Определение № 5694 от 05.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2900/2024 г.

Образувано е по касационна жалба на Й. Б. Г., чрез адв. З. М., срещу Решение № 1969 от 04.04.2024 г. по в. гр. д. № 13938/2023 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено Решение № 20090329/10.05.2023 г. по гр. д. № 15161/2013 г. по описа на СРС, 34 състав. С първоинстанционното решение е обявен за окончателен сключеният между ищците В. Г. К. и Я. К. Я., от една страна, и Х. Й. Ч. (починал наследодател на ответника Й. Б. Г.) предварителен договор за покупко-продажба на 1/3 идеална част от следния недвижим имот, собственост на Х. Й. Ч., а именно – ап. № .., намиращ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „..Б“, ет. .., с площ от 40,46 кв.м., състоящ се от стая, кухня и други сервизни помещения, при съседи: Х. Г. Г., Е. К. С., [улица], заедно с избено помещение № .., при съседи на избеното помещение – стълбище, мазе на държавен апартамент № ... и двор, ведно с 0,520 % идеални части от общите части на сградата и толкова идеални части от правото на строеж върху държавната земя, върху която е построена сградата, при условие, че ищците В. Г. К. и Я. К. Я. доплатят на ответника Й. Б. Г. сумата в размер на 11 333, 33 евро в двуседмичен срок от влизане в сила на решението.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Касаторът счита, че неправилно въззивният съд е отрекъл нищожността на предварителния договор поради липса на съгласие на съпругата – несобственик или разрешение на съда за сключването му. Поддържа, че предварителният договор бил разпоредителна сделка и липсата на утвърдително волеизявление на съпругата при сключване на предварителния договор обуславяла нищожността му. При условията на евентуалност касаторът Г. поддържа, че неправилно въззивният съд е отказал да разгледа възражението й за нищожност на предварителния договор за имота, придобит от наследодателя й в условията на съпружеска имуществена общност, по причина, че било преклудирано.

Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Ответниците по касационната жалба В. Г. К. и Я. К. Я., чрез адв. В. И., са подали отговор, в който изразяват становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно– за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното - касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно установено, че на 07.04.2008 г. бил сключен предварителен договор, с който Х. Й. Ч., наследодател (брат) на ответницата Й. Б. Г., се задължил да сключи окончателен договор за покупко-продажба, като прехвърли на ищците В. Г. К. и Я. К. Я. правото на собственост върху собствения си ап. ..., намиращ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „..“, ет. .., с площ от 40,46 кв.м., състоящ се от стая, кухня и други сервизни помещения, при съседи: Х. Г. Г., Е. К. С., [улица], заедно с избено помещение № .., при съседи на избеното помещение – стълбище, мазе на държавен апартамент № 44 и двор, ведно с 0,520 % идеални части от общите части на сградата и толкова идеални части от правото на строеж върху държавната земя, върху която е построена сградата, срещу сумата от 35 000 евро. Изпълнението на част от паричното задължение на ищците въззивният съд счел за удостоверено в самия предварителен договор, който служел за разписка за платената от тях в полза на Х. Й. Ч. сума в размер на 1 000 евро. В този смисъл за неоснователно е прието възражението на въззивника-касатор, че липсвали доказателства ищците да са заплатили част от продажната цена. Въззивният съд е добавил, че в отговора на исковата молба ответникът Й. Б. Г. не е оспорила обстоятелството, че притежава 1/3 идеална част от процесния имот по наследствено правоприемство от Х. Й. Ч., който бил единствен собственик на имота. За първи път в писмената защита, представена в производство пред районния съд след приключване на устните състезания по делото, ответникът Г. въвела твърдението, че имотът, предмет на предварителния договор, бил в режим на съпружеска имуществена общност. По този начин тя обосновала довода си, че липсата на съгласие от съпругата на Ч. за сключване на предварителен договор е довела до нищожността му. Твърдения, че това обстоятелство е новоузнато, не били изложени. Ето защо въззивният съд, позовавайки се на настъпилата процесуална преклузия (арг. чл. 147 ГПК), е посочил, че не следва да се разглежда това възражение. Независимо от това, за пълнота на изложението, той е разяснил, че принципно вярна е поддържаната от ответника по иска теза, че, ако процесният имот е бил в режим на съпружеска имуществена общност, липсата на съгласие на един от съпрузите за бъдещо разпореждане с имота би представлявало пречка за обявяване на предварителния договор за окончателен по съдебен ред, но тази липса на съгласие не водела до недействителност на предварителния договор. Решаващият съд е посочил, от събрания по делото доказателствен материал се установявало, че процесният имот бил изключителна собственост на Х. Й. Ч.. Същият бил придобит от него през 2004 г. чрез замяна с притежаван от Ч. друг недвижим имот, а именно – ап. .., намиращ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] като доказателства замененият имот да е бил в режим на съпружеска имуществена общност липсвали. Ето защо и по аргумент от чл. 21, ал. 1 СК (отм.) въззивният съд е обосновал извод, че придобитият в резултат на замяната имот бил лична собственост на наследодателя на ответника Х. Й. Ч., въпреки че към момента на сключване на договора за замяна Ч. бил в брак с М. В. Ч., преживяла съпруга, по отношение на която производството по делото е прекратено с влязло в сила определение на районния съд. При липса на доказателства за изпълнение на същественото задължение на продавача по предварителния договор да сключи окончателен договор с ищците за покупко-продажба на процесния имот въззивният съд счел, че са налице предпоставките по чл. 19, ал. 3 ЗЗД относно 1/3 ид. ч. от правото на собственост върху процесния имот.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси:

1. „Длъжен ли е въззивният съд да познава задължителната съдебна практика на ВКС и да се съобрази с постановените решения в тази насока, в частност относно преклузиите по чл. 147 ГПИ и чл. 133 ГПК?“;

2. „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по въпроса за нищожност на разпоредителната сделка по настоящия казус?“.

По първия от въпросите се позовава на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че той е решен в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС, намерила израз в ППВС № 1/1985 г. и ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГТК.

По втория от въпросите претендира достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като счита, че произнасянето на ВКС би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Върховният касационен съд може само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес няма правомощията да извежда и формулира въпроса въз основа на твърденията в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В настоящия случай касаторът, без да сочи кой е разрешеният от въззивния съд правен въпрос, обусловил изхода на спора, поддържа, че обжалваното въззивно решение противоречи на задължителната практиката на ВКС, както и че въззивният съд неправилно не е приел предварителният договор за нищожен. Формулираните в изложението въпроси не са правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. В него се сочи, че въззивното решение е постановено в нарушение на императивните разпоредби на чл. 147 ГПК, чл. 133 ГПК чл. 26 СК, но тези доводи имат отношение към основанията за касиране на въззивното решение като неправилно – чл. 281, т. 3 ГПК, а не са основания за допускане на касационно обжалване на атакувания акт. Тези оплаквания не могат да бъдат преценявани в производството по чл. 288 ГПК, тъй като не са обвързани с конкретен правен въпрос по прилагане на материална или процесуална норма. Липсата на формулиран от касатора значим правен въпрос е достатъчно основание за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол, без да се разглежда наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответниците по касация следва да се присъдят разноските за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция в доказания размер от 1 600 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,