населено място] да ползва собствените си електрически уреди – индукционен котлон, тенджера и тиган, докато изтърпява наказанието „доживотен затвор“ в затвора, гр. Варна, и осъдителен иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 2 от ЗЗДискр за осъждане на ответника да преустанови нарушението. От фактическа страна въззивният състав е посочил, че съгласно писмо рег. № 1867 от 09.08.2021 г. на Началника на сектор „НОД“ на Затвора – Варна лишеният от свобода И. А. Р. изтърпява наказание „доживотен затвор“ и „доживотен затвор без замяна“ при първоначално определен специален режим от 08.12.2005 г., наложени с присъди по НОХД № 127/2004 г. на ОС – Плевен за извършени деяния по чл. 116, ал. 1, т. 6 и т. 12 от НК. Преведен е в Затвора – Варна на 18.01.2018 г. от Затвора – Плевен и настанен в III група, зона със засилен надзор и охрана на 24.01.2018 г. Констатирано е, че началникът на Затвора – Варна не е издавал разрешение за внасяне и ползване на котлон и малка фурна от лишени от свобода, нито има обособено помещение, което да се използва от лишените от свобода настанени в „Зона с повишена сигурност“, където да бъде поставен котлон и малка фурна и същите да си приготвят храна. Отбелязано е още, че от докладна записка от 01.04.2022 г. на Н. Г. – експерт Стопанска дейност до Началника на Затвора – Плевен, придружена с подробна разпечатка от програма „Инфо-магазин“ при ДПФЗД – ТП *, се установява, че на 09.08.2016 г. И. Р. закупил индукционен котлон, тиган и тенджера от лавка-магазин при затвора – Плевен. Посочено е, че с молби от 05.02.2018 г., 14.09.2018 г., 18.03.2020 г., 11.05.2020 г. и от 27.01.2021 г. И. А. Р. сезирал Началника на Затвора – Варна да му разреши да полза закупената от него техника, съставляваща вещи, включени в Списък на разрешените такива от МП от 07.09.2017 г. в Затвора – Варна. В отговор на исканията е разпоредено от Началника на Затвора – Варна вещите да се върнат на близките, както и, че в Затвора няма обособени такива помещения. Отбелязано е също така, че със Заповед № 127 от 09.06.2016 г. на Началника на Затвора – Варна са определени правила за вътрешния ред в затвора, сред които липсва уреден ред за използване на електроуреди от лишените от свобода в затвора. С писмо от 21.11.2022 г. на Началника на сектор „НОД“ при Затвора – Варна, прието пред въззивната инстанция, е установено, че началникът на Затвора – Варна не е издавал разрешение за внасяне и ползване на „котлон“ и „малка фурна“ /електроуреди за готвене/ от лишените от свобода. Въззивният съд е посочил, че в качеството на свидетел по делото е разпитан М. С. С., който в показанията си установява, че познава ищеца от пребиваването си в Затвора – Плевен, където са били заедно, в една килия от 12.08.2015 г. до 18.01.2018 г. Свидетелят заявява, че във всички затвори, в които е пребивавал, се продавали и е пазарувал варива, спагети, кори за баница и всякакви продукти, подлежащи на термична обработка, имало е пригодени помещения – обособени кухненски боксове, в които лишените от свобода да си приготвят храна. Ищецът си е закупил котлон, тиган и тенджера, които е ползвал до преместването му в Затвора – Варна през 2018 г., където същият не е ползвал вещите си, защото не му е било позволено. При тези фактически данни въззивната инстанция е съобразила от правна страна, че разпоредбата на чл. 4 ЗЗДискр забранява всяка пряка и непряка дискриминация, основана на лично положение. Съгласно чл. 3, ал. 1 ЗЗДискр, законът защитава от дискриминация всички физически лица на територията на Република България, а забраната за дискриминация действа спрямо всички при упражняването и защитата на предвидените в Конституцията и законите на Република България права и свободи / чл. 6, ал. 1 ЗЗДискр /. В обжалваното решение е посочено, че предмет на разглеждане са предявени искове за установяване на нарушение на правото на равно третиране на ищеца – лишен от свобода, изтърпяващ наказание „доживотен затвор без замяна“, в периода 05.02.2018 г. до 27.01.2021 г., когато е изтърпявал наказанието си в Затвора – Варна, в зона със засилен надзор и охрана, вследствие постановени откази от Началника на Затвора – Варна да ползва собствените си електрически уреди – индукционен котлон, тенджера и тиган, докато изтърпява наказанието „доживотен затвор без замяна“ в този затвор, вследствие неупражнени правомощия и контрол съгласно чл. 12, ал. 1 от ЗИНЗС от страна на ответната дирекция за изпълнение на заповедта на министъра на правосъдието от 28.11.2018 г., с което бездействие е допуснала по отношение на ищеца дискриминационно отношение по признак „лично положение“, в сравнение с други лишени от свобода от други затвори в страната /в Ловеч, София и Плевен/, на които е разрешено ползването на такива електроуреди. Въззивният състав е намерил, че фактите на дискриминация следва да бъдат първоначално установени в съдебния процес от ищеца, след което ответникът следва да установи при условията на пряко и пълно доказване, че правото на равно третиране не е нарушено /арг. от чл. 9 ЗЗДискр /. Приел е за установено от доказателствата по делото, че със заповед от 28.11.2018 г. министърът на правосъдието е утвърдил списък на разрешените лични вещи, предмети и хранителни продукти, които могат да получат, ползват и държат при себе си или на определените за целта места лишените от свобода, настанени в затворите, сред които с разрешение на началника на затвора, в специално определени помещения и по ред, определен от същия съгласно раздел III, т. 3 и котлон и малка фурна за общо ползване. Посочено е, че в затворите в [населено място], [населено място] и [населено място] лишените от свобода в зоните с повишена сигурност ползват и съхраняват електроуредите, по раздел III, т. 3 от цитираната заповед на министъра на правосъдието, съгласно разрешение и ред определени от началниците на тези затвори. Констатирано е, че в Затвора – Варна началникът не е издал разрешение за внасяне и ползване на котлон и малка фурна от лишени от свобода, нито има обособено помещение, което да се използва от лишените от свобода, настанени в „Зона с повишена сигурност“, където да бъде поставен котлон и малка фурна и същите да си приготвят храна. В обжалваното решение е прието, че по въпроса представлява ли дискриминация по признак лично положение по-неблагоприятното третиране на лишени от свобода, изтърпяващи наказание „доживотен затвор“ в зависимост от това в кое затворническо заведение изтърпяват наказанието си, в трайната и актуална съдебна практика на ВКС е даден отрицателен отговор. Съобразено е, че относно възможността лишените от свобода, настанени в различни пенитенциарни заведения да бъдат субект на сравнение, при твърдения за неравностойно третиране, е прието, че за да е налице дискриминация по някой от признаците на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр, следва да се направи сравнение между начина на третиране на други лица, които са в същото или сходно положение. Когато обаче разликата се основава на обективни обстоятелства, които са различни от защитените признаци на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр – не е налице дискриминация. Установено е, че по-неблагоприятното третиране на лишени от свобода, в зависимост от това в кое затворническо заведение изтърпяват наказанието си не е сред предвидените в чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр или друг закон признаци, поради което не представлява дискриминация по признак лично или обществено положение. Въззивният съд е изложил съображения, че всеки затвор осигурява различни условия за живот на осъдените, които разлики са обективно обусловени от редица обстоятелства, водещи до различни битови и организационни условия. Поради горното е изтъкнато, че не може да се приеме, че изтърпяващите наказание в даден затвор лица се намират при „сравними сходни обстоятелства“ с изтърпяващите наказание в друг затвор. Прието е, че в подобни „сравними сходни обстоятелства“ ищецът се намира единствено с лицата, изтърпяващи същото наказание в същия затвор и само сравнението с тях е от значение за преценката дали е налице спрямо него дискриминация по чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр /в този смисъл съдът се е позовал на Решение № 101 от 2.08.2021 г. по гр. д. № 1871/2020 г. на ВКС, IV г.о. и цитираните в него решения/. Въззивният състав е съобразил още, че съдебната практика е последователна и по въпроса, че за да е налице дискриминация, трябва да бъде установено не само по не-благоприятно третиране, но и това че то се дължи на някой от защитените признаци по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. Приел е, че в конкретния случай поддържаното нарушение, изразяващо се в неразрешаване и несъздаване на ред за ползване на котлон и малка фурна в Затвора – Варна, каквато забрана се твърди, че не съществува по отношение на лишените от свобода, изтърпяващи наказание в други затвори в страната, не представлява дискриминация по признак лично положение. Твърдението на ищеца, че по-неблагоприятното третиране е следствие от откази на началника на Затвора – Варна, според съда само по себе си изключва по обективни причини сходността в положението на лишените от свобода, намиращи се в този затвор, и лишените от свобода, изтърпяващи наказанието си в други затвори. Посочено е, че началникът на Затвора – Варна не може да влияе върху личното положение на лишените от свобода извън затвора и следователно тези лица не са в сравними сходни обстоятелства спрямо ищеца по отношение управлението на Затвора – Варна. В идентично или сходно положение с ищеца по отношение на личното си положение, определено от актовете на управление на Затвора – Варна, са посочени само лицата, намиращи се под юрисдикцията на началника на този затвор, но не и лицата, които изтърпяват наказание „лишаване от свобода“, вкл. „доживотен затвор“ в друг затвор в страната. Установено е, че само сравнението с лицата, изтърпяващи наказание лишаване от свобода в Затвора – Варна, е от значение за преценката дали е налице спрямо ищеца пряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр. Въззивната инстанция е намерила за безспорно установено по делото, че такава разлика в третирането спрямо лишените от свобода, изтърпяващи наказанието си в Затвора – Варна по отношение на утвърдения от началника на затвора ред, не е налице. Констатирано е, че идентичността в условията на третиране на тези лица изключва както пряката, така и непряката дискриминация спрямо ищеца по смисъла на ЗЗДискр. С оглед изложеното за правилен е приет изводът на първоинстанционния съд, че в конкретния случай не е налице по-неблагоприятно третиране на ищеца по признак лично положение, предвид наложеното му наказание „доживотен затвор“ в сравнение с останалите лишени от свобода, изтърпяващи наказанията си в други затворнически заведения. Доколкото районният съд е постановил идентичен правен резултат, въззивната инстанция е намерила, че обжалваното решение следва да се потвърди. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. В процесния случай формулираните от касатора в изложението въпроси са обуславящи решаващите изводи на съда, но не са налице допълнителните предпоставки за достъп до касация. Въззивното решение е изцяло съобразено с установената и трайна практика на ВКС (пр.: решение № 244 от 14.08.2012 г. по гр. д. № 777/2011 г., решение № 101 от 2.08.2021 г. по гр. д. № 1871/2020 г., решение № 3 от 22.07.2013 г. по гр. д. № 534/2012 г., решение № 85 от 13.09.2016 г. по гр. д. № 4328/2015 г., всичките по описа на IV г. о., и др.). Даденото в нея правно разрешение е, че наличието на „сравними сходни обстоятелства“ следва да се преценява спрямо конкретното лично положение на ищеца, т. е. лицата, с които той се сравнява, следва да бъдат в идентично (същото или сходно) положение. При разлика в третирането, която обаче се основава на обективни обстоятелства, които са различни от защитените признаци на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр ., не е налице дискриминация. В процесния случай въззивният съд е съобразил, че в идентично положение с ищеца по отношение на личното си положение, определено от актовете на управление на затвора в [населено място] са само лицата, намиращи се под юрисдикцията на началника на този затвор, но не и осъдените лица, които изтърпяват наказание „лишаване от свобода“ вкл. „доживотен затвор“ в друг затвор в страната. В подобни „сравними сходни обстоятелства“ по отношение на утвърдените от началника на затвора в [населено място] ред и условия за ползване на процесните вещи от бита, ищецът се намира единствено с лицата, изтърпяващи наказание лишаване от свобода именно в този затвор и само сравнението с тях е от значение за преценката дали е налице спрямо него пряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр. По делото е безспорно установено, че такава разлика в третирането спрямо лишените от свобода, изтърпяващи наказанието си в затвора в [населено място] по отношение на утвърдените от началника на затвора условия и ред за ползване на описаните вещи и предмети от бита, не е налице. Идентичността в условията на третиране на тези лица изключва както пряката, така и непряката дискриминация спрямо ищеца по смисъла на ЗЗДискр. Само за пълнота на мотивите следва да се посочи, че по отношение на формулираните въпроси не е налице и релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая жалбоподателят бланкетно се е позовал на това основание и не е развил доводи за наличието на специфичната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което прави невъзможна преценката на касационния съд дали е налице или не с оглед въведеното в чл. 6 ГПК диспозитивно начало. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 2 ГПК. В процесния случай въззивното решение не е нищожно. Процесуалният закон не определя с отделен текст кое съдебно решение е нищожно, но следва да се има предвид, че по естеството си съдебното решение е едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правен спор. Съдебната практика приема, че нищожно е всяко решение, което не дава възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление: когато е постановен от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато актът не е изразен в писмена форма или е неподписан, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. При извършената служебна проверка от настоящата инстанция не се констатира такъв порок – атакуваното решение изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание. Не съществува съмнение и за недопустимост на обжалвания акт като основание за допускане на касационен контрол. Съдът се е произнесъл по надлежно предявени искове, по отношение на надлежните страни и в обема на сезирането. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите такива за настоящото производство. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК, касаторът следва да заплати на ответната страна юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева за настоящото производство, опредено съгласно чл. 37 от Закона за правна помощ, във връзка с чл. 25а, ал. 3 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,