Определение № 248 от 19.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4627/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

И. З. П., чрез пълномощника си адв. Е. С., е обжалвал въззивното решение на Пловдивския апелативен съд, втори граждански състав, № 108 от 27.06.2019 г. по в. гр. д. № 273/2019 г., с което е потвърдено решението на Пловдивския окръжен съд № 301 от 12.03.2019 г. по гр. д. № 980/2018 г.

В касационната жалба се оспорват изводите на въззивния съд относно размера на задължението по изп. д. № 1135/2015 г. по описа на ЧСИ П. И., тъй като те се основавали на издадено от съдебния изпълнител удостоверение от месец април 2018 г. – повече от една година преди постановяване на въззивното решение. Сочи се още, че видно от решението от 30.10.2014 г. по в. а. д. № 731/2011 г. по описа на Арбитражния съд при Б., с което ищецът „О. И.“ ЕАД се легитимира като кредитор, задължението на ответника И. П. не било основно, а вторично, тъй като той е осъден солидарно с лизингополучателя „Нова принт“ АД – в несъстоятелност. Поддържа се, че искът по чл. 56 ЗН, аналогично на този по чл. 135 ЗЗД, е неприложим по отношение на солидарния длъжник, който не е носител на главното задължение, а гарант за обезпечаване на вземането на кредитора, тоест задължението на ответника в случая наподобявало това на поръчителя. Освен това по делото било доказано, че вземанията на ищеца биха могли да бъдат удовлетворени от имуществото на длъжника, независимо от направения от него отказ от наследство, доколкото задълженията по договора за финансов лизинг към ищеца „О. И.“ ЕАД били включени в списъка на приети и одобрени вземания в производството по несъстоятелност на основния длъжник „Нова принт“ АД и евентуалното погасяване на задължението от страна на лизингополучателя би довело по погасяване на задължението и на ответника. Във връзка с тези оплаквания са изложени подробни доводи за очевидна неправилност на въззивното решение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят въпросите:

1. Основателно ли е претенцията по чл. 56 ЗН да се насочва срещу солидарен длъжник, който не се е облагодетелствал от отношенията между основните страни – лизингодател и лизингополучател, и се явява външно лице за тези отношения?

2. Какво е съотношението между иска по чл. 135 ЗЗД и иска по чл. 56 ЗН и представлява ли искът по чл. 56 ЗН проявление на иска по чл. 135 ЗЗД и има ли искът по чл. 56 ЗН обезпечителна функция, подобно на иска по чл. 135 ЗЗД?

В отговор на касационната жалба насрещната страна „О. И.“ ЕАД чрез процесуалния си представител адв. А. Н., поддържа становище за липса на основания за допускане до разглеждане по същество на жалбата, както и за правилност на въззивното решение.

Касационната жалба е подадена в срок, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и не е налице изключението на чл. 280, ал. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима.

С обжалваното решение Пловдивският апелативен съд е потвърдил решението на Пловдивския окръжен съд № 301 от 12.03.2019 г. по гр. д. № 980/2018 г., с което е уважен предявеният от „О. И.“ ЕАД, [населено място], срещу И. З. П. иск по чл. 56 ЗН, като е унищожен в полза на „О. И.“ ЕАД постановеният на 16.08.2017 г. по ч. гр. д. № 13005/2017 г. по описа на Пловдивския районен съд, вписан в особената книга на съда под № 502/2017 г., отказ на И. З. П. от наследството на баща му З. И. П., починал на 01.07.2017 г.

Въззивният съд е приел от фактическа страна, че ищецът „О. И.“ ЕАД е установил качеството си на неудовлетворен кредитор на ответника И. З. П., който му дължи следните съдебно признати вземания: 123798,04 евро - неплатени лизингови вноски по договор за финансов лизинг на оборудване № 2985/А/20.02.2007г., 20918,25 евро - договорна неустойка, 18525,00 лв. – разноски, въз основа на решение от 30.10.2014 г. по в. а. д. №731/2011 г. на Арбитражния съд при Б.; 553,13 лв. и 50 лв. по изпълнителен лист, издаден по т. д. № 5106/2015 г. на Софийския градски съд; 11492,35лв. – по изпълнителен лист, издаден по т. д. № 1302/2016 г. на ВКС, I т.о.; 59423,00лв. – обезщетение за вреди по изпълнителен лист, издаден по н. о. х. д. № 1859/2015 г. на Пловдивски районен съд. Установено е, че за посочените вземания е образувано изп. д. № 1135/2015 г. по описа на ЧСИ П. И., по което са предприети действия по принудително изпълнение, като след осребряване на част от имуществото, към 03.04.2018 г. дългът е бил в размер на 426685,07 лв., а стойността на имуществото, което не е продадено - 2120 лв.

Правните изводи на въззивния съд са за основателност на искането за унищожаване на процесния отказ от наследство, извършен след възникване на вземанията на ищеца, щом като имуществото на ответника не може да ги удовлетвори. Съдът е отчел, че част от дълга по изпълнителното дело е формирана от задължения на И. З. П. за разноски по дела, водени лично от него, както и за обезщетение за вреди, причинени от него. При тези данни съдът е приел за неотносими възраженията, че задължението на ответника следва да се приравни на задължение на поръчител. Съдът е посочил също, че с арбитражното решение ответникът е осъден в качеството си на солидарен длъжник, което дава основание на кредитора да иска изпълнение на цялото задължение от който и да е от солидарните длъжници, без да е задължен да спазва някаква поредност.

По основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение, намира следното:

Поставените правни въпроси в изложението по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК не са обуславящи за делото, защото не са изведени от решаващите мотиви в обжалваното решение.

Първият въпрос относно приложимостта на иска по чл. 56 ЗН по отношение на солидарния длъжник не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, защото с обжалваното решение е прието, че част от дълга е формиран от лични задължения за разноски по дела и за обезщетение за вреди, които не могат да бъдат погасени от наличното имущество на длъжника и това е достатъчно основание за уважаване на иска. Съображенията, основани на солидарността на задължението на ответника-касатор са само субсидиарни като съдът изрично се е позовал на чл. 122 ЗЗД за отговорността на солидарния длъжник и възможността кредиторът да се удовлетвори пряко от имуществото на всеки от солидарните длъжници, каквато е безусловната практика на ВКС.

Не е обуславящ и вторият въпрос, обоснован със становището на страната, че доколкото искът по чл. 135 ЗЗД е неприложим по отношение на поръчителя, същото следва да се отнася и до иска по чл. 56 ЗН, който е специален по отношение на П. иск, защото съдът е приел, че ответникът – касатор е солидарен длъжник, а не поръчител. Същевременно в ТР 2/2017г. на ВКС, ОСГК и ТК е прието, че защитата на кредитора по чл.135 ЗЗД е приложима и по отношение на поръчителя, който е солидарен длъжник, не е изключена. Доводите на касатора, че поръчителят не може да се възползва от иска по чл. 135 ЗЗД, се основават на по-старата съдебна практика, която е изоставена като неправилна с посоченото тълкувателно решение.

Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради очевидна неправилност, предвид съответствието на решението с константната практика по приложението на чл. 56 ЗН (решение № 1281 от 21.01.2009 г. по гр. д. № 5578/2007 г. на ВКС, II г. о.; решение № 273 от 10.09.2010 г. по гр. д. № 382/2009 г. на ВКС, IV г. о). Същевременно от мотивите на решението не се установява порок, свързан с нарушение на основни принципи на гражданския процес, явно нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост с оглед правилата на формалната логика.

По изложените съображения не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационната жалба за разглеждане по същество.

При този изход на делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касация „О. И.“ ЕАД следва да се присъдят разноски за касационното производство в размер на 1777,30 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение на адв. А. Н..

Воден от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение