Определение № 60719 от 23.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 450/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Р. И. и частна касационна жалба адвокат П. К. в качеството на адвокат на А. И. срещу решение № 1104 от 03. 06. 2020 г. по в. гр. д. № 2408/2019 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 2 състав.

Касационната жалба е насочена срещу решението на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 764 от 05. 12. 18 г. по гр. д. 842/17 г. на Софийски градски съд, І ГО, 9 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от А. Р. И. иск по чл. 432, ал. 1 КЗ срещу „ЗД „Бул инс““ АД, [населено място] за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди вследствие на ПТП, настъпило на 20. 09. 2016 г., за разликата над 10 000 лв. до 25 000 лв., както и в частта, с която е отхвърлен предявеният от А. Р. И. срещу „ЗД „Бул инс“ АД, [населено място] иск за заплащане на законната лихва върху обезщетението за времето от 5. 10. 2016 г. до 5. 01. 2017 г. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон. Твърди, че изводът на въззивния съд за наличие на съпричиняване на вредите от пострадалия ищец в размер на 50 % е неправилен. Оспорва заключението на въззивния съд за принос на ищеца, доколкото по делото не е категорично доказано, че пострадалият не е ползвал предпазен колан и че ако е ползвал такъв, не би получил уврежданията, съответно други такива с по-тежък характер поради поставен колан. Изразява становище, че съдът неправилно е определил конкретната степен на приноса на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, доколкото не е съобразил извършените от застрахования водач на МПС, в което е пътувал пострадалият, множество и груби нарушения на правилата за движение по пътищата. В касационната жалба се поддържа, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в нарушение на чл. 52 ЗЗД, тъй като решаващият състав не е съобразил в достатъчна степен броя и вида на уврежданията на пострадалия, продължителността на възстановяването му, неудобствата, ограниченията и последиците от уврежданията, отраженията им върху психиката на ищеца, невъзможността му да работи, възрастта му, както и нивата на застрахователно покритие. Касаторът излага доводи, че апелативният съд неправилно е присъдил законната лихва върху дължимото обезщетение, считано от 5. 01. 2017 г., а не от 05. 10. 2016 г. - датата на уведомяване на ответника по заведената претенция. Моли обжалваното решение да бъде отменено.

Касаторът поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. трето ГПК за допускане на касационното обжалване. Поставя в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси, за които твърди, че са от значение за изхода на делото. Първата група въпроси, въведени от жалбоподателя, се отнасят до съпричиняването: „Процесуалноправни въпроси: 1. Длъжен ли е съдът да възприеме безусловно експертното заключение или заключението следва да се съпостави с всички доказателства по дело?; 2. При константен извод на вещите лица относно предпазното действие на колана, че коланът не пази ръцете от свободното им движение и освен това при наличие на два категорично противоположни извода - че ръката е счупена при ротация на тялото, а коланът би предпазил от тази ротация, както и противоположния - че ръката е счупена при директен удар, а не при ротация – т. е. при направени напълно противоположни изводи по конкретното дело, следва ли съдът да подложи заключенията на внимателен и обоснован анализ и да отчете наличните противоречия и очевидна необоснованост като недоказаност на възражението?; При направено възражение за съпричиняване поради непоставяне на предпазен колан, презюмира ли се наличието на обезопасителен колан и на работещ такъв за процесното МПС и ако не, чия е доказателствената тежест за доказване на този факт?; 3. Предвид целите и задачите на всяка възложена експертиза - използване на конкретни специални знания, с които съдът и страните не разполагат, за изясняване на конкретен въпрос от областта на наука, техника, медицина и т.н., може ли да се възлага изготвяне на заключение от областта на техниката на в.л със специални знания от областта на медицината и конкретно-за изясняване предпазното действие на колана за травми на пътник в автомобил - счупена ръка, може ли да се възлагат задачи на в.л. лекар, със специалност коремен хирург, да съобрази механизъм и характер на травматичното счупване на ръката? Какво е заключението, изготвено от в. л. без специални знания по въпроса, по който е отговорило?; Материалноправни въпроси: 4. Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат, или само това, което има пряка причинна връзка с ПТП?; 5. Какви са предпоставките, при които е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за настъпилото ПТП и може ли да се отчете съпричиняване поради неизползване на колан от пътник, при счупена ръка на пътник - при ноторно известен факт, че коланът не пази ръцете и/или при явно, очевидно взаимно противоречиви и изключващи се изводи относно значението на колана при конкретен механизъм; при напълно противоречиви изводи за значението на колана и предпазното му действие /цитирани дори в мотивите на САС/, с оглед механизма, може ли да се приеме за доказано възражение за съпричиняване поради неизползване на колан?; 6. Ако не е доказано категорично и безспорно, че коланът във всички случаи ще предотврати последиците от ПТП, а са налице редица различни и в голямата си част противоречиви отговори и хипотези за значението на колана, съответно изключващи предпазната функция на колана, може ли да се приеме съпричиняване поради неизползване на такъв?; 7. За да се приеме съпричиняване поради неизползване на предпазен колан достатъчно ли е да се докаже факта на непоставяне на колана или трябва да се докаже предпазното значение на колана и съответно причинна връзка между неизползване на колан и настъпили вреди, при условията на пълно доказване, въз основа на обоснован анализ на всички доказателства? Какви са предпоставките при които е налице съпричиняване по см. на чл. 51, ал. 2 ЗЗД на вреди от ПТП и дали всяко нарушение на установени правила има релевантно значение за вредоносния резултат или само това, което има пряка причинна връзка с настъпилите последици? Нарушен ли е материалният закон като се приема съпричиняване от пострадалия, без да е конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало, наред с проявеното от виновния за непозволеното увреждане неправомерно поведение, до същия вредоносен резултат?; 8. Как следва да се отчете обемът на съпричиняване от пострадал пътник в автомобил, за който се приема, че е без колан? 8. 1. Може ли поведението на пътник в автомобил, за който се приема, че е без колан, без каквото и да е съпричиняващо поведение за настъпване на ПТП, да се съпоставя с вината на виновния за ПТП делинквент, без нарушенията на когото, нито ПТП, нито последиците щяха да настъпят?; 8. 2. Може ли да се отчита в равна степен като съпричиняващо поведение обективната невъзможност всеки возещ се в автомобил да бъде в постоянна готовност да бъде блъснат и да стои постоянно в правилна възможно най-безопасна позиция, и съответно да се съпоставят вината на делинквента с поведението на пострадал, без колан? Може ли да се изисква от всеки пътник в автомобил да е в постоянна готовност да бъде жертва - той е тръгнал да пътува, а не на война? При определяне обема на съпричиняване от возещ се пътник в автомобил следва ли съдът да отчете конкретните обективни факти, имащи значение за поведението на пътника, за да се прецени степента на допринасяне и доколко поведението на пострадалия е оправдано?; 8.3. При отчитане на съпричиняване следва ли съдът да отчете степента на вина на всеки от участниците и с оглед конкретното поведение /и значение от една страна за настъпване на самия деликт, а от друга страна и при различни условия, за настъпване на последиците/, да определи размера на обезщетението?“. Касаторът формулира и следните процесуалноправни въпроси: „1. Длъжен ли е въззивният съд да установи истинността на фактическите твърдения на страните чрез самостоятелна преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложената материалноправна норма?; 2. Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение?; 3. Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства, без да обсъди другите доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни?; 4. Направеното от съда непълно, едностранно и извадково обсъждане на събрани по делото доказателства с цел да се обоснове определен фактически и правен извод представлява ли допуснато от съда процесуално нарушение?“ В изложението на основанията за достъп до касация се поставят и следните правни въпроси: „1.1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 33Д, и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?; 1.2. Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания на пострадалия и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите? Как следва да се отчете - обездвижване на дясна ръка с постоянна гипсова фиксация 4 месеца, продължителни болки и страдания, липса на възстановяване на ръката - наличие дефицит в движенията, намалена мускулна сила и др. повече от 1 г. и 8 месеца след травмата? Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика

• ППВС 4/68г.? Длъжен ли е съдът да вземе предвид характер и степен на увреждането /многофрагментно счупване на дясната ръка с разместване/ на пострадалия и последици за здравето и психиката? Длъжен ли е да отчете неочаквания и несвоевременен характер на причинените от деликт увреждания?; 1.3. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите или е достатъчно да се търси „някакво компенсиране“?; 1.4. Отчитането на несъществени обстоятелства и игнорирането на съществени такива предпоставя ли нарушение на принципа на справедливост? Кои са критериите за определяне на справедливо обезщетение?; 1.5. За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/68г. длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата, спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят уврежданията?; 2.1. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимитът с посочване от съда, че обезщетението е определено към момента на настъпване на увредата?; Нарушен ли е принципът на справедливост и задължителната съдебна практика по приложение на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетения в много по-нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи /за период 2004 – 2008 г./, но при лимит 5-10 пъти по-нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия? Достатъчно ли е формалното сочене, че се отчита лимитът, без реално да се обсъди размерът и значението му, като единствено се казва, че обезщетението е определено към момента на настъпване на събитието? Следва ли съдът да посочи какъв е действащият лимит към датата на настъпване на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението, като съпостави с аналогични случаи при действащ по-нисък лимит - само формално соченото „съобразяване с лимита“ достатъчно ли е за обективно приемане на такъв, без дори да е посочен действащият лимит?; 2.2. Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити? 2.3. Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и доколко съдът при определяне на обезщетението за неимуществени вреди следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“?; 2.4. В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите - в интерес на застрахователите, зa да реализират по-големи печалби или в интерес на пострадалите, за да се постига все по-пьлно компенсиране на вредите?; 3. Определянето на обезщетения, очевидно несъразмерими с търпените морални вреди и с общественото разбиране за справедливост към момента на настъпване на деликта /видно и от голямото несъответствие на паричната компенсация с такава при подобни увреждания/, с установения лимит и огромното им занижаване, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?“. Във връзка с датата, от която се дължи законната лихва върху обезщетението, касаторът поставя последната група въпроси: „1. Чл. 429, ал. 3, изр. 2, лимитиращ включените в застрахователното обезщетение лихви за забава, ограничава или включва лихвите които текат от момента на по-ранната от следните дати: датата на уведомяване на застрахователя за настъпване на застрахователното събитие от застрахования на осн. чл. 430, ал. 1, т. 2 КЗ или от датата на уведомяване на застрахователя за настъпване на застрахователното събитие от увреденото лице или от датата на предявяване на претенцията на увредения пред застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение, но не и от датата на настъпване на застрахователното събитие - от кой момент е предвидено задължение за лихви?; 2. Включват ли се в застрахователната сума по застраховка „Гражданска отговорност“ на осн. чл. 429 КЗ /в сила от 01. 01. 2016 г./ лихвите за забава за периода от настъпване на застрахователното събитие до уведомяването на застрахователя, респ. до предявяване на прекия иск от увреденото лице? В изложението се поддържа, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Излагат се и доводи за очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт.

Депозирана е и частна касационна жалба от адвокат П. К. в качеството й на пълномощник на ищеца, касатор А. Р. И. срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено определение, погрешно наименувано решение, № 971 от 11. 02. 2019 г. по гр. д. № 842/2017 г. на СГС, постановено по молба по чл. 248 ГПК. Към жалбата е приложено изложение на основанията за допускане на касационно обжалване.

Ответникът „ЗД „Бул инс““ АД е депозирал отговори на жалбите, в които изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване, съответно – за неоснователност на касационната и частната касационна жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното въззивно решение, Софийски апелативен съд е приел, че паричният еквивалент - 20 000 лв. на страданията на ищеца във връзка с телесни увреждания, причинени при ПТП на 20. 09. 2016 г., е правилно определен от първоинстанционния съд. Преценката за този размер на обезщетението е мотивирана с обстоятелствата, че: на ищеца във връзка с полученото счупване на дясната раменна кост е осъществено консервативно лечение /поставяне на гипсова имобилизация/, като така са избегнати негативните последици на операция; периодът на възстановяването му е бил шест месеца, като не са доказани трайни остатъчни последици от счупването с оглед възможното преодоляване на ограничението в движението на лакътната става; увреждането не е изисквало лечение при строг постелен режим и пълна зависимост от помощта на близките на пострадалия; с оглед гипсираната ръка самообслужването на ищеца е било затруднено. Решаващият състав е приел, че липсва причинна връзка между увреждането и оставането на ищеца без трудов ангажимент, тъй като е работел като предприемач, което не е свързано с пряка физическа дейност. В решението е формиран и извод, че обезщетението следва да бъде намалено с 50 % с оглед основателността на направените от ответника възражения за съпричиняване, тъй като по делото се установява, че пострадалият е пътувал без поставен обезопасителен колан и е отказал да му бъде извършена операция с фиксация на счупените фрагменти.

Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване в обжалваната от касатора част.

Формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касатора въпроси относно приложението на чл. 52 ЗЗД по т. 1.1 – 1.5, т. 2.1.-2.4 и т. 3 могат да бъдат обобщени като въпрос относно прилагането на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по предявен иск по чл. 432, ал. 1 КЗ. Така обобщеният въпрос е обусловил изхода на спора, поради което е изпълнено общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не са налице поддържаните допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По въпроса е формирана задължителна практика на ВС – ППВС № 4/1968 г. и постоянна практика на ВКС, намерила израз в постановени решения по реда на чл. 290 ГПК, между които са и цитираните в изложението. В тази практика са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението и практиката на ВКС общи критерии, които в случай на телесни увреждания са видът и характерът на уврежданията, продължителността и интензитетът на търпените болки и страдания, възстановителният период, психическите и физическите последици от уврежданията, остатъчните загрозявания, възрастта на пострадалия и др. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност. Съгласно постоянната практика на ВКС, намерила израз в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 83 от 6. 07. 2009 г. по т. д. № 795/2008 г., II т. о., решение № 1 от 26. 03. 2012 г. по т. д. № 299/2011 г., II т. о., решение № 66 от 3. 07. 2012 г. по т. д. № 619/2011 г., II т. о., решение № 23 от 25. 03. 2014 г. по т. д. № 1154/2013 г., II т. о, решение № 157/28. 11. 2014 г. по т. д. № 3040/2013 г., II т. о, решение № 242 от 12. 01. 2017 г. по т. д. № 3319/2015 г., II т. о., при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Застъпеното разбиране в тази практика е, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към момента на настъпване на увреждането.

В настоящия случай при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по предявения от ищеца иск по чл. 432, ал. 1 КЗ въззивният съд е съобразил изяснените в цитираната практика критерии и е взел предвид фактите и обстоятелствата, които са релевантни за справедливия размер на обезщетението, като ги е оценил поотделно и в тяхната съвкупност. В мотивите на решението, като се е позовал на събраните по делото гласни доказателства и експертни заключения, решаващият състав е извършил преценката за справедливия размер на обезщетението при отчитане характера на травмата на ищеца – счупване на дясната раменна кост в долната част, проведеното му консервативно лечение, продължителността на възстановителния период – 6 месеца, претърпените от него болки и трудности в самообслужването с оглед гипсовата имобилизация, както и липсата на доказани трайни остатъчни последици от счупването. Тъй като преценката на размера на справедливото обезщетение за причинените неимуществени вреди на ищеца е осъществена с оглед момента на настъпване на увреждането следва да се приеме, че съдът е отчел обществено-икономическите условия в страната към този момент и нормативно определените нива на застрахователно покритие като проявна форма на тези условия към датата на ПТП. Следователно не е налице противоречие на изводите на въззивния съд по приложението на чл. 52 ЗЗД със задължителната практика на ВС и постоянната практика на ВКС, което изключва наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за достъп до касация. Следва да се изтъкне, че преценката на отделните факти по делото от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, съответно не би могла да мотивира допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въпросите по т. 4 – 8.3 от първата група въпроси, въведени с изложението на касатора, са свързани и могат да бъдат обобщени по следния начин: „Кои са предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл. 432, ал. 1 КЗ обезщетение за вреди и по какъв начин се определя конкретната степен на приноса на увредения?“. Така обобщения въпрос е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, поради което отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По него е формирана практика, обективирана в ППВС № 17/1963 г. и цитираните от жалбоподателя решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. В нея се приема, че за да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. При извода, че поведението на пострадалия е в причинна връзка с настъпването на злополуката и основание за приложение на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на обезщетението, съдът следва да съобрази степента на приноса за настъпването на вредите. Това предполага съпоставяне на поведението на увредения с това на делинквента и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат. Поради това касационното обжалване на въззивното решение в обжалваната част следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствие на въззивното решение с практиката на ВС и ВКС по въпроса „Кои са предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл. 432, ал. 1 КЗ обезщетение за вреди и по какъв начин се определя конкретната степен на приноса на увредения?“

Що се отнася до останалите въпроси от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, то същите касаят проверката на правилността на въззивното решение и насочват към основанията за отмяна на решението по чл. 281, т. 3 ГПК. По тези съображения отговорите на въпросите следва да бъдат дадени в решението по съществото на спора.

Касаторът е освободен от задължението за заплащане на държавна такса на основание чл. 83, ал. 2 ГПК, поради което делото следва да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание без внасяне на държавна такса за разглеждане на касационната жалба.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение