Определение № 5189 от 28.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 55/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 12630/10.11.2025 г., подадена от П. Г. Г. и Д. Б. Г., чрез адвокат С. С., срещу решение № 384 от 02.10.2025 г. по гр. д. № 20254500500586/2025 г. на Окръжен съд – Русе, с което е отменено изцяло решение № 808 от 23.05.2025 г. по гр. д. № 6149/2024 г. на Районен съд - Русе и вместо него въззивният съд е постановил решение, с което е: обявил за нищожен договор за дарение на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 156, т. V, рег. № 10214, д. № 653/25.09.2024 г. на нотариус рег. № *, по силата на който Д. И. Д. е дарил на П. Г. Г. свой собствен недвижим имот - 1/100 ид.ч. от 1/2 ид.ч. от недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по КККР, одобрени със заповед № РД-18-91/15.12.2007 г. на изп. директор на АГКК, с последно изменение на КККР, засягащо обекта, от 20.09.2024 г., с адрес на имота: [населено място],[жк], [улица], вх. 5, ет. 4, ап. 27, намиращ се на четвърти етаж в сграда с идентификатор *** с предназначение: жилищна сграда - многофамилна, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, с предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, на едно ниво, с площ от 80.83 кв.м, заедно с прилежащите изба № 30 и 0.841 % от общите части на сградата, при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж - ***, ***, под обекта - ***, над обекта - ***, стар идентификатор: няма, на основание чл. 26, ал. 2, изр. първо, предл. пето ЗЗД; обявил за действителен сключения между П. Г. Г., като купувач, и Д. И. Д., като продавач, договор за покупко-продажба на 1/100 ид.ч. от 1/2 ид.ч. от недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** (описан подробно по-горе), на основание чл. 17, ал. 1 ЗЗД; признал правото на П. И. Д. да изкупи на цена от 9900 лв. 1/2 ид.ч. от недвижимия имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** (описан подробно по-горе); указал на П. И. Д., че съгласно чл. 33, ал. 3 ЗС, ако в едномесечен срок, считано от датата на влизането на решението в сила, не плати цената от 9900 лв. на П. Г. Г., решението в частта по иска по чл. 33, ал. 2 ЗС ще се счита обезсилено по право. Въззивният съдебен състав е съобразил, че производството пред първостепенния съд е образувано по предявени от П. И. Д. срещу Д. И. Д. и П. Г. Г. искове с правно основание чл. 26, ал. 2, изр. първо, предл. пето ЗЗД, чл. 17, ал. 1 ЗЗД и чл. 33, ал. 2 ЗС. С разпореждане от 31.12.2024 г. Районен съд – Русе е конституирал като ответник и Д. Б. Г. - съпруга на П. Г. Г.. Предвид смъртта на ответника Д. И. Д., производството е спряно; тъй като е установено, че единственият наследник на същия е ищецът П. И. Д., производството по делото е възобновено без да са конституирани други ответници. Съдът е приел, че по делото се установява, че ищецът и неговият починал брат Д. И. Д. са били съсобственици на процесния недвижим имот – апартамент в [населено място]. От заверено копие от нотариален акт за дарение на недвижим имот № 156, т. V, рег. № 10214, д. № 653/25.09.2024 г. се установява, че Д. И. Д., чрез пълномощника си П. Г. Г., е дарил на П. Г. Г. 1/100 ид.ч. от 1/2 ид.ч. от притежавания от него в съсобственост недвижим имот. На същата дата и при същия нотариус Д. И. Д., чрез пълномощника си П. Г. Г., е продал на П. Г. Г. останалите му 99/100 ид.ч. от 1/2 ид.ч. от горепосочения имот за сумата от 9900 лв. В изготвения нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 157, т. V, рег. № 10215, д. № 654/25.09.2024 г. е посочено, че сумата от 9900 лв. е получена изцяло и в брой от купувача преди деня на нотариалното прехвърляне на собствеността. Пред първоинстанционния съд са разпитани двама свидетели на ищцовата страна, като те не разкриват важни обстоятелства за изясняване на делото от фактическа страна. Свидетелят П. П. установява, че починалият Д. И. Д. от м. септември (неясно коя година) имал гледач - някакво момче (без да сочи име), който почистил апартамента му. Отделно от това сочи, че Д. бил доволен от брат си, който винаги, когато искал, му пращал пари. Д. имал приятелка, която го напуснала, и не е споделял на свидетеля, че иска да дарява или продава жилището си. Подобни данни изнася и свидетелят И. Т., но същият посочва, че не е общувал последните години с Д. Д.. От П. Д. знаел, че се появил спасител на Д., с уговорка да му вземел апартамента, след като той почине. Окръжен съд – Русе е съобразил мотивите на първоинстанционното решение, съгласно които по делото не е доказано по категоричен начин, че сделката за дарение е сключена с цел да прикрие действителна сделка за продажба на цялата притежавана от Д. Д. идеална част от процесния апартамент. Според първостепенния съд са налице косвени доказателства, че продажба изобщо не е целена, а апартаментът е прехвърлен срещу „гледане и издръжка“; не може да се направи единственият и категоричен извод, че волята на страните по договора за дарение е била да бъде сключена само сделка за продажба на имота; Районен съд – Русе се е позовал и на ТР № 5/28.11.2012 г. по тълк. д. № 5/2012 г. на ОСГК на ВКС. Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е валидно, допустимо, но неправилно, тъй като е постановено при неправилно приложение на материалния закон и е необосновано. Визирал е, че симулацията като основание за нищожност на договорите, предвидено в чл. 26, ал. 2, изр. първо, предл. пето ЗЗД, се разглежда и като особен случай на липса на съгласие, като привиден е този договор, чиито последици не са желани от страните по него. Симулацията разкрива две основни разновидности. В първата от тях се включват случаите, когато страните сключват договора само за да създадат привидни правни последици, каквито всъщност те не желаят да настъпят. В тези случаи е налице абсолютна симулация. Втората разновидност на симулацията обхваща случаите, когато действителната воля на страните се ограничава не само до невъзникване на правните последици на симулативната сделка, а обхваща и желанието да се породят правни последици, различни от тези, към които е насочена симулативната сделка. Тези правни последици възникват от друга правна сделка, която е прикрита от симулативната. В случая по делото липсва спор по фактическата обстановка, в частта относно наличието на съсобственост при равни права между ищеца и неговия починал брат Д. И. Д. в процесния недвижим имот. Не се спори и относно наличието на две разпоредителни сделки от 25.09.2024 г., а именно договорите за дарение и за покупко-продажба. Според Окръжен съд - Русе двата договора от 25.09.2024 г. инкорпорират общо съглашение между П. Г. Г. и П. Г. Г. и то е нищожно като привидно, доколкото прикрива действителното им съгласие починалото лице Д. да продаде на цената от 9900 лв. всичките си идеални части от имота. По предявения иск по чл. 26, ал. 2, изр. първо, предл. пето ЗЗД от ищеца не следва да се очаква да представи т. нар. обратно писмо (каквито възражения са направени в отговора на исковата молба). Такъв документ обичайно съставят страните по привидния договор и в него засвидетелстват признанията си за привидно изразената своя воля, а и за прикритото съглашение (когато такова има). Ищецът е трето лице за договора лице, а той очаквано не представя т. нар. обратно писмо, тъй като, ако такъв документ е съставен, той се намира в страните по привидния договор. Съдът по иска по чл. 26, ал. 2, изр. първо, предл. пето ЗЗД не може и да го изиска поради обичайно неосъществимите предпоставки по чл. 190, ал. 1 ГПК – ищецът не е твърдял и не е доказвал, че такъв документ действително e съставен и се намира в ответниците. Въпреки това твърденията за привидност на договорите от 25.09.2024 г., като прикриващи действителното съглашение между сключилите ги страни за покупко-продажба, се установява от съвкупната преценка на следните доказателства: договорите са сключени на една и съща дата, нотариалните актове са с поредни номера, съставил ги е един нотариус, цената от 9900 лв. ответникът Г. е платил на 24.09.2024 г. (преди датата на „дарението“), което се установява от нот. акт 157/25.09.2024 г. Въззивният съдебен състав е посочил и че не споделя и извода на районния съд, че продажба изобщо не е целена, а апартаментът е прехвърлен срещу „гледане и издръжка“, т.е., че договорът за дарение прикрива алеаторен договор. В това отношение е изложил, че липсва всякаква житейска логика страните да не сключат единствен договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, а да го прикриват с други договори. Приел е, че всички тези доказателства, макар и косвени, съобразени в тяхната съвкупност, обосновават категоричния извод за нищожност на съглашението по договора за дарение от 25.09.2024 г., обективиран в нот. акт № 156/25.09.2024 г., поради неговата привидност. Визирал е, че както в ТР № 5/28.11.2012 г. по тълк. д. № 5/2012 г. на ОСГК на ВКС се приема, няма заобикаляне на закона, когато с договор за дарение се отчужди идеална част от частта на дарителя в съсобствен имот в полза на трето за съсобствеността лице и останалата идеална част е прехвърлена впоследствие с договор за покупко-продажба на същото лице, без частта на дарителя да е предложена за изкупуване на първоначалните съсобственици, съгласно чл. 33, ал. 1 ЗС. Няма пречка обаче съглашението да е нищожно на друго основание – в случая на основанието по чл. 26, ал. 2, изр. първо, предл. пето ЗЗД. Искът при тази правна квалификация е основателен, а съдът е длъжен да го уважи. От събраните по делото доказателства се установява безспорно и фактът, че атакуваната сделка е извършена при заплащане на определена цена от ответника Г., поради което и искът с правно основание чл. 17, ал. 1 ЗЗД също е основателен и следва да се зачетат правните последици на прикритата сделка - договора за покупко-продажба, който договор е валиден, и по отношение на него следва да се приложат правилата на прикритото съглашение. Поради сбъдване на положителното процесуално условие, под което е предявен евентуалният иск по чл. 33, ал. 2 ЗС, той също следва да бъде разгледан. Както бе установено, ищецът и Д. Д. притежават по 1/2 ид.ч. от процесния апартамент. Чрез двата договора от 25.09.2024 г. страните по тях са прикрили действителната си воля за покупко-продажба на идеалните части, които Д. Д. е притежавал. Съгласно чл. 26, ал. 2, изр. първо, предл. пето ЗЗД привидните договори не пораждат действие. Съгласно чл. 17, ал. 1 ЗЗД, прилагат се правилата относно прикритото съглашение. Налице са изискванията за неговата действителност: спазена е формата за извършеното разпореждане с имота – нотариален акт (чл. 18 ЗЗД), и има съгласие за съществените условия на покупко-продажбата по чл. 183 ЗЗД - всичките си притежавани идеални части от имота ответникът Д. Д. е продал на П. Г. на цена от 9900 лв. Купувачът П. Г. е трето за съсобствеността лице. Разпоредителната сделка е покупко-продажба, а преди извършването й починалият продавач Д. Д. не е предложил собствените си идеални части на ищеца П. Д. - първоначалния съсобственик с равен дял. Договорът е от 25.09.2024 г., а исковата молба е входирана в Районен съд - Русе на 31.10.2024 г., т.е. спазен е и 2-месечният срок по чл. 33, ал. 2, изр. второ ЗС. Следователно ищецът е титуляр на упражненото с конститутивния иск право по чл. 33, ал. 2 ЗС да изкупи продадения дял на цената от 9900 лв. Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовават на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. трето ГПК. Твърдят, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите: 1. Относно доказване на относителна симулация чрез косвени доказателства при липса на „обратно писмо“ от трети лица-съсобственици; 2. Приложимост на чл. 17 ЗЗД, когато не е установен валиден прикрит договор за продажба; 3. Възможност за уважаване на иск по чл. 33, ал. 2 ЗС при липса на валидна продажба, извършена между съсобственика и трето лице; 4. Налице ли е относителна симулация (прикрита продажба) по смисъла на чл. 26, ал. 2, изр. първо, предл. пето ЗЗД, когато между страните няма категорични преки доказателства за действителната воля (липса на признания, документи или недвусмислени свидетелски показания). Позовават се на противоречие с приетото в: решение № 1326/24.07.2009 г. по гр. д. № 4614/2007 г. на ВКС, IV г. о., решение № 45/03.02.2009 г. по гр. д. № 6169/2007 г. на ВКС, I г. о., решение № 204/21.09.2011 г. по гр. д. № 1212/2010 г. на ВКС, III г. о., решение № 235/06.12.2013 г. по гр. д. № 1005/2012 г. на ВКС III г. о. решение № 412/31.07.2012 г. по гр. д. № 177/2010 г. на ВКС, I г. о., решение № 107/07.07.2017 г. по гр. д. № 4580/2016 г. на ВКС, I г. о., ТР № 5/28.11.2012 г. по тълк. д. No 5/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 190/13.07.2011 г. по гр. д. № 1057/2010 г. на ВКС, III г. о. Считат, че атакуваното решение е очевидно неправилно, тъй като Окръжен съд – Русе чрез формално тълкуване на частични косвени доказателства опорочава логическата и правната обоснованост на крайния си извод; решението разширява приложното поле на симулацията без достатъчно категорични данни; откроява се отклонение от принципите на доказване, аналитичност и материална обоснованост на съдебния акт. От насрещната страна е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Въззивното решение е валидно и допустимо и не е очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено при грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Изложените от Г. доводи в това отношение попадат в приложното поле на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на разглеждане едва след допускане на касационно обжалване, но не и в производството по чл. 288 ГПК по селектиране на касационната жалба. Не са налице предпоставките на закона за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия въпрос от изложението. Не е визирана практика на ВКС, на която обжалваното решение да противоречи, с оглед направените в него изводи за установена по делото относителна симулация. В действителност жалбоподателите навеждат оплакване за необоснованост на съдебния акт, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Същото се отнася и до въпроси № 2 и № 4. Относно въпрос № 3 жалбоподателите не са се позовали на относима съдебна практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Същевременно въззивното решение е в пълно съответствие с мотивите на ТР № 5/28.11.2012 г. по тълк. д. No 5/2012 г. на ОСГК на ВКС, съгласно които заинтересованият съсобственик може да твърди, че дарението прикрива продажба, сключена между съсобственика и третото за съсобствеността лице. При установяване на сочените пороци на договора за дарение, останалите съсобственици ще могат да упражнят изкупуването по отношение на продажбата, последвала дарението. В последната хипотеза ще се приложат правилата на прикритата продажбена сделка, ако са налице основанията за нейната действителност. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. П. Д. има право на 1000 лв. разноски за производството пред ВКС – заплатено адвокатско възнаграждение, възлизащи на 511.29 евро съгласно Закона за въвеждане на еврото в Република България. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,