Определение № 1895 от 04.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1432/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Грийн Лайф“ ЕООД срещу решение № 166 от 04.05.2023г. по в.т.д. № 39/2022г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 260408 от 25.10.2021г. по т.д. № 103/2020г. на Окръжен съд – Пловдив за отхвърляне на предявения от касатора срещу „Саграда“ ООД иск за заплащане на сумата от 50 000 лева, неплатена част от възнаграждение за извършени консултантски услуги по Договор за консултантски услуги при управление и контрол на строителни дейности на обект в [населено място], сключен на 28.04.2014г.

Оплакванията на касатора са, че решението на въззивния съд е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост – касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Неправилно е възприето, че претенцията на касатора е погасена по давност. В отговора на ответника липсва възражение за изтекла погасителна давност, а такова възражение е направено едва с допълнителния отговор на исковата молба по чл. 373 от ГПК. Неправилен е и изводът, че дори да се приеме, че договорът е възпроизведен на хартиен носител писмен договор, авторството би могло да бъде установено само при наличието на електронен подпис – чл. 13 от ЗЕДУУ, какъвто в конкретния случай липсва. Не са били обсъдени представените с въззивната жалба на хартиен носител документи, съдържащи се в приложен към заключението на съдебно-техническата експертиза компакт диск. Електронната кореспонденция категорично свидетелства, че в отношенията между дружествата електронната поща [електронна поща] е използвана от дружеството – касатор, а не от управителя М. Г. като физическо лице. Не е обсъдено заключението на съдебно-счетоводната експертиза в частта относно възприетото, че ответното дружество не е разполагало с достатъчна кадрова обезпеченост за изпълнение на проекта. Това кореспондира с твърдението на касатора, че техническото ръководство на строителството се е осъществявало от служители на „Грийн Лайф“ ЕООД. Тези обстоятелства са потвърдени от показанията на свидетеля С. Ч. - че ръководителят на дружеството М. Г. е контролирал дейността. Показанията на този свидетел са коментирани избирателно и едностранчиво. Не са коментирани показанията на свидетеля М. К. – Б., която е била ръководител на целия проект. Така не са били обсъдени всички доказателства и доводи на страните. В обжалваното решение въззивният съд многократно набляга на недоказаността на възникването на облигационно правоотношение точно на 28.05.2014г. Налице са убедителни писмени и гласни доказателства, от които да се установи изпълнението на поетите облигационни отношения. Неправилно въззивният съд е приел, че недоказването на датата на сключване на договора е достатъчно основание да се приеме, че такъв не съществува. Касаторът счита въззивното решение и за очевидно неправилно.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационното обжалване на въззивното решение е допустимо поради разрешаването на значими по делото въпроси в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, включително задължителната такава, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Конкретно поставените въпроси са:

1. В кой момент се преклудира възможността на ответника в производството по търговски спорове да въведе възражение за изтекла погасителна давност?

Според касатора въззивното решение противоречи на възприетото в т. 4 от ТР № 1 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК, както и в противоречие с определение № 60636 от 14.12.2021г. по т.д. № 547/2021г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. Евентуално се иска касационно обжалване да бъде допуснато поради това, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

2. Допустимо ли е установяването на авторството на електронни документи, които не са подписани с електронен подпис, чрез уредените в ГПК доказателствени средства и способи за доказване и по-конкретно чрез писмени доказателства и назначаване на съдебно-технически експертизи?

Във въззивното решение, според касатора, на въпроса е отговорено отрицателно, което е в нарушение на практиката на ВКС, обективирана в определение № 169 по ч.т.д. № 672/2017г. на ВКС, ТК, І т.о.

3. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото, включително и тези, които се съдържат в приобщен по делото оптичен диск, който е част от приета съдебно-техническа експертиза?

Касаторът се позовава на определение № 50252 от 01.06.2023г. по гр. д. 1493/2022г. на ВКС, ГК, ІV г.о., определение № 673 от 12.10.2018г. по гр.д. № 2033/2018г на ВКС, ГК, ІІІ г.о., определение № 1579 от 12.06.2023г. по гр.д. № 4148/2022г. на ВКС, ГК, ІІ г.о.

4. Датата на сключване на договор за изработка представлява ли съществен елемент от съдържанието на същия, съответно недоказването на точния момент на постигането на съгласие между страните води ли до недоказаност на възникването на облигационното правоотношение?

5. Може ли съдът да приеме за доказано наличието на облигационно правоотношение по договор за изработка, ако са налице достатъчно доказателства за изпълнението му, но не може да се установи точната дата на неговото сключване?

Касаторът счита тези два въпроса от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

От насрещната страна по жалбата „Саграда“ ООД е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба по делото се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, като се излагат фактическите обстоятелства по спора.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

За да постанови решението си, и като е сподели изводите на първоинстанционния съд за неоснователност на исковете, въззивният съд е приел, че по делото е останало недоказано сключването на договор между страните. По-конкретно е останало недоказано твърдението на ищеца, че при проведена кореспонденция (по електронната поща) управителите между двете дружества са постигнали съгласие касаторът, в качеството си на консултант, да предоставя консултантски услуги във връзка с обявената обществена поръчка с предмет: „Избор на изпълнител за извършване на основни строителни дейности по инвестиционен проект „Панагюрище – общински център с устойчива екологична градска среда и високо качество на живот““, съответно във връзка с нейното изпълнение след сключването между ответника и [община] на Договор № 251/27.05.2014г. Съображенията на съда са били, че представеният от ищеца по делото „Договор за консултантски услуги при управление и контрол на строителните дейности на обект в [населено място]“ с датата 28.05.2014г. не е подписан за ответника. Не може да се установи съгласие за сключване на договора и от представената по делото електронна кореспонденция. Вещото лице компютърен специалист по изслушаната в първоинстанционното производство съдебно-техническата експертиза е дало заключение, че нито едно електронно писмо не изхожда от касатора – ищец, а от М. Г. – управител на дружеството. На името на това физическо лице, а не на търговско дружество, е бил регистриран и електронният адрес [електронна поща]. Дори да се приеме, че писмата са изхождали от дружеството, от електронната кореспонденция не се установява ищецът да е отправил конкретна и ясна оферта към ответното дружество за видовете консултантски услуги, както и за тяхната цена, която да е приета от възложителя. Не е налице хипотезата на чл. 292 от ТЗ. Липсват електронни изявления на страните по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗЕСЕУУ, а са сканирани на хартиен носител и изпратени на електронна поща. Дори да се приеме, че договорът представлява възпроизведен на хартиен носител писмен договор, авторството би могло да бъде установено само при наличието на електронен подпис – чл. 13 от ЗЕДЕУУ, какъвто липсва. Не се установяват частични плащания във връзка с договора, от които да се изведе съгласие за сключването му. Установените плащания от ответника, съгласно изслушаната в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза (основно и допълнително заключение), са с основание „заем“.

Също според мотивите на въззивния съд дори да се приеме, че съгласие за предоставяне на консултантски услуги е имало, не се е установило извършването им, така както услугите са били описани в представения от ищеца „Договор за консултантски услуги при управление и контрол на строителните дейности на обект в [населено място]“ - предоставяне на консултации чрез техническа помощ по организация и управление на строителните дейности по договора за обществена поръчка от 27.05.2014г. По делото не са събрани доказателства за такива обстоятелства. От показанията на изслушаните във въззивното производство свидетели (С. Ч., М. Б.-К., Г. Т.) не може да се направи категоричен извод за изпълнение на договора от 28.05.2014г. с изложеното му съдържанието. Дори да се приеме, че електронните писма са изпратени от името на търговското дружество - касатор, те не установяват изпълнение на консултантски услуги, обем, предмет и цена. Извод за такива предоставени услуги не може да се изведе от счетоводните записвания при касатора. Според вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза счетоводството не е водено редовно. Нарушени са основните счетоводни принципи за текущо начисляване, съпоставимост на приходи и разходи, документална обоснованост, вярно и честно представяне на стопанските операции. При ответника не е имало и осчетоводени фактури за такива предоставени услуги. Осчетоводените при ответника издадени от касатора фактури за периода от 01.01.2014г. – 31.12.2015г. са с основание „наем на багер“. Услугите не са били приемани от ответника. Представеният междинен отчет не е подписан от ответника. Съгласно заключението на вещото лице в периода от 03.06.2014г. до 06.12.2015г. при ответника са били назначени по трудови правоотношения 81 работници

Въззивният съд е приел още, че дори да се приеме, че между страните е сключен договорът от 28.05.2014г., по който ищецът е изпълнил възложеното, а възложителят е приел работата, но не е заплатил дължимото възнаграждение, то предявеният иск отново би бил неоснователен, предвид заявеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност. Вземането за плащане на дължимото се възнаграждение, съобразно твърденията на ищеца, е изискуемо от 06.01.2015, от когато е започнала да тече общата петгодишна давност (чл. 114 от ЗЗД) и доколкото няма доказателства да е прекъсвана или спирана, тя е изтекла на 06.01.2020г., а искът е предявен на 06.02.2020г., или след изтичането на срока на давността.

При тези установени обстоятелства четвъртият и петият от поставените от касатора материалноправни въпроси не могат да бъдат определени като такива от значение за изхода на делото, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – част от правния спор и обусловили правните изводи на въззивния съд. Уточнени и конкретизирани, те съдържат питането дали съдът може да приеме за доказано наличието на облигационно правоотношение по договор за изработка, дори точната дата на неговото сключване да не е била установена. Според касатора отговорът на въпроса е положителен, но по същество това е възприето и от въззивния съд. Този съд е приел, че сключването на договор за консултантски услуги между страните не е доказано, не защото не е доказано това да е станало точно на 28.05.2014г. (датата, посочена в представения от ищеца писмен договор), а защото не е било установено постигнато съгласие за сключване на такъв договор – чрез подписването на писмения документ; чрез разменени електронни съобщения, от които може да се изведе воля за сключване на такъв договор; при условията на чл. 292 от ТЗ (мълчаливо съгласие); чрез конклудентни действия (при доказване на частично изпълнение на договора от ответника).

Това е по отношение на втория поставен въпрос (процесуалноправен) – дали е допустимо установяването на авторство на електронни документи, които не са подписани с електронен подпис, чрез уредените в ГПК доказателствени средства и способи. Въззивният съд не е отрекъл такава възможност, както и значението на електронните документи е било съобразявано с оглед останалите обстоятелства и доказателства. Макар да е посочил, че авторството на договора за консултантски услуги би могло да бъде установено при наличието на електронен подпис (чл. 13 от ЗЕДЕУУ), съдът е обсъдил всички останали обстоятелства и доказателства във връзка със сключването на такъв договор. От въззивния съд е било прието, че не се установява, че писмото от 09.03.2015г. е с автор управителят на ответното дружество Б. П., но това е било въз основа на заключението на съдебно-техническата експертиза. Прието е било също, че дори да се приеме, че електронните писма по делото са изпратени от касатора, по своето съдържание те не установяват изпълнение на консултантски услуги, обем, предмет и цена.

Не може да бъде приет като въпрос от значение за изхода на делото и първият въпрос относно момента, в който се преклудира възможността на ответника в производството по търговски спорове да въведе възражение за изтекла погасителна давност – подаването на отговора или на допълнителния отговор на исковата молба. Въззиният съд се е произнесъл по направеното в допълнителния отговор на исковата молба възражение на ответника за погасяване на процесното вземане по давност, но това произнасяне е хипотетично – дори да е било прието, че договор между страните е сключен, възложената работа е изпълнена и приета от ответника. Тези обстоятелства обаче са отречени от съда. Искът на касатора е отхвърлен не поради изтекла погасителна давност, а поради това, че не е установено сключването на договор между страните и неговото изпълнение.

Третият процесуалноправен въпрос на касатора относно задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, в контекста на заявеното в касационната жалба, че това не е било направено, е въпрос от значение за изхода на делото. Не е налице обаче поддържаното във връзка с въпроса допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от практиката на Върховния касационен съд, включително задължителна негова практика, обективирана в тълкувателни решения (т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по гр. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС). Съгласно тази практика въззивната инстанция изготвя свои собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността й като решаваща, включително при действащия ГПК, уреждащ второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване; въззивният съд е длъжен, когато потвърждава първоинстанционното решение, независимо дали чрез препращане към неговите мотиви, да мотивира решението си, като се произнесе по направените във въззивната жалба оплаквания, както и съответно на жалбата се произнесе по правния спор, като посочи исканията и възраженията на страните, направи преценка на доказателствата, изложи фактическите си констатации, както и правните си изводи, съответно на чл. 272, вр. чл. 236, ал. 2 и чл. 273 от ГПК.

В случая, противно на оплакванията в касационната жалба, въззивният съд е обсъдил документите, съдържащи се в оптичния диск, приложение към изслушаната в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза. Нещо повече, съдът е изложил мотиви, приемайки, че макар електронният адрес [електронна поща] да е бил регистриран на името на физическото лице, управител на ищцовото дружество, от този адрес е била изпращана електронната кореспонденция на дружеството, както такава кореспонденция е била и получавана. Били са обсъдени показанията на свидетелите, но те са счетени недостатъчни за установяване изпълнение на твърдения като сключен от ищеца договор, именно поради конкретното съдържание на уговорените престации. Заключението на съдебно-счетоводната експертиза, прието в първоинстанционното производство, е било съобразено изцяло, включително, че в периода от 03.06.2014г. до 06.12.2015г. при ответника са били назначени по трудови правоотношения 81 работници, т.е. не е била налице кадрова необезпеченост. Правилността на фактическите и правните изводи на въззивния съд не може да бъде обсъждана във фазата по допускане на касационно обжалване.

С оглед изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд - Пловдив.

От името на „Саграда“ ООД е поискано присъждане на направените в касационното производство разноски за адвокат по договор за процесуално представителство, защита и съдействие от 09.08.2023г. – 4 185 лева с ДДС. Представени са договорът, фактура от 14.08.2023г. и извлечение от сметка от същата дата. С оглед изхода на делото от тези разноски следва да бъдат присъдени изцяло (чл. 78, ал. 3 и ал. 4, вр. чл. 81 от ГПК).

Воден от горното съдът