Определение № 1172 от 14.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 2141/2024 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищците С. Р. С., Р. С. Р. и Д. А. Р., тримата чрез процесуален представител адвокат Д. Ф. срещу решение № 179 от 19.06.2024 г. по в. т. дело № 181/2022 г. на Апелативен съд – Варна, 2 състав, с което след отмяна на решение № 260061 от 24.11.2021 г. по т. дело № 12/2021 г. на Окръжен съд – Шумен в обжалваната част са отхвърлени предявените от С. Р. С., Р. С. Р. и Д. А. Р. против „Юробанк България“ АД искове за заплащане на сумата 24 939,94 лв., платена от тях без правно основание по договор за кредит за покупка на недвижим имот от 16.05.2008 г. и договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит от 01.08.2013 г., вследствие на валутната разлика между швейцарския франк и лева, като сумата се разпредели по 1/3 на всеки един от ответниците, както следва: С. Р. С. - 8 313,31 лв., Р. С. Р. - 8 313,31 лв. и Д. А. Р. - 8 313,31 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на предявяване на иска - 28.01.2021 г. до окончателното й изплащане. С въззивното решение ищците /въззиваеми/ са осъдени да заплатят /всеки един от тях по 1/3/ на „Юробанк България“ АД сумата 1 610,80 лв. - разноски за водене на делото в двете инстанции съобразно изхода му.

Касаторите правят оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържат становище за неправилност на следните изводи на въззивния съд: 1/ че прехвърлянето на валутния риск от евентуалното покачване на курса на швейцарския франк към лева не води до нищожност на целия договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 36345/16.05.2008г.; 2/ че между договора от 2008 г. и договора за рефинансиране от 2013 г. не е налице обвързаност; 3/ че погасителната давност започва да тече от момента на извършеното от потребителите плащане на задълженията по първоначалния договор, т. е. от деня на усвояване на втория кредит, когато е погасен валутният кредит – 12.08.2013 г. Позовават се на нарушение на чл. 633 ГПК, практиката на СЕС и ВКС.

В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите обосновават допускането на касационно обжалване с наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 и ал. 2, предл. 3 ГПК. Релевират доводи, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с посочена практика на СЕС и ВКС:

1. Действителни ли са договори за кредит, изразени в чуждестранна валута, ако при сключването им върху потребителя е прехвърлен валутният риск от увеличаване на курсовата стойност на тази валута спрямо националното платежно средство, без на потребителя да са разяснени икономическите последици от поетия риск? – противоречие с определение от 18.10.2023 г. по дело С-117/23

2. Трябва ли принципът на липса на обвързващо действие на недействителните клаузи по чл. 6 от Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи и чл. 146, ал. 1 ЗЗП да се прилага и за сключените относно тези клаузи последващи договори и правни сделки, какъвто е договорът за рефинансиране на кредит, изразен в чуждестранна валута? След като абсолютната недействителност на неравноправна клауза означава, че такава клауза никога не е съществувала в договора, може ли да се приеме, че извършените впоследствие правни действия, а именно сключване на договор за рефинансиране също следва да се считат за неравноправни и без никакво действие? Според касаторите посочените два въпроса са решени в противоречие със следните съдебни актове на СЕС: решение от 09.07.2020 г., XZ срещу Ibercaja Banco SA, по дело C-452/18; определение от 01.06.2021 г., UP/Banco Santander SA, по-рано Banco Pastor SAU, по дело C-268/19; определение от 03.03.2021 г., Ibercaja Banco, по дело C-13/19; решение от 29.04.2021 г., I.W.,R.W. срещу Bank BPH S.A., по дело C-19/20.

3. Налице ли е обвързаност между договор за кредит, индексиран в чуждестранна валута, и договор за рефинансиране на първоначалния договор с оглед целта на втория договор да се погасят задълженията по първия договор? Може ли да се приеме, че договорът за рефинансиране съставлява спогодба по смисъла на чл. 366 ЗЗД върху непозволен договор в случаите на цялостна или частична нищожност на първия договор? При наличие на две отделни кредитни правоотношения в кои хипотези се приема, че с втория договор се предоговарят условията на първия договор и какви са произтичащите материално и процесуалноправни последици? – противоречие с решение № 225/03.08.2016 г. по т. д. № 3696/2014 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 110/17.07.2015 г. по т. д. № 1568/2014 г. на ВКС, ТК, I т. о., определение № 856/02.07.2015 г. по гр. д. № 2817/2015 г. на ВКС, ГК, IV г. о., както и решение № 60224/12.01.2022 г. по гр. д. № 240/2021 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 60160/08.06.2021 г. по т. д. № 2751/2019 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение от 20.03.2020 г. по т. д. № 279/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 87/06.11.2019 г. по т. д. № 848/2017 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 146/01.11.2017 г. по т. д. № 2615/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 98/25.07.2017 г. по т. д. № 535/2016 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 201/29.01.2018 г. по т. д. № 700/2017 г. на ВКС, ТК, I т. о.

4. Кой е началният момент, от който тече погасителната давност за вземане, произтичащо от неоснователното обогатяване на кредитор, осъществено в следствие на приложението на неравноправни клаузи в потребителски договор в хипотезата, в която потребителят не е в състояние сам да прецени, че договорна клауза е неравноправна или в която не е узнал за нейният неравноправен характер ? – противоречие със следните решения на СЕС: решение от 25.04.2024 г. по дело С-484/21; решение от 25.04.2024 г. по дело С-561/21; решение от 25.01.2024 г. по съединени дела С-810/21-С-813/21; решение от 08.09.2022 г., D.B.P. и др., по дело C-80/21—C-82/21; решение от 10.06.2021 г., BNP Paribas Personal Finance, C-776/19—C-782/19; решение от 21.04.2021г. по дело С-485/19; решение от 16.07.2020 г., Caixabank и Banco Bilbao Vizcaya Argentaria, по дело C-224/19 и C-259/19; решение от 09.07.2020 г., Raiffeisen Bank и BRD Groupe Soci йtй Gйnйrale, по дело C-698/18 и C-699/18; решение от 06.10.2009 г., Asturcom Telecomunicaciones, C-40/08; решение от 08.07.2020 г., Raiffeisen Bank и BRD Groupe Soci йtй Gйnйrale, по дело C-698/18 и C-699/18, т. 62 и 64; противоречие и с практиката на ВКС, обективирана в решение № 106/15.07.2024 г. по т. д. № 2746/2022 г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 124/24.07.2024 г. по т. д. 342/2023 г. на ВКС, ТК, I т. о.

Касаторите поддържа също, че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като въззивният съд не е изпълнил задължението си да спази принципа на състезателност и независимо, че е спрял производството по в. т. дело № 181/2022 г. до постановяване на тълкувателен акт по дело С-117/23 на Съда на ЕС, впоследствие не е съобразил този акт и в нарушение на чл. 7, ал. 3, чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК не е формирал фактически и правни изводи защо приема, че договорът от 2008 г. не е нищожен в цялост.

Ответникът „Юробанк България“ АД, [населено място] чрез старши юрисконсулт К. П. Х. - И. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като касаторите не са обосновали наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Излага и съображения, че част от въпросите не са включени в предмета на правния спор: нито в исковата молба, нито на по-късен етап ищецът е изложил твърдение или претенция за нищожност на целия договор за кредит; въпросът за валидността на целия договор за кредит в конкретния случай не е обуславящ за изхода на спора, доколкото въззивният съд е преценил оспорените клаузи като неравноправни и е приел, че са налице надплатени суми, но е отхвърлил осъдителните искове по друга причина – като погасени по давност. Ответникът поддържа, че въззивният съд не се е произнесъл в отклонение от цитираната от касаторите практика на СЕС и в частност на определение по дело С-117/23. Относно третия въпрос сочи, че е общотеоретичен и доводите на касаторите представляват несъгласие с мотивите на въззивния съд, че договорът от 2013 г. е самостоятелен договор. Във връзка с четвъртия въпрос излага становище, че в производството ищците не са твърдели, че не знаят и не са могли разумно да узнаят за неравноправните клаузи, въпреки че възражението на ответника за изтекла давност е направено още с отговора на исковата молба. В представения писмен отговор ответникът релевира и доводи за неоснователност на касационната жалба и правилност на въззивното решение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирани страни в преклузивния едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

Въззивният съд е констатирал, че между ищците С. Р. С., Р. С. Р. и Д. А. Р. като кредитополучатели и ответника „Юробанк България“ АД е възникнало валидно облигационно отношение въз основа на сключен между тях договор за кредит за покупка на недвижим имот НL36345/16.05.2008 г., по силата на който банката поела задължението да предостави на ищците кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на 69 000 лв. по курс „купува“ за шв. франк към лева на банката в деня на усвояване на кредита за покупка на недвижим имот, подробно описан в договора, находящ се в [населено място], както и за други разплащания, а кредитополучателите се задължили да ползват отпуснатата сума и да я върнат съобразно уговореното, при срок на погасяване 204 месеца от датата на усвояване на кредита. Установил е, че към датата на усвояване на кредита - 21.05.2008 г., приложимият курс „купува“ за шв. франк на банката към лева е 1,1810 и усвоеният съобразно този курс кредитен лимит в шв. франкове е 58 426 франка. Съдебният състав е посочил, че разрешеният кредит бил усвоен по блокирана сметка съгласно чл. 2, ал. 1, чрез превалутиране на сумата служебно от банката в лева по търговски курс „купува“ на швейцарския франк към лева на банката в деня на усвояването и сумата била преведена по открита в банката сметка на кредитополучателите в лева съобразно чл. 2, ал. 3, и е анализирал клаузите на чл. 6, ал. 2, чл. 21 и чл. 23, ал. 1 и ал. 2 от договора за кредит.

Въззивната инстанция е приела, че предоставеният на ищците ипотечен кредит не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, поради което те имат качеството на потребители по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а банката - ответник се явява търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. Предвид разпоредбите на чл. 146, ал. 1, ал. 2 и ал. 4 ЗЗП, въз основа на съдържанието на оспорените договорни клаузи и с оглед липсата на ангажирани от банката доказателства за предоставена на потребителите възможност да изразят становище по съдържанието на договора и да повлияят върху посочените клаузи, съдебният състав е заключил, че посочената презумпция не е оборена.

За да направи извод за неравноправност на спорните клаузи на основание чл. 143, т. 19 във връзка с чл. 146 ЗЗП /преди изм. с ДВ бр. 100/2019 г./ и невъзможност за приложение на разпоредбата на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, въззивният съд е изложил следните съображения: договорът за кредит е сключен в швейцарски франкове при очевидна необходимост за ищците от паричен ресурс в лева с оглед целта на договора за кредит, при договорна клауза, възпрепятстваща реалното предоставяне на паричния ресурс в швейцарски франкове /сметката в швейцарски франкове е блокирана/; договорът е сключен в посочената валута само поради по-ниския лихвен процент на кредита в швейцарски франкове; при сключване на договора на ищците е била предоставена информация, че е възможна промяна на обявения курс на банката купува/продава на швейцарския франк и че това ще рефлектира върху размера на дълга в лева, но не е предоставена информация относно това какви ще са икономическите последици за задълженията по договора при значителна обезценка на лева спрямо швейцарския франк, какви са очакваните прогнози относно промяната на курса швейцарски франка/лев, с каквато информация банката, с оглед професионалната й и експертна дейност, е следвало да разполага, както и какви действия могат да предприемат кредитополучателите за минимизиране на риска /напр. чрез застраховане/; предоставената от банката информация е била недостатъчна ищците да преценят дали да носят валутния риск при нисък лихвен процент по кредита или да получат кредит при по-висок лихвен процент, но без да носят валутния риск, като ищците не са защитени и от клаузата на чл. 21 от договора; ищците като средни потребители - относително осведомени и в разумни граници наблюдателни и съобразителни, не биха могли въз основа само на предоставената им информация да преценят потенциално значимите последици от поетия от тях валутен риск, което ги е принудило да се съгласят с предварително установените от банката условия, без да могат да повлияят на съдържанието им, вкл. и по отношение на декларираните в договора обстоятелства; при липсата на ясни и разбираеми критерии за икономическите последици не може да се приеме, че клаузите, свързани с носенето на валутния риск, са уговорени по прозрачен начин, а при установеното по делото фиктивно предоставяне на паричните средства в швейцарски франкове и при липса на предоставяне на достатъчна информация, банката е действала в нарушение на принципа на добросъвестност.

Относно клаузите на чл. 2, ал. 1 и ал. 2 от договора за кредит от 2008 г. е посочил, че не са неравноправни по смисъла на ЗЗП, предвид постигнатото между страните съгласие в чл. 1, ал. 1 от договора и формулирането им по ясен и разбираем начин съгласно изискването на чл. 145, ал. 2 ЗЗП.

Съдебният състав е приел, че договорът за кредит от 2008 г. е валиден и може да бъде изпълняван и без неравноправните клаузи, прехвърлящи валутния риск на кредитополучателите, по аргументи, че процесният договор за кредит съдържа всички основни и необходими за изпълнението му елементи като предоставена парична сума, възнаградителна лихва, срокове за връщане, права и задължения на страните във връзка с евентуално забавяне на погасителните вноски и без посочените неравноправни клаузи.

Въззивната инстанция е констатирала, че по силата на сключения между страните на 01.08.2013 г. договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит НL63184 банката предоставила на ищците кредит в размер 93 600 лв. за рефинансиране на валутния кредит от 2008 г., а кредитополучателите се задължили да го върнат заедно с дължимите лихви при условията, уговорени в него. Установила е, че размерът на предоставения и усвоен от кредитополучателите кредит е 89 953 лв., равняващ се на 56 616.35 шв. франка при курс на шв. франк към лева 1,588810 след превалутирането му съгласно уговорените условия. Вторият кредит е предсрочно погасен на 03.12.2018 г.

Съдебният състав е направил извод, че всеки един от двата договора за банков кредит от 2008 г. и 2013 г. е породил самостоятелно и независимо от другия договор кредитно правоотношение между ищците и ответната банка по съображения, че икономическата цел на предоставения паричен ресурс през 2013 г. не е съществен елемент на договора за кредит и не е от естество сама по себе си да предопредели обвързаност между двата договора. Приел е, че договорът от 2013 г. не може да бъде квалифициран като допълнително споразумение или анекс към договора от 2008г. и не представлява спогодба, която преурежда отношенията по валутния кредит като предоговаря действащ договор посредством неговото рефинансиране, поради което не намира приложение разпоредбата на чл. 366 ЗЗД.

Въз основа на писмените доказателства и заключението на съдебно-счетоводната експертиза въззивната инстанция е установила, че към датата на усвояване на левовия кредит - 12.08.2013 г., остатъкът за връщане от валутния кредит е в размер 56 616,35 шв. франка, курсът на шв. франк към лева, по който е извършено превалутирането на усвоените 89 953 лв. в 56 616,35 шв. франка е 1,588810, както и че валутният кредит е изцяло погасен в деня на усвояване на левовия кредит - 12.08.2013 г.

Предвид нищожността на клаузите на договора от 2008 г., уреждащи прехвърлянето на валутния риск изцяло върху потребителите, съдебният състав е приел, че остатъкът от кредита от 56 616,35 шв. франка е следвало да бъде върнат по курса на шв. франк към лева, уговорен първоначално между страните, а именно 1,1810 или в размер 66 863,90 лв. Поради това, че вместо посочената сума ищците са погасили по първия договор от 2008 г. главница в размер 89 953 лв. или с 23 089,10 лв. повече, като горницата се явява разлика в курса на шв. франк към лева /1,1810 - уговорен курс по договора от 2008 г. и 1,588810 курс в момента на окончателното погасяване на кредита на 12.08.2013 г./, въззивният съд е заключил, че тази сума се явява дадена при начална липса на основание и подлежи на връщане съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

За да направи извод за неоснователност на иска за сумата 23 088 лв., съдебният състав е приел, че е погасен по давност – изтичане на петгодишния давностен срок по чл. 110 ЗЗД за вземанията по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД съгласно т. 7 от ППВС от 28.05.1979 г. по гр. д. № 1/1979 г. Посочил е, че давностният срок е започнал да тече от момента на плащането - 12.08.2013 г., същият е изтекъл на 12.08.2018 г., а исковата молба е подадена на 28.01.2021 г.

Изводът за неоснователност на иска за сумите 1 675,96 лв. и 175,26 лв. - съответно възнаградителни лихви и такси, е аргументиран със самостоятелността на двете кредитни правоотношения от 2008 г. и 2013 г., без наличието на обвързаност между тях, поради което тази претенция не може да се основава на неравноправни клаузи по кредитния договор от 2008 г. Посочено е, че възнаградителната лихва и таксите са начислени върху сумата 23 088 лв., съставляваща част от главницата по договора от 2013 г., за която не е установено да е формирана въз основа на неравноправни клаузи, а е ползвана от потребителите за рефинансиране на кредитния им дълг, поради което заплатените върху нея възнаградителна лихви и такси не са платени при начална липса на основание /нищожни клаузи/, а на договорно основание.

Допускането на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираните от касаторите в т. 2, т. 3 и т. 4 от изложението материалноправни въпроси са от значение за делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили извода на въззивния съд за неоснователност на предявените искове. Настоящият съдебен състав счита, че са изпълнени и посочените от касатора допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за достъп до касация, поради което трябва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Варна за проверка дали релевантните материалноправни въпроси са решени в съответствие с практиката на ВКС и СЕС, обективирана в посочените от касаторите решения.

Отговорът на първия правен въпрос е обусловен от разрешаването на правните въпроси, по които се допуска касационно обжалване на въззивното решение.

С оглед допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК настоящият състав не следва да се произнася по довода за наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като преценката за правилността на въззивното решение ще бъде извършена в решението по чл. 290 ГПК.

На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторите трябва да внесат по сметка на ВКС държавна такса в размер 498,80 лв.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение