Определение № 943 от 24.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 334/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „НГ 02“ ЕООД срещу определение № 3211 от 12.12.2024 г. по ч. т. д. 3256/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 261385 от 26.07.2024 г. по т. д. 294/2021 г. по описа на Софийски градски съд, с което производството по делото е прекратено в частта по предявен иск с правно основание чл. 124 ГПК от „НГ 02“ ЕООД срещу „София Саут Ринг Мол“ ЕАД за установяване съществуването на наемно правоотношение между ищеца като наемател и ответника като наемодател по договор за наем от 11.06.2013 г., анекс № 1 от 11.06.2023 г. и споразумение към него от 28.10.2015 г. след изтичането на първоначалния срок - от 06.11.2019 г. до 06.11.2024 г. Частният жалбоподател поддържа, че въззивният съд е постановил обжалвания съдебен акт в противоречие с процесуалния закон. Оспорва извода на въззивния съд, че предметът на производството по установителния иск е инкорпориран в предмета на приключилото с влязло в сила решение дело. Изтъква, че предметът на делата е различен, доколкото исковете са заявени на различни основания и са сезирали съда с различни искания. По тези доводи моли за отмяна на обжалваното определение и потвърденото с него определение и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по предявения иск по чл. 124 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК по следните въпроси: Допустимо ли е две дела да имат различни спорни предмети, но постановяване на решение по едното дело да се приеме за основание за прекратяване на другото дело? Ако едно дело е преюдициално спрямо друго, но двете дела са с различен предмет, то следва ли делото, което е обусловено от преюдициалното, да бъде прекратено, ако преюдициалното дело бъде прекратено или приключено със съдебно решение? Ответникът по жалбата, „София Саут Ринг мол“ ЕАД, оспорва частната касационна жалба като неоснователна. Излага, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че обжалваният съдебен акт е правилен. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК съдебен акт в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че прекратяването на производството по делото в хипотезата на чл. 299, ал. 2, вр. ал. 1 ГПК предпоставя наличието на влязло в сила решение по предходен спор между същите страни относно съществуването/ несъществуването на конкретно правоотношение и субективното материално право, което произтича от него. Изтъкнал е, че белезите, които индивидуализират материалното правоотношение и съответно субективното материално право - обективни предели на силата на пресъдено нещо, са юридическите факти, от които спорното право произтича, съдържанието на спорното право и неговото правно естество. Позовавайки се на разрешенията, дадени с Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. по т. д. № 3/2016 г. по описа на ОСГТК на ВКС, е добавил, че субективното материално право не може да бъде установено извън правопораждащите го факти, извън основанието му. Подчертал е, че юридическият факт, от който спорното право произтича, както в настоящия, така и по разрешения с влязло в сила решение предишен спор, е един и същ - валидно сключен договор за наем. Счел е, че същината на спора и по двете дела е в това дали договорът е продължил своето действие в хипотезата на чл. 236 ЗЗД, т.е. дали след изтичането на 06.11.2019 г. на първоначалния срок на договора материалното правоотношение е продължило да съществува за нов петгодишен период - до 06.11.2024 г. Посочил е, че успешното провеждане на иска по чл. 233, ал. 1 ЗЗД - предмет на спора по т. д. № 503/2020 г. по описа на Софийския градски съд, имплицитно съдържа произнасяне по този въпрос, доколкото осъждането на ответника да предаде държането на имота се основава на отричане на правото му на наемател на същия имот. Добавил е, че установените в това производство релевантни юридически факти са: наличие на валидно възникнало наемно правоотношение между страните по силата на договор за наем от 11.06.2013 г.; липса на постигнато в рамките на шестмесечния период непосредствено преди изтичането на петгодишния срок съгласие между страните за продължаване на срока на договора; връчването на 30.10.2019 г. на представител на наемателя на писмо от наемодателя с уведомление за освобождаване на помещението поради изтичането на срока на договора (в съответствие и с изричната уговорка в чл. 16.8, според която след изтичане на наемния срок страните приемат, че наемодателят се е противопоставил на ползването на помещението по смисъла на чл. 236 ЗЗД). Изтъкнал е, че в своята съвкупност изброените факти обуславят извода, че към 17.10.2023 г. - деня на провеждането на устните състезания във въззивното производство по т. д. № 493/2023 г. по описа на Софийския апелативен съд, ищецът по настоящия спор не е носител на претендираното с исковата молба субективно материално право, поради несъществуването на материалното правоотношение (прекратяването на договора за наем от 11.06.2013 г.). Допълнил е, че отводът за пресъдено нещо е основателен и с оглед дадените разяснения с т. 5 от Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017 г. по т. д. № 7/ 2014 г. по описа на ОСГТК на ВКС, които макар и да се отнасят за производството по Глава Двадесет и четвърта ГПК, са принципно приложими за конкретната хипотеза. Счел е, че е налице съвпадение между страните и съществува обективно тъждество на производствата, което не е резултат от еднаквите спорни предмети, и обективният идентитет не се изразява в еднакъв предмет на делата - те имат различни спорни предмети, като предметите на двете решения са в съотношение, при което правото по обусловеното решение е мълчаливо отречена правна последица от предмета на решението по обуславящия иск. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК, приложима на основание чл. 274, ал. 3 ГПК и по отношение на частните касационни жалби, е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Формулираните от частния касатор въпроси са обсъдени от въззивния съд, но по отношение на тях не са налице сочените допълнителни селективни критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. По въпросите е налице утвърдена съдебна практика по постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 50088 от 12.07.2023 г. по гр. д. № 2862/2022 г. по описа на ВКС, ГК, ІІІ ГО, решение № 50174 от 19.12.2022 г. по т. д. № 1329/2021 г., по описа на ВКС, ТК, I ТО, решение № 55 от 22.02.2012 г. по гр. д. № 812/2011 г. по описа на ВКС, ГК, ІІ ГО, решение № 136 от 22.02.2016 г. по гр. д. № 1872/2015 г. по описа на ВКС, ГК, ІІ ГО и др., с които е прието, че идентитетът, за който съдът следи при прилагането на чл. 299, ал. 1 и ал. 2 ГПК, се извежда от целия фактически състав на претендираното право и белезите, индивидуализиращи всяко материално правоотношение и съответно субективно материално право - юридическите факти, от които спорното право произтича, съдържанието на спорното право (в какво се състои то) и неговото правно естество (правна квалификация). Подчертано е, че субективното материално право не може да бъде установено извън правопораждащите го факти, извън основанието му, като те са свързани и с носителството му. Счетено е, че качеството „пресъдено нещо“ на решението създава състояние на определеност и безспорност относно съществуването или несъществуването на спорното право и има за последица непререшимост на разрешения спор, като отреченото с влязлото в сила решение спорно право не може да бъде предявявано в нов исков процес между същите страни както чрез иск, така и чрез възражение (чл. 298, ал. 1 и ал. 2 и чл. 299, ал. 1 и ал. 2 ГПК). Обобщено е, че когато дадено обстоятелство или правоотношение е било включено в спорното право по разгледан иск и е обхванато от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение, то в последващ процес между същите страни или техни правоприемници е недопустимо да се разглежда наново спорът, касаещ това обстоятелство или правоотношение. Въззивният съд е постановил обжалвания съдебен акт в съответствие с цитираната утвърдена съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване или промяна, поради което не са налице сочените от касатора допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и касационно обжалване не може да бъде допуснато на тези основания. В изложението само формално е посочена чрез цитиране на законовия текст предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, без допълнителният селективен критерий да е обоснован, поради което и на това допълнително основание не следва да бъде допуснато касационно обжалване. По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. При този изход на делото право на разноски има ответникът. Не е заявил искане за присъждане на разноски, нито доказва извършването на такива, поради което разноски няма да бъдат присъждани с настоящото определение. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение