Определение № 2771 от 27.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3426/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Община Варна чрез главен юрисконсулт А. Т. против решение № 578 от 28.05.2025 г., постановено по гр. д. № 324 по описа за 2025 г. на Окръжен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 4465 от 10.12.2024 г. по гр. д. № 8441 по описа за 2023 г. на Районен съд - Варна за признаване за установено по отношение на Община Варна, че М. Н. П. и Й. Г. П. (праводатели в хода на делото на М. Г. И., Т. Г. Г.-М. и Н. Й. Г.), са собственици на реална част с площ от 62 кв.м. от ПИ с идентификатор ***, разположена между точки 101, 102, 103 и 121 от комбинирана скица № 9 на л. 272 от делото на ВРС, която скица, приподписана от съда, съставлява неразделна част от решението на ВРС, като частта е принадлежаща към собствения на ищците ПИ с идентификатор №***, номер по предходен план:*, квартал: *, парцел *-*, *-* и която част погрешно е отразена в КККР, одобрени със Заповед РД-18-92/14.10.2008г, като част от ПИ №*** (път), собственост на Община Варна, на основание чл. 54, ал. 2 от ЗКИР. М. Н. П. и Й. Г. П. са подали чрез пълномощника си адвокат М. Г. отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Страните претендират възстановяване на направените разноски. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Възпроизвеждайки твърденията на ищците в исковата молба, съдът е констатирал, че същите претендират собственост на спорната реална част, тъй като същата не е отчуждена по предвидения в закона ред. Възпроизвеждайки твърденията в отговора на исковата молба съдът е констатирал, че Община Варна оспорва иска с твърдения, че процесната реална част е била част от имот *, записан по разписния лист към кадастралния план на „Жилфонд“, има съставен АДС от 1978 г. и е станала общинска собственост на основание § 42 ПЗР на ЗИДЗОбС, евентуално, че е изтекла придобивна давност след 2008 г. Съдът е приел за установено, че с актове от 1949 г. и 1953 г. е бил одържавен имот, съставляващ дворище № *, кв. 278 по плана на [населено място] с площ от 8 дка. С констативен нотариален акт № 13 от 9.08.1958 г., том ІІІ, н. д. № 1375/1978 г. Н. С. К. е признат за собственик по давностно владение на лозе-хавра с площ 1848 кв. м. в землището на [населено място], местността „М.“ (“К. “), съставляващо парцел *, част от парцел *-* в кв. 277 по плана на „Л.“-В.. С акт № 13990/21.04.1978 г. е било одържавено, на осн. чл. 112 ЗТСУ място с площ 585 кв. м., част от пл. № * в кв. 57 по плана на вилна зона, предадено по регулация към имот пл. № *, парцел *-* в кв. 57 по актове № 58 и № *, посочен като държавен в акта. С договор за дарение по нотариален акт № 193 от 21.04.1978 г., том V, дело № 1882/1080 г. Н. С. К. е дарил на дъщеря си М. Н. П. собственото си дворно място с площ 640 кв. м. във Вилна зона на [населено място], местността „М.“ (“К. “), съставляващо парцел *-* в кв. 57. С нотариален акт № 7 от 8.01.2004 г., том І, рег. № 26, н. д. № 6/2004 г. В. В. К. и С. Б. К. са продали на М. Н. П. и на Й. Г. П. реална част от * кв. м. от УПИ *-*, целия с площ от 1250 кв. м. в местност „Т.“ [улица], [населено място]. Въззивният съд е възпроизвел показанията на свидетелите Г. Г. и С. К., както и заключенията (първоначално и допълнително) на вещото лице и устните му обяснения в съдебно заседание, съдържащо констатации за наличието на кадастрален и регулационен план от 1937 г., кадастрален план от 1957 г., регулационен план от 1961 г., кадастрален план от 1987 г., ПУП-ПЗР от 2003 г. и одобрена кадастрална карта, одобрена 2008 г., като улицата-тупик е предвидена по плана от 1961 г. чрез отделяне на 125 кв. м. от имот пл. № * на Жилфонд. Препращайки към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК е приел, че експертното заключение категорично установява, че по регулационния план от 1961 г. е предвидено спорната част да бъде придадена към парцел *-*, като друга част е предвидено да бъде отнета от имота, което ясно се вижда на Комбинирана скица № 6 от заключението. Също така в по-късно приетия ПУП-ПРЗ от 2003 г. процесната реална част също е включена в имота на ищците, видно от Приложение № 7 от заключението. Вещото лице ясно посочва, че ПИ *, с площ 1121 кв.м., собственост на ищците по КККР, не съответства по граници/площ на УПИ *-* с площ 1262 кв.м. по действащия ПУП ПРЗ/2003 г., чийто крайна североизточна стеснена част (около 106 кв.м.) е принадлежаща основно към ПИ-*, в собственост на ответника. Въпреки това, поради някаква причина в КККР/2008 г. тази част от 62 кв.м. е включена към имот *, а не към имот *, който съответства на имот *-*. Налице е грешка в кадастралната карта, която следва да бъде поправена, доколкото ищците са собственици на тази реална част. Гласните доказателства установяват, че ищците са ползвали този участък за преминаване към техния имот през всичките тези години, като са поставили и две прегради на различни места. Едната преграда е метална врата на границата според кадастралната карта, а другата е преграждение със свободен достъп, доколкото има поставена метална врата за достъп до имот *, която се намира в този коридор, макар и този имот да има достъп и от към главната улица. Достъпът е осигурен поради уговорка между собствениците на двата имота, което се установява от свидетелските показания. Местонахождението на огражденията се вижда ясно от снимките на вещото лице. Допълнително от това собствениците на имот * са отстъпили и някаква част от собствеността си, за да бъде създадено уширение на улицата, където да се разположат съоръжения на инженерната инфраструктура в имот *, което отстъпване ясно се вижда на Комбинирана скица № 9. Що се отнася до приложението на регулацията от 1961 г., то видно, че до изготвянето на ПУП-ПРЗ/2003 г. са изминали повече от 40 години, като дори тогава не е имало спор относно прилагането на регулацията и собствеността на ищците. Няма данни, че собствениците на УПИ *-* са дължали някакво обезщетение, нито че този участък е предвиден за улица за обществено ползване. Този спор се е породил с приемането на КККР/2008 г. Ищците са внесели проект за изменение на КК, който е бил съобразен с правото им на собственост, предвид становището на вещото лице, но това изменение им е отказано, предвид наличието на спор за материално право. Дори и да са били налице пороци относно прилагането на регулацията, то следва да се счита, че същите са се санирали с изтичането на 10-години владение върху придадените части, в който период ищците са упражнявали фактическа власт върху спорната част. В тази връзка е и Тълкувателно решение № 3 от 15.07.1993 г. по гр. д. № 2/93 г., ОСГК на ВКС. Не са събрани и никакви доказателства подкрепящи твърдението на Община Варна, че същата е придобила собствеността върху процесния участък по давност, като няма данни изобщо някаква фактическа власт да е упражнявана там от нейни служители по възлагане от страна на ответника или да е налице дезеинтересиране или изоставяне на тази част от страна на ищците. Въззивният съд е изложил съображения защо приема за неоснователни доводите във въззивната жалба на Община Варна. Приел е, че довода да нищожност на дарението от 1980 г., поради липса на описани в нотариалния акт граници на дарения терен, е преклудиран, тъй като не е направен в отговора на исковата молба, нито дори в първото по делото заседание, но дори и да беше допустим е неоснователен, тъй като в договора по недвусмислен начин е обективирана волята на страните чрез посочване на номер на имота по регулацията, площ, местоположение и предходен документ за собственост на дарителя. Оплакванията за неправилно кредитиране на съдебно-техническата експертиза също са заявени за пръв път във въззивната жалба. По време или след приемане на съдебно-техническата експертиза ответникът не е направил никакви възражения или оспорвания. заявените за първи път с жалбата доводи срещу СТЕ не могат да бъдат споделени. В продължение на това, противно на формалното позоваване на „превратни констатации“ на СТЕ, съдържателно оплакванията не са за недостоверност или невярност на заключението, а за неяснота само на графичното отразяване на констатациите в изготвените скици. На първо място обаче съдържателната и графичната части на СТЕ по вещни дела подлежат на съвкупен анализ, като скиците само онагледяват експертното заключение. На второ място изборът на цветове, мащабиране и други при изготвяне на комбинирани скици е изцяло на вещото лице, а ако на страна не е било напълно ясно графичното съотношение на имотните граници по скиците е имала възможност да изясни това в о.с.з. Не е налице сочената „неясна графична част“ на СТЕ, тъй като описаните в самата СТЕ констатации на вещото лице са ясно онагледени на скиците, особено на скици № 6 и № 7, на които спорната част на ищците е отразена с точки/лилав контур, детайлизиран на скици № 8 и № 9. Колкото до оплакването, че вещото лице е взело предвид съотношението на актуалния КП от 2008г. с отрежданията по РП от 1961г. и по ПУП-ПРЗ от 2003г. (а не КП от 2008г. с предходни КП) това е съвсем правилно и законосъобразно, защото предмет на настоящия иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР е преценката за пространствено не/съответствие на отразеното в КП фактическо положение с действителната имотна граница, тоест с нормативно регламентираната такава, която при налични два РП е изключено да е тази по предходен КП. Относно придаването по регулация и правото на Общината по § 42 ПЗР на ЗИДЗОС съдът е посочил, че устройствените планове с регулативно действие, като родово понятие, представляват приети по определен от закона ред от компетентен орган с делегирана функция за това планове, които определят точното нормативно местоположение, граници, площ, лице и предназначение на всеки от самостоятелно обособените имоти в конкретна местност. При действието на ЗПИНМ (отм.) в редакцията му след 1956 г., приетият ДРП има непосредствено отчуждително действие за придадените по регулация части към парцели на други лица. Вещно - транслативният му ефект обаче се стабилизира при наличие на една от алтернативно предвидените хипотези след като обезщетението за присъединените части бъде заплатено в законоустановените срокове и/или ако придаваемите части бъдат завзети и владяни повече от 10 години. Казано по друг начин – при владение върху придадените по регулация части над 10 г. е отдаден приоритет на фактически установеното положение, съответстващо на предвиденото по регулация, пред уреждане на сметките по регулация между собствениците на имотите, което остава с облигационен характер. Поради това сама по себе си липсата на протоколи за оценка на придаваемите места и/или на документи за заплащането й не е автоматично основание да се приеме, че е отпаднало действието на РП, без изследване на ползването на придадените части по регулация в годините. В настоящия случай действително липсват преки доказателства за заплащане на придаваемите през 1961 г. части към имота на праводателя на ищцата, но са налице поредица от такива за наличие на втората алтернативна хипотеза за запазване на вещното действие на плана. От показанията на св. Г. се установи, че имотът на родителите му М. и Й. П. преди 1980 г. е бил собствен на дядо му, който го е ползвал; през 1980 г. имотът бил дарен от дядото на родителите на свидетеля, които продължили да го стопанисват, почистват и ремонтират (къщата), а мястото имало достъп само от улица „27 ма“; през 2003 г. към дарения терен ищците закупили и част от друг съседен имот с достъп към улица „29-та“, но поради огромната денивелация към улица „29-та“ достъпът до целия имот се осъществява през коридора към ул. „27-ма“; по този коридор има врати и порти, монтирани още след дарението от 1980 г. Община Варна няма и никога не е имала съоръжения от инфраструктурата в имота на ищците, нито го е ползвала, а собствениците/ползвателите на имот * също ползвали процесния участък по съгласие на ищците. В съответствие с така изложеното са и данните от СТЕ за съответствието на границите на имота на ищците по РП от 1961 г., по ПУП-ПРЗ от 2003г. и материализираните такива на място. В съответствие с изложеното са и самите твърдения на ответника, на които основава евентуалното си придобивно основание (доколкото включват и ползването на спорната част) – че Община Варна е започнала да свои спорната част от/с одобряването на КК и КР през 2008г. и да я ползва чрез достъп на автомобили (таксита и линейки) и изграждане на канално-помпена станция (недоказано). С. анализ на горните данни мотивира извода за запазено вещно действие на РП от 1961 г. на посоченото второ основание, впрочем без изменение с ПУП-ПРЗ от 2003 г. съобразно СТЕ, а оттам и за изяснена легитимация на ищците. Друг е въпросът за необходимостта от заплащане на частите при обясненията на вещото лице, че за получените през 1961 г. части праводателите на ищците са отстъпили свои такива от имота си откъм улицата и така са се „отдръпнали“ за сметка на уширението на улицата. Относно правото на собственост на Община Варна на осн. § 42 ПЗР на ЗИДЗОС съдът е посочил, че предвид данните в случая и заключението на СТЕ, че улица „27-ма“, с № * по КП от 2008 г., не е била отразявана по нито един действал РП за местността като навлизаща в процесната реална част към УПИ *-* до КП от 2008 г., респ. че по РП от 1961 г. и по ПУП-ПРЗ от 2003 г. общинската улица е била предвидена до уширението към УПИ № *.-* (част от стар ПИ № *), но не и с продължение до имота на праводателя на ищците, няма как да се приеме, че тази спорна част е била предвидена за улица, за да се обсъжда приложението на § 42 ПЗР на ЗИДЗОС. Колкото до частта от 585 кв. м. по акт № 13990 от 21.04.1978 г. към ПИ № *, по делото е недоказано, а в обратен смисъл е и заключението по СТЕ, тази зона да съвпада с процесната част; по-скоро тя или съответства на ПИ № * по КП от 2008 г. с площ 546 кв. м., или обхваща ПИ № * с площ от 546 кв. м. и ПИ № * с площ 126 кв. м. по КП от 2008 г. (скици № 4, № 5 и № 9 от заключението), респ. обхваща УПИ № *.-* по РП от 1961 г. и по ПУП-ПЗР от 2003 г. (скици № 6 и № 7 към СТЕ). Съдът е изложил и съображения защо приема за недоказано евентуалното възражение на общината за придобивна давност чрез владение от 2008 г. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Община Варна се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1) длъжен ли е съдът да се произнесе в мотивите на решението си по нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор, дори без да е направено възражение от заинтересованата страна, когато нищожността произтича пряко от сделката; 2) нищожна ли е правна сделка за прехвърляне на собственост с нотариален акт, в който не са посочени границите на недвижимия имот; 3) стабилизира ли се отчуждителното действие на регулационен план относно придаваеми части, когато са изминали повече от 10 години от установяване на владение, когато не е изпълнено изискването на закона за заемане на придаваемата площ и кога следва да се счита за приложен (стабилизиран) дворищнорегулационния план в хипотезата на чл. 33, ал. 1 ЗТСУ (отм.). Налице е соченото основание по третия поставен въпрос, с цел преценка дали изводите на съда за прилагане на дворищна регулация по отношение на придаваеми части чрез фактическо владение съответстват на сочената от касатора практика на ВКС по решение № 60157 от 26.11.2021 г. по гр. д. № 2040/2021 г., І г. о. на ВКС, даваща тълкуване, че в хипотезата на чл. 33, ал. 1 ЗТСУ-отм. прилагането на дворищно-регулационен план е налице когато придаваемите части се заемат по законоустановения ред и владението върху тях от новия собственик продължи повече от десет години, като предпоставките са кумулативни. Касационният съдебен състав констатира, че е налице и служебно приложимото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Следва да се прецени дали при констатация на съда при възпроизвеждане на експертните заключения, че по регулацията от 1961 г. спорната част попада в улица-тупик, отредена за достъп до улица за няколко парцела и обособена от част от имот, записан в разписния лист на Жилфонд, не е очевидно неправилен извода на съда, че съответната реална част от улицата-тупик съставлява придаваема по дворищно-регулационен план част и за нея са приложими разясненията в Тълкувателно № 3 от 15.07.1993 г. по гр. д. № 2/93 г., ОСГК на ВС. Преценката следва да се извърши с оглед нормативната уредба по чл. 35 ЗПИНМ, съответно § 36 ППЗПИНМ. С оглед препращането в мотивите на съда към комбинирана скица № 6 към експертизата и графично отразената улица-тупик по регулацията от 1961 г. и обозначената с лилави точки спорна част, следва да се прецени дали не е очевидно необоснован извода на съда, че тази спорна част няма как да е предвидена за улица. По аргументите, с които са обосновани първите два въпроса съдът ще се произнесе при постановяване на касационното решение, ако приеме, че същите са относими към изхода на правния спор и за общината е налице правен интерес да оспорва действителността на придобивното основание на ищците. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение