Определение № 50451 от 02.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1540/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Й. Г. П. срещу решение № 1826 от 07.12.2021 г. по в.гр.д.№ 2453 от 2021 г. на Варненския окръжен съд, гражданско отделение, с което е отменено решение № 262353 от 23.07.2021 г. по гр.д.№ 12567 от 2020 г. на Варненския районен съд и вместо него е постановено решение за отхвърляне на предявения от Й. Г. П. срещу [община] отрицателен установителен иск за собственост на незастроен недвижим имот с прощ от 1064 кв.м., находящ се в [населено място], м.“Франга дере и Кокарджа“, представляващ поземлен имот с идентификатор ..... по кадастралната карта на [населено място], район „Приморски“, одобрена със заповед № РД-18-92 от 14.10.2008 г. на Изпълнителния директор на АГКК.

В жалбата се твърди, че решението на Варненския окръжен съд е неправилно поради необоснованост и нарушение на материалния закон- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.

Като основание за допускане на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Твърди се противоречие на обжалваното решение с посочена от касаторката практика на ВКС /решение № 15 от 19.02.2016 г. по гр.д.№ 4705 от 2015 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 271 от 30.10.2012 г. по гр.д.№ 477 от 2012 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 67 от 16.06.2017 г. по гр.д.№ 3533 от 2016 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр.д.№ 4744 от 2008 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 422 от 03.06.2010 г. по гр.д.№ 805 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 149 от 03.07.2012 г. по гр.д.№ 1084 от 2011 г. на ВКС, ГК, III г.о. / по следните правни въпроси:

1. Позоваването в акта за общинска собственост на общо нормативно основание за придобиване на собствеността от общината представлява ли годно придобивно основание ?

2. Актовете за общинска собственост имат ли правопораждащо действие по отношение на правото на собственост ?

3. Трансформирала ли се е държавната собственост в общинска, ако към момента на влизане в сила на пар.42 от ПЗР на ЗИД на Закона за общинската собственост имотът не е бил предназначен за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общината ?

4. Длъжен ли е въззивният съд, като инстанция по същество, да обсъди всички доводи и относими доказателства в тяхната съвкупност, като основе решението си на установените от него факти и на закона ?

В писмен отговор от 28.01.2022 г. пълномощникът на ответника по жалбата [община] оспорва същата. Моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано. Претендира за юрисконсултско възнаграждение за делото пред ВКС.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е подадена от легитимирано лице /ищца по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу въззивно решение по иск за собственост, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК, независимо от цената на иска.

С обжалваното решение, за да отхвърли предявения от Й. Г. П. срещу [община] отрицателен установителен иск за собственост, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че до 1979 г. процесният имот е бил собственост на М. И. Н.. Със заповед по чл.98 З. /отм./ № 2126 от 27.07.1979 г. той е бил отчужден в полза на Държавата за предвидено по ЗРП мероприятие „експериментални блок-секции на[жк]. Видно от тази заповед и от заповед № 843 от 18.04.1980 г. собственицата на имота М. И. Н. е била обезщетена с двустайно жилище. На 08.06.1981 г. за имота е бил издаден акт за държавна собственост № 150. Установено било от заповед № АО-1-7703/89 от 19.02.2003 г. на Областния управител на област В., че към 2003 г. за процесния имот били налице условията на чл.2, ал.1 т.4 от Закона за общинската собственост, поради което основанието за актуване на имота като държавен било отпаднало. На 07.05.2003 г. бил издаден акт за частна общинска собственост № 2652, с посочено в него правно основание чл.2, ал.1, т.4, 6 и 9 от Закона за общинската собственост и горепосочената заповед на Областния управител.

По отношение на местонахождението и градоустройствения статут на имота от приетото по делото заключение на съдебно-техническа експертиза съдът е приел за установено, че по кадастралния план от 1956 г. имотът е бил заснет като имот с пл.№ 3902, с площ от 1445 кв.м. и е бил записан на И. и Денка Жечеви. По следващия кадастрален план от 1973 г. имотът е с № ...., с площ от 1360 кв.м., с предназначение за земеделско ползване и е записан като собственост на Н. И. Т.. По кадастралния план от 2000 г. имотът е с № ...., с площ 1067 кв.м. и е записан на [община]. По кадастралния план от 2008 г. имотът е с № ....., с площ от 1064 кв.м. и е записан на [община]. По застроителния и регулационен план на местността от 1979 г. е предвидено мероприятие „експериментални блок- секции на[жк]и именно за осъществяване на това мероприятие имотът е бил отчужден от собственика му М. И. Н..

Въз основа на така установената фактическа обстановка съдът е приел, че процесният имот е бил собственост на Държавата поради извършено на основание чл.95 З. /отм./ отчуждаване. През 2003 г. имотът е бил деактуван поради отпадането на основанието му за актуване като държавна собственост и на основание чл.2, ал.1, т.4 от Закона за общинската собственост /редакция, действаща към 2003 г./ е станал общинска собственост като имот, придобит чрез отчуждителни производства до 01.06.1996 г., предназначени за жилищно строителство. Такова е било и посоченото основание за собственост на общината в съставения акт за частна общинска собственост № 2652 от 07.05.2003 г.

За неоснователно е прието твърдението на ищцата, че е придобила имота по давностно владение, упражнявано непрекъснато от 1995 г. до завеждане на делото поради следното: От показанията на свидетелите Г. А. и Д. Х. се установявало, че ищцата е установила владение върху имота най-рано през 2007 г., а не през 1995 г., както твърди в исковата молба /св.Д. Х. сочел, че познава ищцата от 2007 г. и от тогава знае, че тя ползва имота/. От 2007 г. до завеждане на делото през 2020 г. обаче е била налице законова пречка за течението на давностния срок и съответно за придобиването на имота по давност- пар.1 от Закона за допълнение на ЗС.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не е налице посоченото от пълномощника на касаторката основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на това решение по поставените въпроси, поради следното:

По първите три поставени правни въпроси няма противоречие между обжалваното решение и посочените решения на ВКС: В решение № 15 от 19.02.2016 г. по гр.д.№ 4705 от 2015 г. на ВКС, ГК, II г.о. е прието, че посочването в акта за държавна /общинска/ собственост на общо нормативно основание не е в състояние да удостовери наличието на конкретно фактическо основание за придобиване на собственост от общината. В решение № 271 от 30.10.2012 г. по гр.д.№ 477 от 2012 г. на ВКС, ГК, II г.о. е прието, че посоченото в акт за общинска собственост основание чл.2, ал.1 от ЗОбС не сочи на осъществяване на фактическо основание за придобиването на собствеността. В решение № 67 от 16.06.2017 г. по гр.д.№ 3533 от 2016 г. на ВКС, ГК, II г.о. е прието, че когато в акта е посочена само правна норма, послужила като основание за актуването, същият няма легитимиращо действие относно правото на собственост, тъй като собствеността не се придобива изобщо, а само по конкретен, определен в закона начин.

Приетото в обжалваното решение на Варненския окръжен съд не противоречи на горепосочените решения на ВКС. Напротив, напълно в съответствие с тези решения на ВКС и със закона /чл.5, ал.3 ЗОбС/ въззивният съд е приел, че представеният от [община] акт за частна общинска собственост от 07.05.2003 г. няма правопораждащо действие по отношение на правото на собственост и сам по себе си не доказва придобиването на правото на собственост от [община] на посоченото в този акт основание /чл.2, ал.1, т.4 от Закона за общинската собственост/, поради което подробно е обсъдил и преценил всички събрани по делото доказателства за собственост /писмени, гласни и заключение на съдебно-техническа експертиза/ и въз основа на тях и в съответствие с приложимите норми на З. /отм./, ЗОбС и ЗС е достигнал до извода, че процесният имот е бил държавна собственост, а впоследствие е станал и собственост на [община] на основание чл.2, ал.1, т.4 от ЗОбС.

По четвъртия поставен въпрос в посочените от пълномощника на касаторката решeния на ВКС се приема, че въззивният съд, като инстанция по същество, е длъжен да обсъди всички доводи и възражения на страните и относимите към тях доказателства. Обжалваното решение не противоречи на практиката на ВКС: В него въззивният съд е обсъдил всички доводи и възражения на страните и относимите към тях доказателства. Макар и не изрично, въззивният съд се е произнесъл и по неоснователността на твърдението на ищцата, че няма доказателства към датата на съставяне на акта за общинска собственост от 2003 г. и към датата на приемането на пар.42 от ПЗР на ЗИД на ЗОбС през 1999 г. имотът да е бил предназначен за жилищно строителство: По делото от приетото и неоспорено от страните заключение на съдебно-техническата експрертиза е било установено, че по застроителния и регулационен план на местността, одобрен със заповед № 175 от 25.07.1979 г., имотът е бил отчужден и отреден за осъществяване на следното мероприятие: „експериментални блок-секции на[жк], тоест за жилищно застрояване, а предвижданията за имота в следващия действащ регулационен план от 1987 г., както и в Специфичните правила и нормативи за устройство и застрояване на [населено място] и териториите под непосредственото му влияние, одобрени със заповед на МРРБ от 1999 г., съвпадат с предвижданията в плана от 1979 г. Последващите издаването на акта за общинска собственост от 2003 г. отреждания за имота /с ПУП от 2012 г. и с Общия устройствен план от 2012 г. за скоростна магистрала/ са без правно значение за валидността на придобиването на имота от общината през 2003 г.

Независимо от горното, настоящият състав на ВКС държи да отбележи, че в касационната жалба и в изложението към нея пълномощникът на касаторката не е посочил по кой конкретен довод или по кое конкретно нейно възражение въззивният съд не се е произнесъл.

Не са налице и предвидените в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Варненския окръжен съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск за собственост, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

Решението не е и очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на З. /отм./, Закона за общинската собственост, Закона за собствеността и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Варненския окръжен съд не следва да се допуска на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК или чл.280, ал.2 ГПК.

Постановеното решение № 3 от 24.02.2020 г. по конст.д.№ 16 от 2021 г. на Конституционния съд на РБ, с което е обявена противоконституционността на пар.1, ал.1 от Закона за допълнение на ЗС /обн.ДВ, бр.46 от 2006 г., посл.доп., ДВ бр.18 от 2020 г./ и на пар.2 от заключителните разпоредби на Закона за изменение на ЗС /обн.ДВ, бр.7 от 2018 г./ също не може да обуслови допускане на касационното обжалване на решението на Варненския окръжен съд, тъй като дори да бъде съобразено приетото в това решение на Конституционния съд, изходът на правния спор би бил същият: защото по делото е прието за доказаното, че ищцата Й. П. владее имота най-рано от 2007 г., поради което при съобразяване с решението на Конституционния съд следва да се приеме, че давност в полза на ищцата е текла само през периода от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. и през периода след датата на влизане в сила на решението на Конституционния съд от 24.02.2022 г. до настоящия момент, които периоди на владение не са достатъчни за придобиването на имота от ищцата по давност съгласно чл.79, ал.1 ЗС /по-малко от 10 години/.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78, ал.4 ГПК жалбоподателката дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответника по жалбата юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение