Определение № 468 от 02.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1885/2025 г.

Производството е реда на чл.288 от ГПК.

С решение № 1259 от 31.10.2024 г., постановено по в.гр.д. № 26/2024 г. по описа на Окръжен съд- Пловдив, е потвърдено решение № 4392/ 02.11.2023 г. по гр.д.№ 13750/ 2022 г. на Районен съд- Пловдив, с което е отхвърлен предявеният от Т. В. М. срещу А. Г. Б., К. Д. Т. и Г. Д. В. иск за установяване в техните отношения, че Т. В. М. е собственик на основание давностно владение на недвижим имот, представляващ поземлен имот с № *, кв. 84 по регулационния план на [населено място], с площ от 293 кв.м., който поземлен имот е включен в УПИ *, *, *- общ. обсл. дейности и жил. застр. при граници: от север и от запад улици, от изток ПИ *, от юг ПИ *.

Против така постановеното въззивно решение е депозирана касационна жалба от Т. В. М., представлявана от адвокати М. и К., с оплакване за неправилност. Касаторът поддържа, че е неправилен изводът на съда, че ищцата не е доказала да е владяла имота за срок от 10 години, че съдът в нарушение на съдопроизводствените правила е допуснал събиране на свидетелски показания, не е обсъдил всички доказателства в съвкупност и е ценил избирателно свидетелски показания. Поддържа, че съдът не е дал отговор на поддържаните от жалбоподателя въззивни оплаквания.

В изложението на основанията за касационно обжалване жалбоподателят е посочил, че съдът в решението си се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС. Сочи като основания за допускане до касационно обжалване разпоредбите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2 от ГПК. Формулира следните правни въпроси:

1.Упражнявала ли е ищцата фактическа власт с белезите на владение, годно да я направи собственик на процесния имот?- по този въпрос поддържа противоречие с решение № 3 от 19.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3973/2015 г., I г. о., р ешение № 50117 от 06.02.2023 г. по гр. д. № 509 / 2022 г. на ІІ г. о. на ВКС, решение N9 80/2020 г. по гр.д.№ 2737/2019 г., ІІг.о., решение №115/2018г. по гр.д.№3954/2017г., ВКС, I г.о., решение №376/2013г. по гр.д.№260/2012г., ВКС, Іг.о., решение №92/2013г. по гр.д,№ 327/2012г., II г.о. В решенията са посочени елементите от фактическия състав на придобивната давност, като според жалбоподателката същите се установяват по делото, но това не е съобразено от въззивния съд.

2. Длъжен ли е въззивния съд като инстанция по същество при формиране на своите изводи по спорните въпроси на делото да изследва в пълнота всички събрани по делото доказателства, отнасящи се до правнозначимите за основателността на иска факти с изрично посочване въз основа на какви доказателства ги е направил; доводите и възраженията на страните, съгласно изискването на чл. 236, ал.2 ГПК, тъй като съдебният акт трябва да е мотивиран и обоснован? Поддържа противоречие с решение № 50117 от 06.02.2023 г. по гр. д. № 509 / 2022 г. на ІІ г. о. на ВКС, т. 2 на ТР №1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК, ВКС, решение № 12/16.02.2016 г. по гр. д. № 2184/2015 г., ІІІ г. о., решение № 145/07.01.2019 г. по гр. д. № 811/2018 г., II г. о., решение № 59/ 14.04.2015 г. по гр. д. № 4190/2014 г., IV г. о., решение № 183/16.11.2017 г. по т. д. № 2624/2016 г., II т. о., решение № 187/07.07.2016 г. по гр. д. № 1332/2015 г., IV г. о. и др.

2.1. Длъжен ли е съдът, при преценката на събраните гласни доказателства да изложи подробни мотиви, защо дава вяра на показанията на едни от заинтересованите свидетели пред тези на други? Твърди се, че е налице противоречие с решение № 159/22.02.2016 г. по гр.д. № 1871/2014 г. по описа на ВКС, II ТО. По този въпрос жалбоподателката поддържа, че свидетелят Б. е допуснат в нарушение на процесуалните правила, след настъпила преклузия и след разпита на всички други свидетели по делото. Поддържа още, че съдът не е съобразил, че показания на разпитани по делото свидетели противоречат на тези, дадени от същите лица в нотариално производство. Посочил е, че съдът не е съобразил и родствените връзки между свидетели и страни по делото.

Касаторът поддържа и очевидна неправилност на въззивното решение.

В писмени отговори на касационната жалба ответниците Г. В. и А. Б. са оспорили касационната жалба. Г. В. възразява, че решението на въззивния съд е правилно и обосновано. А. Б. възразява, че процесният имот не е годен обект, за да може да бъде придобит по давност от ищцата, както и че не се установява владение на ищцата върху имота за период от 10 години.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по иск за собственост, с правен интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че установената фактическа обстановка от първоинстанционния съд не е спорна. Посочил е, че е установено, че с нотариален акт от 19.06.2020 г. ищцата Т. М. е призната за собственик на процесния имот с № * по плана на [населено място] на основание давностно владение продължило повече от 10 години. С нотариален акт № 15 от 29.06.2020 г. ответниците К. Т. и Г. В. са признати за собственици на същия имот на основание давностно владение, продължило повече от 10 години в полза на техния наследодател В. В. и наследство от нея. С нотариален акт № 16 от 29.06.2020 г. К. Т. и Г. В. продават процесния поземлен имот №* на ответника А. Б..

От фактическа страна съдът е изяснил още, че с нотариален акт от 06.10.2017 г. ищцата Т. М. е призната за собственик на основание давностно владение, продължило повече от 10 години, на имот с пл.№ *** в кв. 84 по регулационния план на [населено място], с площ от 551 кв.м.

При така възприетите факти съдът е посочил, че от приетото пред въззивната инстанция експертно заключение се установява, че със заповед № 290/21.05.1973г. е одобрен КРП на [населено място], като ПИ *, *, * и * попадат в парцел УПИ * - магазин с клуб. Със заповед № 250/26.06.2017г. е одобрено изменение на ПУП-ПРЗ за УПИ * – магазин с клуб, кв.84 по плана за регулация на [населено място], като се образуват два нови УПИ *, *, * – обществено обслужващи дейности и жилищно застрояване и УПИ *, обществено обслужващи дейности. Съдът е тълкувал разпоредбата на чл.200 от ЗУТ, като е посочил, че ограничението за минимални размери, към което препраща чл. 200, ал. 1 от ЗУТ, е относимо само за УПИ за жилищно застрояване, съответно то следва да бъде преценявано при придобиване по давност на реални части от такива урегулирани поземлени имоти. Такова условие не се поставя при придобиването по давност на реална част от УПИ с нежилищно предназначение, в който смисъл се позовава на решение № 50008 от 25.05.2023 г. по гр. д. № 1274/2022 г., ІІ г. о. на ВКС и решение № 56 от 19.06.2019 г. по гр. д. № 3297/2018 г., ІІ г. о. на ВКС. Приел е, че предназначението на процесния имот, определено с подробен устройствен план не е за жилищно застрояване, а за обществено обслужващи дейности, поради което е направил извод, че е допустимо да бъде придобит чрез давностно владение.

При обсъждане на твърдението за придобиване на имота по давност от ищцата съдът е посочил, че твърдението в исковата молба е за владение, започнало през 2000г. и продължило 20 години. Съдът е анализирал фактическия състав на придобивната давност и е обосновал извод, че твърденията на ищцата да е придобила процесния имот по давност, се опровергават от събрания по делото доказателствен материал. Съдът е кредитирал показанията на свидетелите С. К. и И. Т. за това, че Т. М. е разчистила процесния имот и е започнала да го ползва, като е отглеждала в него спанак и тикви, които след това е продавала, както и че ищцата е владяла имота за периода 2000 г.-2020 г., но е посочил, че тези показания са обобщени, а периодът е посочен като такъв, в рамките на който ищцата е упражнявала фактическа власт. Според съда установеното, че ищцата е отглеждала тикви и спанак в процесния имот, се потвърждава и от останалите свидетелски показания. Не се установява, това да се е осъществявало за период от 20 години и не са налице други действия, манифестиращи своене през 2000 г.- 2020 г. Съдът е посочил, че показанията на П. К., М. Б. и М. Б. установяват различни факти. От разпита на свид. К. се установява, че Т. М. е ползвала процесния имот преди 3-4 години, като преди нея други двама са го обработвали – възрастен човек, който е отглеждал праскови, а след това „М. п.“, който е отглеждал пипер и домати около 2-3 години. Когато ищцата е работила нивата, първата година е посяла спанак, а втората – тикви. След ползването на имота от страна на М., имотът бил пустеещ и който минел си връзвал животното – крава, кон, за да пасе. Свидетелят М. Б. потвърждава, че ищцата е обработвала процесния имот две години, като е сяла спанак и тикви. Сочи също, че след 1997 г. мястото е обработвано от други лица, сред които Е. Б., чийто мъж е Д. Б. - полицай. След смъртта на мъжа, мястото било обработвано от неговия брат. Показанията на М. Б. също потвърждават, че ищцата е ползвала процесния имот само две години. Той сочи, че е ползвал земята за земеделски нужди от 1993 г., като е сключил договор за наем с Ф. Б.. Съгласно показанията му при предявена скица от делото, ползваният от него имот включва и процесния имот. Земята ползвал до преди 10-12 години, и след 2010 г. Тези договори съдът е посочил само с оглед правдивостта на показанията на св.Б..

Във връзка с оплакването за разминаване в показания на свидетелите Б. и К., дадени пред съда и тези - в нотариалното производство по издаване на НА в полза на К. Т. и Г. В. съдът е посочил, че е изминал период от три години, който е достатъчен да окаже влияние върху конкретните детайли, възприети от свидетелите и възпроизведените по-късно свидетелските показания. На следващо място е посочил, че свидетелските показания кореспондират с останалия доказателствен материал по делото, както и с казаното от св.М. Б.. Съдът е посочил, че разпитът на свид. М. Б. не е допуснат при нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като страната разполага с процесуалната възможност да замени един свидетел с друг, като по този начин не се нарушава правото на защита на ответната страна. За неоснователно е приел и твърдението, че разпитаният М. Б. е имал възможност да се запознае със събраните вече гласни доказателства, доколкото подобно предположение би могло да се направи и относно първоначално допуснатия до разпит св.Е. Б.. Съдът е посочил още, че от показанията на разпитаните С. К. и И. Т. не се съдържат данни за периодични посещения или конкретни периодични действия, поддържащи и манифестиращи намерение за своене в период от време от страна на ищцата. Свидетелите единствено обобщено заявяват, че ищцата е владяла от 2000г. до 2020г.

При така установеното въззивният състав е приел, че предявеният иск е недоказан. Поради съвпадението на изводите по спора въззивният съд e потвърдил обжалваното първоинстанционно решение.

Върховният касационен съд при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване счита, че такива липсват.

Съгласно разрешенията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 от ГПК. Въпросът трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационната жалба по реда на чл. 288 от ГПК. Касационно обжалване на решението се допуска и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност – арг. от чл. 280, ал. 2 ГПК.

При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо.

Първият поставен въпрос от касаторката в изложението по чл. 284, ал.1, т.3 от ГПК, а именно „Упражнявала ли е ищцата фактическа власт с белезите на владение, годно да я направи собственик на процесния имот?” не е въпрос, носещ белезите на правен, според тълкуването, дадено с ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Поставеният въпрос е фактически, тъй като, за да бъде даден отговор не следва да се тълкува правна разпоредба, а да се анализират доказателства по делото. Фактическият въпрос не може да бъде основание за селектиране на касационната жалба, поради което и поставеният въпрос не е годен да обоснове допускане на обжалваното решение до касация.

Вторият поставен въпрос, касаещ правомощията на въззивната инстанция е обуславящ въззивното решение, но не е решен в противоречие с цитираната практика от касатора. Според посочените решения, тълкувателни и казуални, въззивният съд е длъжен, в рамките на въззивното сезиране (чл. 269 от ГПК), да обсъди всички релевантни доводи и надлежно въведени възражения на страните, да прецени относимите и допустими доказателствата заедно и поотделно. Въз основа на анализа, като съобрази приложимия закон, логическите и житейски правила (чл. 12 от ГПК), съдът трябва да изгради фактически изводи, като съобрази последиците от разпределението на тежестта на доказване в гражданския процес. Въз основа на установените по делото факти съдът трябва да изведе правни съображения, като изтълкува правните разпоредби, относими към спора и съобрази практиката, приложима към тях.

Въззивната инстанция не се е отклонила от възприетото в практиката на ВКС нейно задължение за мотивиране на изграденото и изложено вътрешно убеждение. Съдът е анализирал събраните по делото доказателства- писмени и гласни, посочил е кои факти приема за установени безпротиворечиво или установени от съвкупната преценка на доказателствата по делото. Посочил е кои са приложимите правни норми, каква практика е създадена при тяхното тълкуване и е мотивирал правни изводи, съответни на установеното. Въззивният съдебен състав е посочил защо кредитира едни свидетелски показания /тези на свидетелите К., Б., Б./ като взаимоподкрепящи се, подкрепени от писмени доказателства- показанията на свид. Б. и представените договори за наем на процесния имот, не опровергани от доказателства, логични и подробни. В същото време е посочил, че показанията на свидетелите К. и Т. са обобщени, т.е. не се отличават с конкретика и подробност. Съдът е тълкувал приложимите разпоредби за придобиване на право на собственост по давност и е подкрепил изводите си с практика по приложението на правните разпоредби. Изводите на съда по съществото на спора са пълни, ясни, логични и обосновани. Приложените законови разпоредби са тълкувани съобразно практиката на ВКС.

Поради липсата на противоречие с практиката на ВКС при мотивирането на въззивното съдебно решение, поставеният от касатора правен въпрос, не отговаря на изискванията на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК и не може да послужи за допускане на обалваното решение до касация.

Третият поставен въпрос / Длъжен ли е съдът, при преценката на събраните гласни доказателства да изложи подробни мотиви, защо дава вяра на показанията на едни от заинтересованите свидетели пред тези на други? / е правен и обуславящ изводите на съда. Според решението, което е посочено от касатора като такова, на което противоречи обжалваното въззивно решение, не съществува ограничение по отношение лицата, които е допустимо да бъдат разпитани като свидетели, с изключение на тези, имащи качеството на страна в процеса, на съдия или на повереник на страната по същото дело. Всяко лице, извън посочените, дори и да е заинтересовано от изхода на делото може да бъде свидетел, като съдът не може да игнорира допустимите и относими към факти от спорното право показания на свидетеля само на основание, че е заинтересован, а е задължен да прецени достоверността на показанията чрез цялостна съпоставка на всички доказателства по делото. Това задължение има съдът и когато двама свидетели дадат противоречиви показания. Посочено е, че необсъждането на показанията на всеки един от разпитаните свидетели и неизлагането на съображения защо приема едните за достоверни, а другите отхвърля без мотиви, обосноваващи тези изводи, изключва формираното вътрешно убеждение на решаващия съд да съответства на процесуалния закон, а постановеният съдебен акт да е обоснован и убедителен. Така цитираните изводи са обобщен израз на трайно възприета практика на ВКС, формирана при тълкуване на разпоредбите, касаещи мотивите на съдебното решение и кредитирането на свидетелските показания.

Решението на Окръжен съд- Пловдив не противоречи на посоченото решение на ВКС и възприетата практика по обсъждането и кредитирането на събрани по делото свидетелски показания. Както беше посочено по- горе, въззивният състав е посочил кои свидетелски показания кредитира и на какви основания и кои – не кредитира и защо. Изводите на съда във връзка с установени от свидетелите факти са обосновани. Противно на оплакването в касационната жалба, въззивният състав не е допуснал нарушение на процесуалния закон при допускането на свидетелят Б. до разпит. Съгласно разпоредбата на чл. 147 от ГПК е допустимо /не е преклудирано/ събирането на доказателства за установяване на новоузнати факти. От проведените разпити на свидетели в о.с.з. на 05.06.2023 г. са узнати факти, за доказването или опровергаването на които е поискан разпит на свидетел- свид. Б. и липсва процесуално нарушение при допускането и събирането на това доказателство. Въззивният съд е кредитирал дадените от свид. Б. показания, като подкрепени не само от други свидетели- К. и Б., но и от представени писмени доказателства. Не противоречи на цитираното решение кредитирането на показанията на свид. Б., въпреки родствената й връзка с ответника А. Б.. В цитираното решение № 59 от 22.02.2016 г. по гр.д. № 1871/2014 г. на ВКС, както и в много други-например решение № 717/2025 г. по гр.д. № 183/2025 г. на І г.о. на ВКС, е изяснено, че няма пречка да се обоснове решение и на показания на свидетел, заинтересован по смисъла на чл.172 от ГПК, ако неговите показания са подкрепени от други доказателства. В случая именно като такива са кредитирани показанията на свидетелите на ответниците- взаимоподкрепящи се, подробни, логични, неопровергани и подкрепени и от други доказателства по делото. Не е налице противоречие с възприетата практика на ВКС и по отношение на кредитирането на свидетелски показания, за които се твърди да са в противоречие с показанията, събрани в нотариалното производство. С решение №107 от 31.07.2018 г. постановено по гр.д. № 3540/2018 г., І г.о. на ВКс е разяснено, че показанията, събрани в едно охранително производство, не могат да се ползват в исковия процес, тъй като принципът на публичност и непосредственост в гражданския процес /чл.11 ГПК/ не допуска съдът да основе решението си на доказателства, които не са събрани по разглежданото дело, освен в случаите на чл.232 ГПК. Изводите на въззивния съд напълно са съобразени с посочените разрешения.

Като обобщение поставеният правен въпрос не е разрешен от въззивната инстанция в противоречие с практиката на ВКС, поради което не може да обоснове допускането до касация на обжалваното решение.

Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. В случая това основание се мотивира от касаторите основно с доводи, че съдът е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато и то след преценка на фактите по делото. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика.

На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78 ГПК и чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата касаторът Т. М. дължи и следва да бъде осъдена да заплати на процесуалните представители на ответниците по жалбата адвокат Ч. и адвокат Б. адвокатско възнаграждение за осъществената от тях безплатна правна помощ по делото пред ВКС. Размерът на това възнаграждение съдът определя по справедливост, като съобразява фактическа и правна сложност на спора, специфика на производството, обем и сложност на извършените процесуални действия и като ориентир ползва определените минимални размери на адвокатските възнаграждение съгласно чл.7 от НВАР. В случая процесуалните представители на ответниците са депозирали писмен отговор на касационната жалба, в които са развили съображения за неоснователност на касационната жалба. При тези съображения настоящият състав счита, че справедливото възнаграждение за осъществената правна помощ от пълномощниците на ответниците по касация е в размер от по 173.84 евро, с левова равностойност от по 340 лв. Този размер на адвокатското възнаграждение е справедлив, като е съобразена спецификата на защитата пред касационната инстанция, изискваща по- продължителен адвокатски опит и познаване на съдебната практика, както и действителната правна и фактическа сложност на делото и предоставената защита от пълномощниците, които са изготвили писмени отговори на касационната жалба, без процесуално представителство в открито съдебно заседание и защита срещу касационната жалба по същество.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на I г.о.