Определение № 1722 от 03.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 2092/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЛОСК ИНЖЕНЕРИНГ ЕООД (н.), ЕИК[ЕИК], подадена чрез синдика – адв. В. Р., срещу решение № 305 от 14.05.2024 г. по в. т. д. № 180/2024 г. на Софийския апелативен съд, с което, след отмяна на решение № 1213/16.10.2023 г. по т.д. № 359/2023 г. на СГС, VI-17 състав, са отхвърлени исковете на касатора против ОРБЕЛУС КОНСОРЦИУМ ООД, ЕИК[ЕИК], за заплащане на основание чл. 266 ЗЗД на сума в размер на 56 700 лева - неплатено възнаграждение за извършена работа по полагане на маркировка, за което е издадена фактура № [ЕГН]/20.12.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата за периода от 21.02.2023 г. – датата на подаване на исковата молба, до окончателното й плащане, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД - на сума в размер на 17 958. 81 лева - обезщетение за забавено плащане на главницата, начислено за периода от 15.01.2020 г. до 20.02.2023 г. В касационната жалба се правят оплаквания за допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост при постановяване на въззивното решение и се моли за отмяната му. Оспорват се изводите на съда досежно значението на двустранно осчетоводената фактура, като се поддържа, че тя е издадена от ищеца след изпълнението на работата, като действията на ответника по нейното осчетоводяване, включване й в дневниците за покупки по ЗДДС, в справките - декларации по ЗДДС и упражняването на правото на данъчен кредит представляват признание, че изпълнителят е извършил уговорената по вид и количество работа, посочена във фактурата, че тя е приета от възложителя и че за същата се дължи възнаграждение. Твърди се, че защитната теза на ищеца, споделена от въззивния съд, а именно че фактурата е била издадена преди постигане на съгласие между страните относно сключването на договора и неговото изпълнение е нелогична и несъобразена с правните норми по ЗДДС – чл. 113, ал. 4 и чл. 25, ал. 1 ЗДДС. Оспорва се и начинът, по който е формиран този извод – въз основа единствено на свидетелски показания на лице, свързано с ответника, които съобразно правилото на чл. 172 ГПК не е следвало да се кредитират от съда, както и се твърди, че с оглед стойността на договора гласните доказателства са били недопустими. На следващо място се оспорват като необосновани и незаконосъобразни изводите на съда, касаещи последващото анулиране на фактурата от страна на ответника, поради неспазена процедура за това, както и поради невъзможност фактурата да се анулира от получателя на стоката/услугата (при това едностранно). Твърди се, че становището на съда за надлежно анулиране на фактурата противоречи на разпоредбите на чл. 115, чл. 116 и чл. 117 ЗДДС и ако се сподели, би довело до злоупотреби в търговския оборот. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл. 280, ал. 1 ГПК, като са формулирани следните въпроси: 1. Дали осчетоводената от ответника фактура, отразена в търговските му книги, по която последният е упражнил правото си на данъчен кредит по ЗДДС, доказва получаването и приемането от него на изпълнението на работата по договора; 2. Дали при наличие на осчетоводена от ответника фактура за сума на договора над 5 000 лв., по която последният е упражнил правото си на данъчен кредит по ЗДДС, изпълнението на договора може да се оборва със свидетелски показания; 3. Следва ли съдът да кредитира гласни доказателства на свидетел с евентуална заинтересованост или предубеденост съгласно чл. 172 ГПК при положение, че показанията му не са подкрепени с писмени доказателства, а приетите по делото писмени доказателства са в противния смисъл. По първия и по третия въпрос се релевира допълнителното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се цитира практика на ВКС, на която според касатора въззивното решение противоречи, а по втория въпрос се твърди наличието на хипотезата на чл. 280 ал. 1, т. 3 ГПК. В подадения в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор срещу касационната жалба ответникът по касация ОРБЕЛУС КОНСОРЦИУМ ООД, чрез процесуален пълномощник, изразява подробно становище за липса на основания за допускане на исканото касационно обжалване и за неоснователност на жалбата по същество. Претендира разноски. За да се произнесе по реда на чл. 288 ГПК, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да достигне до обжалвания краен резултат, съставът на въззивния съд е изложил следните мотиви: Ищецът е представил фактура № [ЕГН]/20.12.2019 г., издадена от „Лоск Инженеринг“ ЕООД с получател „Орбелус Консорциум“ ЕООД с основание „полагане на маркировка“ на стойност 47 250 лева, а с ДДС 56 700 лева, при дата на данъчно събитие 20.12.2019 г. и място на сделката София. Фактурата е подписана само от представител на издателя. На 01.05.2020 г. „Орбелус Консорциум“ ООД е съставило Протокол за анулиране на фактура № [ЕГН]/20.12.2019 г., като е посочено основание „Неосъществена сделка с доставчик Лоск Инженеринг ЕООД“ и основание за разваляне на сделката – липса на плащане и неподписан договор, поради недоговорени условия. Ответникът е представил дневник на покупките си за май 2020 г., видно от който под № 49 в него е отразено сторно за сумата 47250 лева и ДДС 9450 лева. Представена е и справка декларация за м. май 2020 г. Според две справки на ответното дружество по партида на доставчика „Лоск Инженеринг“ ЕООД през м. 12.2019 г. е осчетоводена фактура № [ЕГН]/20.12.2019 г., а на 01.05.2020 г. същата е сторнирана. В заключението по ССЕ, неоспорено от страните, вещото лице е посочило, че ответното дружество е осчетоводило процесната фактура, като на 01.05.2020 г. е съставен протокол за анулирането й, въз основа на който е съставена счетоводна операция с отрицателен знак относно сумата по фактурата, като така е сторнирана счетоводната операция въз основа на фактурата. Посочило е още, че в справка - декларация за м. май 2020 г. сумата на ДДС с право на пълен данъчен кредит е намалена със сумата 9 450 лева. Сумата е внесена на две части – с платежни нареждания от 10.03.2021 г. и от 24.03.2021 г. и плащанията са отразени в счетоводството на ответника със съответните счетоводни операции. Вещото лице е дало заключение, че счетоводните книги на „Орбелус Консорциум“ ООД са водени последователно, налице е съответствие между счетоводните регистри и дневниците за ДДС. Счетоводната операция въз основа на процесната фактура е съставена в съответствие с приложимите счетоводни стандарти, но не е документално обоснована. Операцията по извършеното сторно е некоректно отразена към разходите с отрицателен знак, вместо с положителен знак към приходите, но това не се е отразило на крайния резултат. С протокола от 01.05.2020 г. е отстранена направената счетоводна грешка. При така приетото от фактическа страна, съдът е намерил за неоснователно оплакването на ответника относно правната квалификация на иска (на договорно основание, каквото не било твърдяно от ищеца). Ищецът е твърдял, че е извършил услугата „полагане на маркировка“, за което му се дължи възнаграждение, обективирано в издадената процесна фактура. Услугата е ненаименован договор, който в зависимост от своя конкретен предмет се доближава повече до договора за поръчка или до договора за изработка. При твърдение в случая, че предмет на услугата е полагане на маркировка, то към този договор са приложими правилата на договора за изработка. За да бъде основателен искът по чл. 266 ЗЗД ищецът следва да докаже, че между него и ответника е сключен валиден договор, че ищецът е изработил качествено и в срок възложеното и че го е предал или е бил готов да го предаде. За установяване на договора, въз основа на който ищецът претендира възнаграждение, е представена само фактура, подписана от издателя. Този едностранно съставен документ сам по себе си не установява постигане на съгласие между страните относно полагането на маркировка на посочената във фактурата стойност. В същото време в трайната съдебна практика се приема, че доколкото писмената форма при договора за изработка не е форма за действителност, постигането на съгласие между страните относно съществените елементи на договора – вид и количество на възложеното, както и неговата цена, може да бъде постигнато и чрез отправяне на оферта от изпълнителя до възложителя и съответно приемане от последния чрез конклудентни действия. В конкретния случай ролята на оферта играе издадената фактура, която съдържа посочване на страните, предмета на договора и неговата цена, а конклудентните действия от страна на възложителя се изразяват в надлежното осчетоводяване на фактурата и ползването на данъчен кредит по нея, които обстоятелства той признава, а и се установяват от изслушаното заключени на ССЕ. Т. е., установява се по делото, че страните са постигнали съгласие относно основните параметри на договор за изработка с предмет, полагане на маркировка. В този смисъл са и показанията на разпитания свидетел, който лично е водил преговорите с управителя на ищеца – те са постигнали съгласие за работата, като включително е обсъждано къде следва да бъде положена маркировката и как следва да стане плащането, като е постигнато и съгласие за 100 % авансово плащане. Началният момент на изпълнението и конкретното време за извършване на работата не са съществени елементи на договора, поради което липсата на тяхното съгласуване между страните, според показанията на свидетеля, не влияе на постигнатото съгласие за сключване на договор. Освен сключен договор обаче, за да има задължение за плащане на възнаграждение от страна на възложителя, изпълнителят следва да е изпълнил възложеното поне според средното качество и възложителят следва да го е приел без забележки – чл. 266, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 264 ЗЗД. Този въпрос е спорен между страните, включително пред въззивната инстанция. Ищецът, чиято е доказателствената тежест да докаже изпълнението и която му е указана по реда на чл. 375, ал. 1 ГПК не е ангажирал никакви доказателства, че е изпълнил твърдяното полагане на маркировка. За да приеме наличие на изпълнение, първоинстанционният съд се е позовал на признанието на ответника, направено посредством осчетоводяването на издадената от ищеца фактура и ползването на данъчен кредит по нея. Посочените действия се приемат за признание на задължението, включително и на изпълнението от трайната съдебна практика, стига осчетоводената фактура да съдържа съществените елементи на договора. В същото време обаче съгласно решение № 46/06.04.2017 г. по гр.д. № 60140/2016 г. на ВКС, I г. о. признание на изпълнението има само ако между страните не съществува спор, че доставката е била или е следвало да бъде извършена преди или едновременно със съставянето на фактурата. При наличието на твърдения, че фактурата е съставена преди извършването на доставката по определени причини, обстоятелствата около съставянето на фактурата следва да бъдат изяснени от съда по реда на чл. 145 ГПК с оглед очертаването на спорния предмет по делото, след което да се определи и предмета на доказване. В този смисъл и в подобни хипотези, ако се установи, че действително фактурата е съставена преди фактическото извършване на доставката, не би могло да се приеме, че включването й в дневника за покупко-продажби на получателя на стоката и ползването на данъчен кредит съставлява само по себе си недвусмислено признание и за факта на доставката. В случая по делото се установява от свидетелските показания, които въззивният съд е намерил за логични, непротиворечиви и дадени от лице, лично участвало в преговорите между страните, поради което достоверни, че процесната фактура е била издадена веднага след приключване на преговорите относно съществените елементи на договора и преди да започне изпълнението по договора. Обстоятелството, че така издадена фактурата не съответства на правилата на чл. 113, ал. 1 ЗДДС, според които фактура се издава след извършване на доставката или след направено авансово плащане, само по себе си не е основание да се приеме, че фактите не са такива, каквито твърди свидетелят, още повече, че по делото липсват каквито и да са други доказателства, които да подкрепят тезата, че фактурата е издадена след изпълнението. Следователно, след като фактурата е издадена преди започване на изпълнението, то нейното осчетоводяване и ползването на данъчен кредит не съставляват признание, че възложеното е изпълнено, а ищецът не е ангажирал никакви доказателства относно изпълнението на работата по полагане на маркировка. Без изпълнение, възнаграждение не се дължи от възложителя, поради което и искът за заплащането му е неоснователен. Горното е достатъчно за отхвърляне на исковите претенции, поради което едностранното анулиране на фактурата от страна на ответника и евентуалното значение на това обстоятелство е ирелевантно за спора. Настоящият съдебен състав намира, че не се установява приложното поле на касационното обжалване, по следните съображения: Първият формулиран от касатора правен въпрос не притежава нужното значение за изхода на спора, съгласно общото селективно изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд не е отрекъл значението на обстоятелствата относно осчетоводяването на фактурата от получателя на услугата, нейното деклариране пред НАП и ползването на правото на данъчен кредит въз основа на същата, като признание на страна за неизгодни за нея факти, като в този смисъл не се е произнесъл и в противоречие с цитираната от касатора и известна на съда трайна практика на ВКС, включително относима и към договора за изработка. Същевременно съгласно разпоредбата на чл. 175 ГПК направеното признание (независимо съдебно или извънсъдебно) се преценява от съда с оглед на всички обстоятелства по делото. Именно извършената преценка въз основа на посоченото процесуално правило е довело до обжалвания резултат, а не това, че съдът е пренебрегнал доказателственото значение на действията по осчетоводяване на спорната фактура от страна на ответника в противоречие с практиката на ВКС. Вторият процесуалноправен въпрос е свързан с разпоредбата на чл. 164 ГПК, но е формулиран по начин, който е пряко относим към правилността на обжалваното решение с оглед конкретния казус и поради това отново не удовлетворява общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правилността на въззивния акт не е част от предмета на производството по чл. 288 ГПК. Паралелно с това въпросът няма и твърдяното от касатора значение за точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По приложението на императивната разпоредба на чл. 164, ал. 1, т. 3, пр. 2 ГПК за недопустимост на свидетелски показания за установяване на договори на стойност, по-голяма от 5 000 лв., освен при изрично съгласие на страните ( чл. 164, ал. 2 ГПК ), е формирана трайна съдебна практика, според която със свидетели не може да се доказва извършването на волеизявления, които изграждат фактическия състав на договор на стойност над 5 000 лв. и че гласните доказателствени средства са допустими за установяване извършването на правни или фактически действия по изпълнението, като приемане на изработеното ( решение № 50183 от 14.07.2023 г. по т. д. № 2161/2021 г. на І т. о.), механизма на комуникация при осъществяване на търговските взаимоотношения ( решение № 218 от 6.01.2017 г. по т. д. № 3572/2015 г. на І т. о.) или трайни търговски отношения във връзка със съвместна дейност ( решение № 224 от 22.12.2016 г. по гр. д. № 2169/2016 г. на ІІІ г. о.). Третият въпрос също изцяло касае процесуалната законосъобразност и обоснованост на въззивното решение във връзка с преценката на съда по чл. 172 ГПК, като в случая следва да се отбележи, че от една страна въззивният съд изрично и обосновано е отбелязал причините, поради които кредитира показанията на разпитания свидетел, а от друга – че данните за евентуалната му свързаност със страната по делото са заявени за първи път в касационната жалба и не могат да бъдат съобразявани от настоящата инстанция. В обобщение съдът намира, че вторият и третият въпрос представляват синтезирани оплаквания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и като такива не са годни да обосноват искания достъп до касационна проверка, а като цяло - всички формулирани въпроси не удовлетворяват общото селективно основание на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което обжалваното решение не следва да се допуска до инстанционен контрол. При този краен извод в производството по чл. 288 ГПК в полза на ответника по касация следва да бъдат присъдени сторените разноски за защитата му пред касационната инстанция, доказани в размер на 2 400 лв. Мотивиран от горното, съставът на Върховния касационен съд, Второ търговско отделение