Определение № 2076 от 25.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2485/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. С. А., М. С. А., действащ чрез своята майка и законен представител Ц. М. З., и А. С. А., действащ лично и със съгласието на своята майка Т. Г. А., и тримата със съдебен адрес [населено място], чрез адвокат П. С., против въззивно решение № 795 от 17.02.2023 г. по в.гр.д. № 12960/2021 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение № 20183864 от 10.09.2021 г. по гр.д. № 32586/2020 год. на Софийския районен съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от Г. С. А., М. С. А., действащ чрез своята майка и законен представител Ц. М. З., и А. С. А., действащ лично и със съгласието на своята майка Т. Г. А., отрицателни установителни искове срещу „ОТП Факторинг България“ ЕАД, [населено място], че не дължат всеки от тях по 1/3 от сумите: 33 150,36 лв. – главница по договор за кредит от 03.10.2007 г., ведно със законната лихва върху нея от 30.09.2011 г. до окончателното ѝ изплащане, сумата 7776,48 лв. – лихва за забава за периода от 11.08.2010 г. до 29.09.2011 г., и сумата 1677,81 лв. разноски, за които е издаден изпълнителен лист от 01.12.2011 г. въз основа на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по гр.д. № 41485/2011 г. на Софийския районен съд, въз основа на който е образувано изпълнително производство. В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд е неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон и в нарушение на съдопроизводствените правила, както и необосновано.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от „Банка ДСК“ АД, [населено място], в качеството на правоприемник на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, чрез пълномощника му старши юрисконсулт Н. Ш., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Направено е искане за присъждане на направените по делото разноски, включително и юрисконсултско възнаграждение.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следното:

Въззивният съд е приел, че са предявени за разглеждане по реда на чл. 439 ГПК субективно и обективно съединени отрицателни установителни искове, че всеки от ищците, в качеството им на наследници на главния длъжник, не дължи на ответното дружество поради изтекла погасителна давност по 1/3 от търсеното вземане, за което е бил издаден изпълнителен лист от 01.12.2011 г. по ч.гр.д. № 41485/2011 г. на Софийския районен съд. Установено е, че заповедното производство, в което е издаден процесния изпълнителен лист, е по реда на чл. 417 ГПК, като поканата за доброволно изпълнение, ведно с заповедта за незабавно изпълнение, е връчена лично на длъжника на 16.01.2012 г., който в двусемчиния срок, изтекъл на 30.01.2012 г. не е подал възражение. За да определи приложимия давностен срок в конкретния случай, съдът е приел, че нормата на чл. 117, ал. 2 ГПК следва да намери приложение и по отношение на вземане, за което е налице постановена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, влязла в сила поради неподаване на възражение от страна на длъжника в преклузивния срок по чл. 414, ал. 2 ГПК. Направен е извод, че приложимата 5-годишна давност е започнала да тече от влизането в сила на процесната заповед за изпълнение на 31.01.2012 г., като са отхвърлени възраженията на ищците за по-кратък срок на давността. По делото е установено, че въз основа на процесния изпълнителен лист са образувани три изпълнителни дела. Първото изпълнително дело № 9432/2011 г. на ЧСИ М. Б. е образувано на 20.12.2011 г. по молба на банката и е прекратено с влязло в сила постановление на съдебния изпълнител на 21.05.2015 г. Посочено е, че производството е образувано и прекратено изцяло при действието на Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния съд, според което образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, а докато трае изпълнителното производство давност не тече. Прието е, че за периода, в който изпълнителното дело е било висящо, давност за вземанията не е текла, а като спорен между страните е изведен въпросът дали в рамките на неговата висящност са настъпили предпоставките на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК за неговото прекратяване поради „перемпция“. Установено е, че съдебният изпълнител е извършвал изпълнителни действия - връчване на запорни съобщения и налагане на запори на 11.01.2012 г., 13.03.2012 г., 03.09.2014 г., всяко от които е прекъснало погасителната давност. Депозираната на 24.01.2012 г. молба от длъжника с искане за разсрочване на изпълнението съдържа признание на дълга, поради което на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД също е прекъснала давността. Допълнително е установено от приложените по изпълнителното дело разписки за извършени плащания и отбелязванията на гърба на изпълнителния титул, че на 18.01.2012 г., 29.02.2012 г., 16.03.2012 г., 10.12.2012 г., 28.01.2013 г., 27.02.2013 г. са извършвани плащания. Същите съставляват действия, осъществили се в изпълнение на успешно приложен от ЧСИ изпълнителен способ, поради което по своето същество представляват годно и валидно изпълнително действие по смисъла на т. 10 Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК, ВКС, и на самостоятелно основание прекъсват течението на срока на перемпцията и на погасителната давност. За основателно е прието възражението на ищците, че давността не е била прекъсната със съобщението за опис на движими вещи от 04.03.2014 г., тъй като такъв не е бил осъществен, а от друга страна самото насрочване на опис на движими вещи не е изпълнително действие и не прекъсва давността. Направен е извод, че до прекратяване на първото изпълнителното дело на 21.05.2015 г. започналата да тече на 31.01.2012 г. погасителна давност не е изтекла, тъй като е била периодично прекъсвана от извършваните изпълнителни действия съобразно предприетите изпълнителни способи. Съдът е приел, че и в хода на второто изпълнително дело № 6213/2017 г. на същия съдебен изпълнител са извършвани действия на принудително изпълнение, които са прекъсвали давността, така че е осуетено нейното изтичане до спирането на принудителното изпълнение на 20.08.2020 г. с акт на съда, поради направено от ищците искане за допускане на обезпечение и налагането на такава обезпечителна мярка. Последното установено изпълнително действие е изпращането на 02.10.2017 г. на запорно съобщение до „Обединена българска банка“ АД, от която дата е започнала да тече нова 5-годишна давност. Посочено е, че за времето от 02.10.2017 г. до 20.08.2020 г. е изтекъл период, по-кратък от 5 години, което обстоятелство е формирало крайния правен извод на въззивния съд за неоснователност на исковете с правна квалификация чл. 439 ГПК. Формиран е извод, че доколкото във всички случаи към момента на спиране на принудителното изпълнение по делото 5 – годишната погасителна давност не е изтекла, е безпредметно да се обсъждат конкретните изпълнителни действия по третото изпълнително дело, образувано въз основа на изпълнителния лист. Във връзка с конкретните възражения на ищците съдът е посочил, че оплакванията относно валидността на действията по второто изпълнително дело, обосновани с твърдения за ненадлежно връчване на покана за доброволно изпълнение на длъжника, не се подкрепят от доказателствата по делото, също така не представляват основание за обявяване на действията по принудително изпълнение за недействителни. Установено е, че поканата за доброволно изпълнение по изпълнително дело № 6213/2017 г. е била връчена надлежно на длъжника по реда на чл. 47, ал. 7 ГПК – чрез залепване на уведомление. Като неоснователни са отхвърлени и доводите за относно доказателствената стойност на приетото като писмено доказателство извънсъдебно споразумение от 02.07.2013 г. От приетата графологична експертиза е установено, че действително наследодателят на ищците го е подписал, а доколкото в него е обективирано признание на задължението от страна на длъжника, то е годно да прекъсне давността на основание чл. 116, б. „а“ от ЗЗД. Съдът е посочил, че приложеното споразумение не е от решаващо значение за преценката на съда по основателността на предявените искове. Отхвърлени са и възраженията, че договорът за цесия не е породил действие спрямо длъжника, поради неуведомяването му. Съдът е посочил, че от представеното по делото известие за доставяне, се установява, че уведомлението на цесията е получено лично от длъжника-наследодател на ищците, като в подкрепа на този извод е и представеното извънсъдебно споразумение между длъжника и цесионера.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. „Следва ли да се считат за действия на взискателя, които осуетяват настъпването на перемпция по изпълнителното дело по смисъла на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, отбелязванията на гърба на изпълнителния лист за извършено в негова полза плащане на сума?“. Твърди се, че въпросът е и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – тъй като по него не е налице задължителна практика.

2. „Могат ли да бъдат извършени валидни изпълнителни действия по време на изпълнително дело след настъпила по силата на закона перемпция и могат ли същите да прекъснат давността?“.

3. „Редовно връчена ли е по реда на чл. 47, ал. 2 ГПК от съдебния изпълнител покана за доброволно плащане на задължения по изпълнително дело, ако адресът на длъжника е бил посетен само веднъж, длъжностното лице по призоваването не е удостоверило пускане на съобщение в пощенската кутия, не е направена спрявка за постоянния адрес и местоработата на длъжника и не му е назначен особен представител на разноски на взискателя?“.

4. „Длъжен ли е въззивният съд да допусне повторна експертиза, когато приетото от първоинстанционния съд заключение е било своевременно оспорено с доводи за необоснованост и съмнения за неговата правилност?“.

Представени са решения на ВКС, с които се твърди, че е налице противоречие по поставените въпроси.

Поддържа се още наличието на очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

Първият въпрос е обусловил решаващите изводи на съда, но е разрешен в съответствие със задължителната практика на ВКС, включително и посочената от касатора. Отговор на поставения въпрос се съдържа в разрешенията на Тълкувателно решение № 2/2013 г. от 25.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК, ВКС. В него е посочено, че изпълнителният процес не може да съществува сам по себе си, а съществува само доколкото чрез него се осъществяват един или повече конкретни изпълнителни способи, като в ищецът трябва да поддържа със свои действия висящността на изпълнителния процес чрез внасяне на съответните такси и разноски за извършването на изпълнителните действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ (извършване на опис и оценка, предаване на описаното имущество на пазач, отваряне на помещения и изнасяне на вещите на длъжника и др.), както и чрез искания за повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. Когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. В практиката на ВКС след постановяване на посоченото тълкувателно решение е прието, че двугодишният срок започва да тече от първия момент, в който не се осъществява изпълнение (включително доброволно, напр. по постигнато споразумение между страните), т.е. осъществяването на всички поискани способи е приключило (успешно или безуспешно) или поисканите не могат да се осъществяват по причина, за която взискателят отговаря - след направеното искане не е внесъл такси, разноски, не е оказал необходимото съдействие и така осуетява неговото прилагане. Доколкото плащането съставлява действие, предприето в изпълнение на приложения изпълнителен способ, през целия период, през който са постъпвали редовни плащания от наложени запори, изпълнителният способ се осъществява и перемпцията не може да започне да тече. Видно от посоченото, отговорът на въпроса е изводим от съществуващата задължителна практика, поради което същият не е от значението за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Останалите три въпроса са неотносими, тъй като не са обусловили решаващата воля на съда при постановяване на обжалваното решение. Вторият въпрос е формулиран в противоречие с приетото от съда, че перемпция изобщо не е настъпвала, поради което въпросът за изпълнителните действия след това е ирелевантен. Във връзка с третия въпрос съдът е посочил, че твърденията за ненадлежно връчване на поканата за доброволно изпълнение не могат да обосноват недействителността на принудителното изпълнение, поради което не могат да променят решаващия извод, че извършените изпълнителни действия са осуетили изтичането на давността и възможността изпълнителното дело да бъде прекратено поради перемпция. Последният въпрос изобщо не е разглеждан от въззивния съд, като изрично е посочено, че споразумението, за чиято истинност е приета графологичната експертиза, не е от решаващо значение за преценката на съда за неоснователност на предявените отрицателни установителни искове.

Не се установява и наличието на очевидна неправилност на въззивното решение като самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, доколкото същото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК вр. с чл. 25 Наредба за заплащането на правната помощ, в полза на ответната страна следва да се присъдят деловодни разноски в размер на 100 лв., платими от бюджета на ВКС, тъй като касаторите са освободени от заплащането на държавни такси и разноски по делото.

Мотивиран от изложеното, състав на Трето гражданско отделение