Определение № 2916 от 17.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1114/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ДЗИ – Общо застраховане“ АД, [населено място] срещу решение № 347 от 20.12.2024 г. по в. т. д. № 419/2024 г. на Варненски апелативен съд, с което, след частична отмяна и частично потвърждаване на постановеното от Варненски окръжен съд решение № 217 от 12.06.2024 г. по т. д. № 516/2023 г. в атакуваната му част, предявените от Н. Й. А. и Д. Й. А., двамата от [населено място], срещу дружеството-касатор искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техния баща Й. И. А., настъпила в резултат от пътно-транспортно произшествие от 13.09.2020 г., са уважени съответно: искът на Н. Й. А. е уважен за сумата 28 000 лв., а искът на Д. Й. А. – за сумата 16 000 лв. Касаторът поддържа, че атакуваното решение е неправилно на всички основания, предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК. Счита, че определеният от предходните инстанции, в т. ч. и от въззивния съд, размер на дължимото на ищците обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на техния баща, е завишен, тъй като: не са съобразени в достатъчна степен конкретните и обективно съществуващи обстоятелства, а именно – зрялата възраст на ищците; лисата на писмени доказателства, установяващи, че ищецът Н. А. действително е живял в едно домакинство с починалия; липсата на конкретика в свидетелските показания и възможната заинтересованост на свидетеля от изхода на спора; икономическата обстановка в страната към момента на настъпване на деликта и присъжданите от съдилищата обезщетения. Според касатора, решаващият състав е обсъдил бегло обстоятелствата по делото, но не е посочил какво е значението им за размера на обезщетението. В касационната жалба е изразено несъгласие и с определения обем на съпричиняването на вредоносния резултат – 40 %, с твърдението, че същият е занижен, тъй като не е съобразен с наличието на две независими форми на съпричиняващо поведение от страна на пострадалия. В тази връзка касаторът се позовава и на постановеното от ВКС решение № 669 от 11.11.2024 г. по т. д. № 3686/2023 г. на IV г. о., в което, по предявен иск по чл. 432, ал. 1 КЗ от съпругата на пострадалия в същото произшествие, е прието, че съпричиняването е в размер на 50%. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Как следва да се прилага принципът за справедливост по чл. 52 ЗЗД по отношение на определянето на справедливото обезщетение за търпените неимуществени вреди от правоимащи да получат застрахователно обезщетение лица, настъпили в резултат на смърт на техен родственик, причинена от ПТП; Кои са критериите при определяне на конкретен размер на обезщетение по чл. 52 ЗЗД и следва ли решаващият съдебен състав да изложи съображения по всеки един от тях при определяне на размера; 2. Следва ли решаващият орган, доколко и до каква степен при определяне обезщетението за неимуществени вреди да се съобрази със законоустановените лимити на застрахователите по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ по КЗ, социално-икономическата обстановка в страната към датата на деликта и статистическите данни към същия момент; 3. Кои критерии са значими за определяне на процента на съпричиняване от пострадалия от непозволено увреждане; Следва ли да се обсъди поотделно приносът на пострадалото лице към настъпването на деликта и към настъпването на собствените му травми; 4. Следва ли решаващият орган, който е стигнал до извода за наличие на съпричиняване от страна на пострадало лице от деликт, към настъпването на самия деликт и към настъпването на собствените му травми, да мотивира коефициента на съпричиняване съразмерно конкретния принос; 5. Не следва ли решаващият орган по висящо дело, образувано във връзка с определен деликт, да се съобрази и вземе предвид мотивите по влязло в сила решение по друго дело, образувано във връзка със същия деликт, по отношение установено в мотивите обстоятелство от съществено значение за установяване на фактическата обстановка. По отношение на така поставените въпроси се поддържа, че са разрешени в противоречие със задължителната съдебна практика – ППВС № 17/63 г. и ППВС № 4/68 г., както и в противоречие с казуалната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 240 от 15.01.2019 г. по т. д. № 518/2018 г. на I т. о.; решение № 301 от 21.12.2018 г. по т. д. № 2503/2017 г. на II т. о. и решение № 669 от 11.11.2024 г. по гр. д. № 686/2023 г. на IV г. о. Освен това, с оплакванията срещу приетото съпричиняване на вредоносния резултат касаторът обосновава и твърдението си за очевидна неправилност на обжалвания акт. Ответниците по касация – Н. Й. А. и Д. Й. А., двамата от [населено място] – не заявяват становище по касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено наличието на предпоставките за ангажиране отговорността на „ДЗИ – Общо застраховане“ АД, а именно – реализирано пътно-транспортно произшествие на 13.09.2020г., причинено от водач, застрахован при ответника по риска „Гражданска отговорност“ (чиято вина е установена с влязла в сила присъда), в резултат на което е настъпила смъртта на бащата на ищците – Й. И. А.. Като спорни по делото във въззивното производство са преценени само въпросът за размера на дължимото на ищците обезщетение за неимуществени вреди и въпросът за обема на съпричиняване от страна на починалия при произшествието. При определяне размера на дължимото обезщетение, решаващият състав е взел предвид, че: към датата на ПТП ищците са били пълнолетни; ищцата Д. А. е живеела в чужбина, където се е устроила и имала собствено семейство, но е поддържала ежедневен контакт с родителите си в България, редовно им е гостувала с децата си и обратно и е била близка с баща си, който много й липсвал; ищецът Н. А. е живеел в едно домакинство с баща си, бил е много привързан към него; получавал е от него съвети и финансова подкрепа; приел е загубата му тежко и трудно я е преодолял, като в началото дори е пиел лекарства. Отчитайки близката родствена и емоционална връзка, въззивният съд е счел, че справедливо обезщетение за търпените от ищеца Н. Й. А. неимуществени вреди представлява сумата 130 000 лв., а за ищцата Д. Й. А. – сумата 110 000 лв., поради което е увеличил присъденото от първоинстанционния съд обезщетение на всеки от двамата ищци със сумата 10 000 лв. По-високият размер на обезщетението за ищеца Н. А. е обоснован с факта, приет за установен от показанията на майката на ищците, че той е живеел в едно домакинство с починалия към датата на смъртта му и че неговото страдание е било с по-голям интензитет. Въззивната инстанция е преценила за неоснователен довода на застрахователя, че така определените обезщетения са прекомерно завишени в сравнение със съдебната практика по сходни казуси, позовавайки се на конкретни решения на ВКС и САС. Посочила е, че този размер съответства на икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, индиция за която са и предвидените в Кодекса за застраховането лимити на застрахователното покритие на гражданската отговорност (чл. 492 КЗ), като е отчела също размера на минималната работна заплата през 2020 год. – 610 лева и средната работна заплата по данни от НСИ – около 1400 лв. Въззивният съд е споделил извода за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалия, но не в приетия от първата инстанция обем. С оглед механизма на произшествието, установен от заключението на автотехническата експертиза, отчитайки, че починалият мотоциклетист е навлязъл в кръстовището на червен (за него) сигнал на светофара, непосредствено след жълт сигнал, както и че средната скорост, с която се е движил, е 75 км/ч, което е над позволената от закона 50 км/ч, е приел, че приносът на същия за настъпване на процесното ПТП е в размер на 40%, а не на определения от първостепенния съд обем – 30%. Решаващият състав е определил този размер на съпричиняване, като е отчел, че главната причина за настъпване на вредоносния резултат представлява поведението на водача на товарния автомобил, който е предприел маневра ляв завой, без да спре на стоп линията, при червен към жълт сигнал на светофара, както и поради вменената му по закон квалифицирана грижа към уязвимите участници в движението, каквито са водачите на двуколесни превозни средства – чл. 5, ал. 2, т. 1 ЗДвП. При съобразяване на определените обезщетения и процента на съпричиняване, въззивният съд е приел, че на ищеца Н. А. се дължат 78 000 лв., а на ищцата Д. А. – 66 000 лв., като след приспадане на заплатената им от застрахователя сума (по 50 000 лв.), претенцията на ищеца Н. А. е основателна за 28 000 лв., а на ищцата Д. А. – за 16 000 лв. Настоящият състав намира, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по третия и четвъртия въпрос, поставени от касатора, които, обобщени и конкретизирани в съответствие с правомощията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, се свеждат до въпроса за определяне приноса на пострадалия за настъпване на вредите при пътно-транспортно произшествие. По отношение на този въпрос е осъществено както общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е значим за изхода на делото, така и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото същият е решен в противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС по чл. 290 ГПК – решение № 240 от 15.01.2019 г. по т. д. № 518/2018 г. на I т. о.; решение № 301 от 21.12.2018 г. по т. д. № 2503/2017 г. на II т. о. и решение № 669 от 11.11.2024 г. по гр. д. № 686/2023 г. на IV г. о. По отношение на първите два въпроса, свързани с приетия от съда за справедлив размер на дължимото на ищците обезщетение за неимуществени вреди, касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като същите не могат да бъдат определени като обусловили изхода на конкретното дело съгласно указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК. Решаването на тези въпроси е обусловено от конкретните факти по делото и от преценката им от въззивния съд, поради което те са относими към правилността на обжалваното решение. Освен това, не може да се счете, че по отношение на тях е осъществено и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Напротив, видно от мотивите на обжалвания акт, при преценката за обема на вредите решаващият състав изцяло се е съобразил със задължителната съдебна практика (ППВС № 4/68 г.), както и с практиката по чл. 290 ГПК, като е взел предвид и подробно е обсъдил всички специфични за случая обстоятелства. При определяне размера на дължимото обезщетение са отчетени също лимитите на застрахователно покритие и икономическите условия в страната към датата на пътно-транспортното произшествие. Несъгласието на касатора с тази преценка, обективирано в посочените три въпроса, представлява по своето естество оплакване за необоснованост на обжалвания акт, което е основание за касация, но не и за допускането й. Що се отнася до въпрос № 5, същият няма характер на обусловил изхода на конкретното дело по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото по него липсва произнасяне в мотивите на обжалвания акт. Предвид допускане на касационното обжалване по въпроса, касаещ обема на съпричиняването, не следва да бъде обсъждано релевираното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, доколкото очевидната неправилност на въззивния акт е аргументирана именно с извода относно приноса на починалия. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК