Определение № 310 от 10.05.2017 г. на ВКС по т. д. № 2441/2016 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Застрахователно акционерно дружество [фирма], [населено място] срещу решение № 1728 от 10.08.2016 г. по т. д. № 2280/2015 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 23 от 10.02.2015 г. по т. д. № 36/2014 г. на Врачански окръжен съд. С първоинстанционния акт са уважени предявените от [фирма],, [населено място], [община] обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 208 КЗ (отм.) за сумата 350 783.31 лв. – застрахователно обезщетение по застрахователна полица № 0130-340-2013-00003, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 18.03.2014 г. до окончателното й изплащане и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 28 610.08 лв. – обезщетение за забава върху първата сума в размер на законната лихва за периода от 30.05.2013 г. до 18.03.2014 г. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон и допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Изразява несъгласие с извода за дължимост на претендираното застрахователно обезщетение, като счита, че същият е формиран без да са обсъдени задълбочено и в тяхната съвкупност събраните по делото писмени и гласни доказателства и преди всичко заключението на допуснатата във въззивното производство тройна агрономическа експертиза и представените справки за метеорологичните условия през процесния период, издадени от Националния институт по метеорология и хидрология към Б.. Според касатора, препращайки към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 ГПК, въззивният съд неоснователно е приел за установено, че застрахованата земеделска култура рапица е погинала вследствие на настъпилия застрахователен риск „изтегляне“, позовавайки се на заключенията на агрономическата експертиза в първоинстанционното производство, които не дават категоричен отговор, а само предположение, че това е вероятната причина за погиването и същевременно пренебрегвайки становището на вещите лица от тройната експертиза във въззивното производство, установяващи, че увреждането на застрахованите растения е настъпило още през м. декември 2012 г., т. е. преди сключването на застрахователния договор, както и че основната причина за това е слабото им развитие като цяло, дължащо се на неизвършване на необходимите агротехнически мероприятия след сеитбата. В касационната жалба е релевирано изрично оплакване и срещу изразеното от съда становище, че не следва да обсъжда възраженията на застрахователя за недължимост на застрахователното обезщетение, които не са посочени като причини за отказа му да изплати същото. Твърди се също и недоказаност на размера на претърпените от ищеца вреди. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че касационното обжалване следва да бъде допуснато поради вероятността обжалваният акт да е недопустим като постановен по иск, какъвто не е предявен, а също и поради отказа на съда да разгледа част от наведените от касатора възражения. Наред с това са формулирани и конкретни материалноправни и процесуални въпроси, за които се твърди наличие на основанията по чл. 280, ал. 1,т. 1 и т. 3 ГПК: „ 1. Обвързан ли е съдът при разглеждането на делото с основанията, изложени в отказа по чл. 211 КЗ /отм./; 2 Дали застрахователят е длъжен в отказа си по чл. 211 КЗ /отм./ изрично да изброи всички непокрити от него рискове при настъпването на които следва да постанови отказ; 3. При разглеждане на делата за обезщетение съдът с обвързана компетентност ли действа, като спорът е очертан от извънсъдебните претенции на страните; 4. Налице ли е действителен договор за застраховка при констатирано настъпване на застрахователно събитие /причината за погиване на застрахованото имущество е настъпила преди сключване на полицата; 5. Счита ли се договорът за застраховка за нищожен при това положение като такъв по чл. 26 ЗЗД или е действителен и следва да бъде прекратен от застрахователя при констатирано неизпълнение; 6. Следва ли съдът в доклада да разпредели доказателствената тежест при възражение за неправилни или неизвършени в срок агротехнически мероприятия.“ По отношение на първите три въпроса се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС – определение № 385 от 23.04.2013 г. и решение № 175 от 13.01.2014 г., постановени по т. д. № 1060/2012 г. на І т. о. и решение № 224 от 20.07.2015 г. по т. д. № 4554/2013 г. на І т. о., а по отношение на останалите въпроси е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Освен това, касаторът счита, че с отказа си да разгледа заявените в процеса възражения срещу предявените искове въззивният съд се е отклонил от задължителната съдебна практика по приложението на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК – т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 27 от 09.06.2014 г. по т. д. № 81382012 г. на ВКС, І т. о., решение № 157 от 08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ВКС, ІІ т. о. и решение № 147 от 11.01.2013 г. по т. д. № 46/2012 г. на ВКС, ІІ т. о. Поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по въпроса за определяне размера на застрахователното обезщетение, като в тази насока се позовава на решение № 141 от 08.10.2015 г. по т. д. № 2140/2014 г. на ВКС, І т. о., решение № 37 от 23.04.2009 г. по т. д. № 667/2008 г. на І т. о., решение № 79 от 02.07.2009 г. по т. д. № 156/2009 г. на І т. о., решение № 22 от 26.02.2015 г. по т. д. № 463/2014 г. на ІІ т. о., решение № 209 от 30.01.2012 г. по т. д. № 1069/2010 г. на ІІ т. о. и решение № 235 от 27.12.2013 г. по т. д. № 1586/2013 г. на ІІ т. о. Ответникът по касация – [фирма],, [населено място], [община] – моли за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна, по съображения, изложени в писмен отговор от 23.11.2016 г. Претендира разноски за настоящото производство. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от [фирма] срещу Застрахователно акционерно дружество [фирма] иск по чл. 208 КЗ (отм.) за сумата 350 783.31 лв. – застрахователно обезщетение по застрахователна полица № 0130-340-2013-00003, въззивният съд е приел, че страните са обвързани от валидно възникнало застрахователно правоотношение и че в срока на същото е настъпил един от уговорените от тях рискове, а именно – „измръзване и изтегляне“ на застрахованата земеделска продукция рапица, за което застрахованият е уведомил своевременно както застрахователя, така и съответните компетентни в областта на земеделието органи. По основния спорен по делото въпрос – настъпило ли е твърдяното от ищеца застрахователно събитие „измръзване и изтегляне“ или застрахованата земеделска култура е унищожена от „суша“, което е изключен риск по чл. 5, т. 1 от Общите условия към застрахователния договор – въззивният съд е споделил изцяло формираните от първата инстанция изводи, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответния застраховател, като е препратил към мотивите в обжалвания акт по реда на чл. 272 ГПК. След задълбочен анализ на всички събрани по делото писмени и гласни доказателства, в т. ч. и на приетото във въззивната инстанция заключение на новата тройна агрономическа експертиза, както и съобразените от нея допълнително представени справки относно метеорологичната информация от Националния институт по метеорология и хидрология към Б., решаващият състав е приел, че причина за погиването на застрахованата земеделска култура е „изтегляне и измръзване“, което в случая е застрахован риск по процесния договор, а не „суша“, което е изключен риск, в какъвто смисъл е твърдението на застрахователя. По отношение обема на вредите въззивният съд е счел, че същият е установен от представените по делото протоколи, съставени от Общинската служба по земеделие К., Областна дирекция “Земеделие“ В., основани на преки наблюдения на проверяващите, в които са отразени щети на 100% от площите, с изключение на протокол № 638 от 24.04.2013 г., в който щетите са посочени като 60-70%, но препоръките са за унищожаване и презасяване изцяло с нова култура. Като неоснователни решаващият състав е преценил направените в тази връзка възражения от застрахователя, отчитайки обстоятелството, че същият не е изпълнил задължението си да извърши огледа на застрахованите растения в предвидения в Общите условия срок, а по-късно, както и че в нарушение на чл. 35, ал. 1 от Общите условия огледът не е извършен от комисия с участието на представители и на двете страни, подпомогната от вещо лице-агроном. Досежно становището на вещите лица от тройната агрономическа експертиза, приета във въззивното производство, че измръзването на растенията е настъпило още през м. декември 2012 г., т. е. преди сключването на застрахователния договор; че липсва регистрирано и проведено валиране след сеитбата им и че същите са били слабо развити, въззивният съд е приел, че същите на са предмет на спора и не следва да бъдат обсъждани, доколкото застрахователят не е мотивирал отказа си с тях и поради това не може да ги навежда едва в съдебното производство. Като самостоятелен аргумент за необсъждането на тези обстоятелства, заявени и като възражения от ответника, съдът е посочил, че същите са преклудирани на основание чл. 266, ал. 1 ГПК, доколкото не са релевирани във въззивната жалба. Независимо обаче от така изразеното становище, решаващият състав се е произнесъл по тези възражения, като ги е счел за неоснователни. С оглед неоспорените по делото доказателства, установяващи, че преди сключването на процесния договор застрахованият е попълнил заявление-въпросник, съставени са описи на застрахованите земеделски култури, подписани от двете страни, и актове за оценка на същите, изготвени с участието на застрахования, застрахователя и вещо лице, съдът е приел, че към датата на сключване на застрахователния договор – 17.01.2013 г. – застрахованите култури не са били измръзнали, като това е установено от представители на двете страни, поради което в тази му част заключението на вещите лица от тройната експертиза във въззивното производство не следва да бъде кредитирано. Настоящият състав намира, че не са налице визираните в закона предпоставки за допускане на касационното обжалване. На първо място, не може да се счете, че е налице вероятност обжалваният акт да е недопустим, която би обосновала необходимостта от допускането му до касационен контрол. Оплакването за недопустимост на въззивното решение е аргументирано с твърдението, че съдът се е произнесъл по иск, какъвто не е предявен, доколкото в мотивите си не е посочил от какво е причинен вредоносният резултат и дали потвърждава първоинстанционното решение именно поради това, че приема за настъпил твърдяният от ищеца застрахователен риск. Освен това касаторът счита, че до същия порок води липсата на произнасяне по релвираните от него възражения срещу иска, които не са били направени в отказа му по чл. 211 КЗ (отм.). Така посочените съображения обаче са относими към основателността, а не към допустимостта на претенцията и съответно на постановеното по нея решение. Касае се за оплаквания за допуснати процесуални нарушения във връзка с мотивирането на съдебния акт и за необоснованост на направените в него изводи. Отделно от това, тези твърдения на касатора не кореспондират на изложените от въззивната инстанция мотиви, тъй като същите съдържат произнасяне както относно приетия за осъществен в случая застрахователен риск „изтегляне и измръзване“ (стр. 8, в края), така и относно направените от ответника възражения, които не са били заявени в отказа му (стр. 11). Поставените от касатора въпроси също не обосновават допускане на касационното обжалване поради обстоятелството, че по отношение на тях не е налице общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обусловили изхода на конкретното дело. Безспорно, изразеното от въззивния съд становище, че застрахователят е длъжен да изчерпи в отказа си по чл. 211 КЗ (отм.) всички свои възражения и да изложи всички обосноваващи го обстоятелства и че впоследствие, включително и в съдебното производство по предявен срещу него иск за заплащане на застрахователно обезщетение, не може да се позовава на други обстоятелства, е в противоречие с формираната по реда на чл. 290 ГПК задължителна съдебна практика – решение № 175 от 13.01.2014 г. по т. д. № 1060/2012 г. на ВКС, І т. о. Независимо от това, обаче, поставените в тази връзка три въпроса (въпроси №1-№3) нямат характер на обуславящи за делото. Този извод следва, от една страна, от обстоятелството, че като самостоятелно основание за неразглеждане във въззивното производство на възраженията на ответника срещу иска, които не са заявени в извънсъдебния му отказ да плати обезщетение, съдът е посочил факта, че въззивната жалба не съдържа оплаквания във връзка с тях (чл. 266, ал. 1 ГПК), а от друга страна – поради това, че въпреки всичко се е произнесъл и по тези възражения. Ето защо, не може да се счете, че е налице и противоречие на обжалваното решение с цитираната практика на ВКС по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Неотносимостта на въпросите, свързани с валидността на процесния договор за застраховка, произтича от това, че в същите се съдържа твърдение на страната, което не съответства на приетото във въззивния акт, а именно – за „констатирано настъпване на застрахователно събитие/причина за погиване на застрахованото имущество преди сключване на полицата“. Такъв извод в обжалваното решение не е направен. Точно обратното, съдът е приел е, че към 17.01.2013 г. – датата на сключване на договора – земеделските култури не са били измръзнали. Що се отнася до въпрос № 5, касаещ разпределението на доказателствената тежест „при възражение за неправилни или неизвършени в срок агротехнически мероприятия“, същият изобщо не следва да бъде преценяван. Доколкото в касационната жалба липсва оплакване в тази насока, дори по посочения въпрос да бъде допуснат касационен контрол, то предвид императивната норма на чл. 290, ал. 2 ГПК, касационната инстанция не би могла да се произнесе по него. Отделно от това, по отношение на същия касаторът е заявил основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3ГПК бланкетно, без да изпълни задължението си да мотивира наличието на включените в него две кумулативни предпоставки „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“, в какъвто смисъл са задължителните указания по т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. На последно място, не може да се счете, че характер на обуславящ има и въпросът, касаещ размера на дължимото застрахователно обезщетение. В тази връзка, за прецизност следва да се отбележи, че касаторът не е формулирал конкретен въпрос, а е изложил съображения срещу определения от съда размер на обезщетението, което е в противоречие с разясненията по т. 1 от посочения по-горе тълкувателен акт. Освен това, в касационната жалба липсват оплаквания за неправилност на въззивното решение досежно размера на дължимото обезщетение, а единствено твърдение, че „ищцовата страна не е доказала наличието на предпоставките по чл. 208 КЗ – настъпило застрахователно събитие по покрит от сключената между страните застраховка риск и наличието на вреди, още по-малко – техният размер“. Дори да се приеме обаче, че касационната инстанция е сезирана с оплакване относно размера на обезщетението и че е поставен въпрос в тази връзка, касационният контрол не може да бъде допуснат. Видно от мотивите на обжалвания акт, решаващият състав е изложил подробни съображения, в т. ч. и чрез препращане към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 ГПК, защо преценява за дължима цялата застрахователна сума, обосновавайки своите изводи с приетия за доказан по делото обем на вредите (100 % погиване на застрахованите култури, с изключение само на площите по протокол № 638 от 24.04.2013 г., в който щетите са посочени в размер на 60-70%, но с препоръка на компетентния орган за унищожаване и презасяване с нова култура) и съобразявайки изрично разписания в Общите условия към договора за застраховка (чл. 38) начин за изчисляване на дължимото обезщетение. Поради това не може да се счете, че въззивното решение е постановено в отклонение от цитираната от касатора задължителна съдебна практика, според която размерът на вредите и съответно на обезщетението за тях подлежи на доказване. Поради всички изложени съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Независимо от посочения изход на делото, искането на ответника за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение не може да бъде уважено предвид липсата на ангажирани доказателства за уговарянето и заплащането на такова за настоящото производство. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК