Определение № 1401 от 08.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 418/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

И. С. А. обжалва Решение № 307/25.11.2024 г. по в.гр.д. № 207/2022 г. на АС-Варна в частта, с която е потвърдено Решение № 260160/13.10.2021 г. по гр.д. № 35/2020 г. на ОС-Варна за осъждането му да заплати на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ сумата от 128 012,03 швейцарски франка – главница по договор за потребителски кредит, ведно със законната лихва от предявяване на иска до погасяването, както и сумата от 787,34 лв. – разноски за нотариални такси.

В касационната жалба се поддържа искане за отмяна на обжалваното решение на основанието по чл. 281, т. 3, пр. 1 ГПК. Според касатора въззивният съд неправилно е приложил правилата за неравноправните клаузи и последиците от тяхното установяване, като в нарушение на дадените с определение по дело С-117/23 на СЕС разяснения е счел, че договорът за кредит е валиден въпреки неяснотата, а оттук – и неравноправността на съдържащите се в него разпоредби относно възложения върху потребителя валутен риск. Касаторът заявява, че в клаузите на чл. 1, чл. 2, чл. 6, ал. 2 и чл. 23 от договора е предвидено едно общо условие, касаещо задължението му да връща кредита в швейцарски франкове, което е неравноправно, независимо дали се касае за кредит, подлежащ на погасяване в чуждестранна валута, или кредит, индексиран в такава, и доколкото то определя основния предмет на договора, последният се явява изцяло нищожен. Поради това според касатора възприетият от въззивния съд подход – за присъждане на главницата в швейцарски франкове по историческия курс (към момента на усвояване на кредита), е неправилен, в какъвто смисъл е и практиката на ВКС, основана на дадените от СЕС разяснения. Касаторът допълва, че е налице и противоречие между изложените от съда мотиви за дължимост на главницата по историческия курс на договорената валута и осъждането му да заплати швейцарски франкове без упоменаване в диспозитива на приложимия курс. Касаторът сочи още, че обявяването на договора за изцяло недействителен не би го поставило в по-неблагоприятно положение, тъй като е настъпила предсрочна изискуемост на кредита, а остатъкът от получената сума в евро, след приспадане на извършените погашения, е по-малък от присъдената сума в швейцарски франкове, формирана при запазване и на акцесорните договорни задължения, включително за законна лихва, която при нищожност на договора би се дължала едва след отправяне на нарочна покана. От тази съпоставка според касатора следва, че съдът не трябва да замества волята на страните, за да запази договора действащ, но допълва, че такова заместване не би и могло да се осъществи чрез общи норми или правни принципи, а само въз основа на конкретна разпоредба, каквато в националното законодателство относно превалутирането няма. С оглед нищожността на договора касаторът счита, че исковете трябва изцяло да се отхвърлят, като не може вместо договорената главница да бъде присъдено реституционното вземане на банката, доколкото същото е погасено по давност, а и почива на основание, незаявено в настоящия процес и неприложимо спрямо цесионера, придобил спорното право в хода на делото. Допускането на касационно обжалване се обосновава от касатора с твърдение за очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК) и с въпроси, които според него са решени в противоречие с казуалната практика на ВКС и с практиката на СЕС (чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2, пр. 2 ГПК).

Ответникът по касационната жалба „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД заявява, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивното решение не е постановено в противоречие с практиката на ВКС и СЕС, а напротив – съобразено е с нея. Изразява становище за неоснователност на жалбата по същество.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК.

Първоинстанционното производство е образувано по предявени от „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД срещу касатора осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ за сумата от 152 051,53 швейцарски франка, представляваща главница по договор за потребителски кредит от 13.08.2008 г. за периода 10.01.2015 г. - 06.01.2020 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска (09.01.2020 г.) до погасяването, и за сумата от 787,34 лева, представляваща стойност на нотариални разноски за подновяване на ипотека.

Първоинстанционният съд е уважил иска за главница до сумата от 128 286,74 швейцарски франка, а иска за разноски за нотариални такси – изцяло, позовавайки се на нищожност на уговорките за възлагане на валутния риск върху потребителя, за едностранно изменение на размера на възнаградителната лихва и за капитализация на изтекли лихви.

В осъдителната част първоинстанционното решение е обжалвано и потвърдено частично по иска за главницата – до сумата от 128 013,03 швейцарски франка (формирана от редовно падежирали и предсрочно изискуеми вноски) и изцяло - по иска за нотариални разноски. По спорния между страните въпрос за валидността на договора предвид неравноправността на клаузите относно валутния риск съдът е приел, че разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от договора, съгласно която банката предоставя кредит в размер на равностойността в швейцарски франкове на 90 000 евро, е ясна и разбираема, поради което не е неравноправна и задължава потребителя да върне заетата сума в швейцарски франкове. За неравноправни обаче са счетени клаузите на чл. 6, ал. 2 (относно погасяването на кредита в швейцарски франкове или в лева или евро след служебно превалутиране в швейцарски франкове по актуалния курс „продава“ на банката) и чл. 23, ал. 1 и 2 от договора (съдържаща декларация за информираност относно валутния риск). Изводът за неравноправност на тези клаузи е изведен от недоказаността на индивидуалното им договаряне и от липсата на достъпна при сключване на договора и разбираема за потребителя информация за конкретните фактори, които биха повлияли върху промяната на курса на чуждестранната валута. Наред с това е споделен изводът на първоинстанционния съд за нищожност на допълнителните споразумения, предвиждащи капитализиране на изтекли лихви, поради липсата на законово уредена възможност за това съгласно чл. 10, ал. 3 ЗЗД, а също и за нищожност на клаузата на чл. 3, ал. 5, установяваща право за промяна на възнаградителната лихва по преценка на банката, необвързано от изискването за наличие на основателни причини или външни фактори по смисъла на чл. 144, ал. 2, т. 1 и ал. 3, т. 1 ЗЗП. Както и първоинстанционния съд, въззивният е счел, че договорът следва да бъде приложен без действието на нищожните клаузи, тъй като те не засягат същественото му съдържание, и така на база приетата във въззивната инстанция счетоводна експертиза е определил размера на дълга по курс „купува“ на банката за швейцарски франк към евро към момента на усвояване на кредита, при лихвен процент за възнаградителна лихва в размер на първоначално уговорения (10,40 %) и при неотчитане на приложения с допълнителните споразумения анатоцизъм.

Поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, пр. 2 и т. 2, пр. 2 ГПК изискват като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос, който съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС трябва да е включен в предмета на спора, да е обуславящ за решаването му, да кореспондира с въведените от касатора касационни основания по чл. 281 ГПК и отговорът му да не произтича от събраните доказателства, а да може да бъде даден абстрактно и независимо от конкретиката на делото.

Касаторът е поставил следните въпроси:

1. В хипотеза на банков кредит, по който сумата е посочена в договора и фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в евро, а задължението за погасяване на кредита е в швейцарски франкове, възлага ли валутен риск върху потребителя и неравноправна ли е клауза, по силата на която кредитът трябва да се погасява в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен - швейцарски франкове?

2. Как следва да процедира съдът при релевирано от потребителя възражение за нищожност на договор за банков кредит, по силата на който дължимата сума е деноминирана в чуждестранна валута (швейцарски франкове) и клаузите, отнасящи се до валутния риск, определят основния предмет на този договор по смисъла на чл. 4, § 2 от Директива 93/13/ЕИО? Може ли съдът да запази договора и действието на клаузите, отнасящи се до валутния риск, или следва да прогласи целия договор за нищожен?

Въпросите са поставени в контекста на касационния довод за нарушение на материалните правила относно неравноправните клаузи и последиците от тяхното установяване, когато те са основен предмет на договора. В случая въззивният съд е приел за нищожни поради неравноправност някои от клаузите на процесния договор, включително относно валутния риск, но е счел за правно възможно действието му и без тях. Поради това въпросите за валидността на клаузите за валутния риск, тяхното отношение към основния предмет на договора и възможността за запазване на облигационната връзка въпреки тяхната неравноправност са обуславящи за решаване на правния спор и удовлетворяват общия селективен критерий.

Касаторът счита, че посочените от него въпроси са решени в противоречие с казуалната практика на ВКС, вкл. Решение № 50011 от 26.11.2024 г. по т. д. № 1060/2022 г. на ВКС, I ТО, и с практиката на СЕС, вкл. определението, постановено по дело С-117/23. В последното е заключено, че биха могли да са неравноправни по смисъла на чл. 3, пар. 1 от Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори клаузите в договор за кредит, по силата на които заеманата сума е деноминирана в чуждестранна валута и банката първо я превежда в тази валута по блокирана сметка, а след това я превалутира в националната или резервната валута и заверява с нея разплащателната сметка на кредитополучателя, когато като резултат от такива клаузи, от една страна, се прехвърля изцяло върху потребителя валутният риск при съществено покачване на чуждестранната валута, а от друга страна, кредитната институция получава в ущърб на потребителя свързана с условията за превалутиране на кредита облага, която не е била конкретно уговорена между страните към момента на сключване на договора. Прието е още, че съгласно 6, пар. 1 от Директивата, когато констатира неравноправност на клаузи в договор за кредит, деноминиран в чуждестранна валута, националният съд може да приеме, че кредитът всъщност е деноминиран в националната или в резервната валута на съответната държава членка, само когато обявяването на договора за кредит за недействителен в неговата цялост вследствие на премахването на тези клаузи излага потребителя на особено неблагоприятни последици и такова изменение на договора е възможно въз основа на диспозитивна разпоредба от националното право или законова разпоредба, приложима при съгласие на страните по договора.

Решението на ВКС, на което касаторът се позовава, е основано на анализ на практиката на СЕС, обективирана в горепосоченото определение и в актове по дела С-776/19 – С-782/19, С-26/13, С-118/17, C-186/16, С-51/17, и обобщава същата в смисъл, че клаузите, отнасящи се до валутния риск, следва да бъдат разглеждани като група уговорки, която определя основния предмет на договора; те не подлежат на проверка за неравноправност, ако са ясни и разбираеми, а при валутните клаузи те са такива, ако наблюдателният и съобразителен в разумни граници потребител може да установи евентуалното поскъпване или обезценяване на избраната чуждестранната валута и да прецени потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху собственото си финансово състояние; ако разпоредбите са неясни, трябва да се извърши преценка за неравноправност и при извод за наличие на такава, съдът следва да прогласи целия договор за недействителен, в случай че не може да приложи диспозитивна правна норма и с това не излага потребителя на особено неблагоприятни последици; в конкретната хипотеза е заключено, че поради вече извършените погашения, надхвърлящи стойността на отпуснатия кредит, недействителността на договора няма да влоши положението на потребителя, но е допълнено и че в националното законодателство не съществува нормативна разпоредба, която да указва начин за превалутиране на договор за кредит, деноминиран в чуждестранна валута, при констатирана неравноправност на клаузите за валутния риск, поради което съдът не може да ги измени чрез промяна на договорената валута или на обменния й курс.

От изложеното е видно, че практиката на СЕС и ВКС, на която касаторът се позовава, е постановена по обуславящи настоящия спор въпроси и възможното противоречие между въззивното решение и дадените с нея разрешения удовлетворява допълнителния селективен критерий на заявените касационни основания. Поради това следва да бъде допуснато касационно обжалване за проверка на съответствието на обжалваното решение с цитираната практика, като с оглед нуждите на казуса правният въпрос следва да бъде служебно обобщен в следния смисъл: Когато в договор за потребителски кредит е уговорено, че заетата в една (основна) валута сума се предоставя в равностойност на друга (национална или резервна) валута, но подлежи на връщане в основната валута, възлага ли тази уговорка валутен риск върху потребителя и ако да – при какви предпоставки може да се преценява нейната неравноправност и как следва да процедира съдът при установяване на неравноправността й?

Доколкото проверката на правилността на въззивното решение ще се извърши в хода на допуснатото касационно обжалване, то допускането на обжалване и по въведеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не се явява необходимо.

При тези съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,