Определение № 2955 от 27.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 548/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ю. С. Л., представляван от адв. Т. З., срещу решение № 1354 от 21.11.2025г. по в.гр.д. № 3051/2024г. на Софийски апелативен съд, с което след отмяна на решение № 260246 от 23.04.2024г. по гр.д. № 10720/2020г. на СГС, I ГО, 27 състав в осъдителната част е отхвърлен предявеният от касатора против „Монимекс” ЕООД иск с правно основание чл.92 ЗЗД за заплащане на сумата 24 210 евро, представляваща неустойка за забавено изпълнение за 269 дни – за периода от 08.10.2017г. до 04.07.2018г., по договор от 29.07.2007г. за учредяване на право на строеж срещу задължение за построяване на сгради и обектите в тях.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Намира за необоснован и формиран при допуснато нарушение на съдопроизводствените правила извода на въззивния съд, че до издаването на удостоверение за въвеждане в експлоатация на жилищните сгради не е съществувала друга пречка освен отсъствието на спорния сервитут в полза на „ЧЕЗ Разпределение България” АД, като сочи, че към момента на учредяване на сервитута строителят не е завършил довършителните работи по двете жилищни сгради, което се установявало от необсъдените от въззивния съд показания на свидетеля С.. Поддържа, че съдът незаконосъобразно е допуснал разширително тълкуване на договора, като е извел насрещни задължения за касатора, които не са договорени и за които той не се е задължавал писмено и изрично и е тълкувал договора единствено с оглед интересите на ответника. В тази връзка сочи, че неправилно въззивният съд е приел, че учредяването на сервитут е задължение на кредитора, без да е действително уговорено между страните, и това действие излиза от обхвата на обикновеното съдействие, тъй като изисква комплекс от правни и фактически действия, които касаторът е бил в невъзможност да извърши сам. Сочи, че въззивният съд не е обсъдил доводите му, както и не е приложил законосъобразно целия фактически състав на чл.95 ЗЗД, като е приел, че липсата на покана и изрично договореното писмено уведомление не изключват приложението на разпоредбата и освобождаване на ответника от отговорност за забавата му. Поддържа, че въззивният съд не е обсъдил и обстоятелството, че периодът, за който се претендира неустойка, е от 18.10.2018г. до 05.07.2018г., т.е. след учредяването на сервитута на 29.09.2017г.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК прави искане за допускане на касационнен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:

1. Задължен ли е въззивният съд да обсъди възраженията на страните и да изложи ясно и изрични мотиви за тяхната неоснователност особено когато мотивира решение, с което отхвърля и не приема правните и фактически изводи на първоинстанционния съд?

2. Задължен ли е въззивният съд да посочи и обсъди поотделно и в съвкупност доказателствата, въз основа на които основава своите фактически констатации и правни изводи?

3. Ако въззивният съд при приложението на чл.20 и чл.12 ЗЗД е приел, че имущественият интерес на едната страна изисква и предполага активност за обезпечаване на добросъвестно изпълнение на договора и без да са договорени изрични задължения за страната, задължен ли е въззивният съд да обсъди имуществения интерес на другата страна и да обсъди всички обстоятелства за поведението на другата страна в облигационната връзка, за да приложи предвиденото в чл.95 ЗЗД освобождаване на длъжника от отговорност? По поставените три въпроса касаторът твърди противоречие с ТР № 1 от 19.12.2013г. по по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 1 от 04.01.2001г. по тълк.д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, решение № 12 от 16.02.2016г. по гр.д. № 2184/2015г. и решение № 89 от 27.03.2025г. по т.д. № 1694/2023г. на ВКС.

4. Освобождава ли се длъжникът от отговорност в хипотезата на чл.95, ал.2, предл.второ ЗЗД, ако за него е налице друга правна и фактическа възможност да изпълни задължението? Касаторът твърди, че по въпроса е налице противоречие с решение № 156 от 01.03.1985г. на ВКС, II г.о. Поддържа, че по въпроса е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

5. Съществен елемент от фактическия състав на чл.95 ЗЗД ли е поканата на длъжника до кредитора, когато е необходимо кредиторът да окаже съдействие за изпълнение на задължението на длъжника, и следва ли длъжникът да поиска това съдействие, когато не е договорено такова задължение и не е определен точен срок за неговата изискуемост? Твърди се, че по въпроса е налице противоречие с решение № 164 от 03.02.2016г. по т.д. № 1890/2014г. на ВКС, I т.о.

6. Допустимо ли е при тълкуване на договора по смисъла на чл.20 ЗЗД съдът да вмени на една от страните ново задължение за съдействие /напр. учредяване на сервитут/, което не е било уговорено между страните, с оглед принципа на свободата на договоряне по чл.9 ЗЗД? Променя ли се изводът, ако изпълнителят по договора е търговец /строител/ - професионалист, от когото се очаква да познава и изпълни всички правни изисквания за реализация на договора? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 162 от 18.11.2010г. по т.д. № 998/2009г. на ВКС, II т.о., решение № 50223 от 16.01.2023г. по гр.д. № 574/2022г. на ВКС, III г.о., решение № 50116 от 18.10.2022г. по т.д. № 1247/2021г. на I г.о., решение № 96 от 22.08.2022г. по гр.д. № 2007/2021г. на ВКС, IV г.о.

Касаторът твърди още, че е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът „Монимекс” ЕООД, представляван от адв. Б. Г., представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол, като сочи, че: по първите три въпроса не е налице произнасяне в противоречие с практиката на ВКС, тъй като въззивният съд е обсъдил доводите на страните и събраните доказателства и е изложил мотиви по тях; по четвъртия въпрос не е налице произнасяне в противоречие с посоченото решение на ВКС и не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК; посоченото във връзка с петия въпрос решение на ВКС не съдържа отговор на същия; направеното от въззивния съд тълкуване на договора е в съответствие с чл.20 ЗЗД и практиката по приложението му. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел, че възражението на ответника за недопустимост на атакуваното решение /като постановено по непредявен иск/ е неоснователно. Посочил е, че при съобразяване на изложените в исковата молба твърдения следва извод, че търсената имуществена отговорност на ответника намира своето основание в правилото на чл.92 ЗЗД във връзка с чл.63 ЗЗД във връзка с чл.14 от процесния договор във връзка с чл.23 от същия, даващи право на собственика учредител и възложител да претендира неустойка от изпълнителя – строител при забава в изграждането на жилищната сграда и въвеждането й в експлоатация. Изтъкнал е, че именно на такава забава /в посочените два варианта/ се акцентира в исковата молба, всички защитни тези и на двете страни в процеса /в това число и заявените пред възззивния съд/ се концентрират точно в тази забава; целият събран по делото доказателствен материал се отнася именно към последната.

Въззивният съд е посочил, че разпоредбата на чл.14, изр.2-ро от договора изисква крайният срок /падеж/ на процесното строителство /в случая 01.12.2016г. – съгласно втория анекс по правоотношението/ да е бил спазен. Намерил е, че това обстоятелство в случая не е налице, тъй като процесните документи, необходими за фактическото и правно финализиране на строежа, са били входирани в администрацията след посочената дата - през 2018г. Приел е за неоснователна защитната теза на ответника, обоснована с различно тълкуване на посочената договорна клауза, което е преценил като не кореспондиращо нито с буквалната редакция на договорния текст, нито с житейската логика. По същите съображения не е споделил и защитната теза на ищеца, обоснована с текстовете по чл.13 от договора, като е изложил мотиви, че относимата към предявеният иск договорна клауза е тази по чл.14 и същата възлага в тежест на дружеството единствено задължението да снабди строежа своевременно с т.нар. „разрешение за ползване“, което е било сторено, но със забава. Приел е, че в случая не е налице основанието по чл.15, ал.1 от процесния договор, тъй като целият заявен от дружеството период на „форс мажор“ попада изцяло след срока за завършване на строителството. Добавил е, че следва да бъде установено с експертни знания дали конкретните метеорологични условия в рамките на фиксирания от дружеството период са били обективна пречка за осъществяване на СМР, каквото доказателство обаче не е събрано по делото при доказателствена тежест за ответника съобразно правилото на чл.154 ГПК. Като косвен аргумент в подкрепа на извода, че до посочената дата /последния уговорен падеж по сделката – 01.12.2016г./ не е била налице обективна пречка за изпълнение на строежа, е счел обстоятелството, че процесните СМР са били завършени в основната им част /до степен „груб строеж“/ още към 2012г. /съгласно представеното в тази връзка писмено доказателство – удостоверение на СО от 06.04.2012г./.

Въззивният е приел за осъществена обаче хипотезата по чл.15, ал.2 от процесния договор. От една страна, е изтъкнал, че забавата на строежа за времето до 22.12.2014г. - датата на втория, последен анекс по договора, в случая е ирелевантна, доколкото първоначалният падеж по сделката е бил изместен двукратно напред във времето по взаимно съгласие на двете страни по правоотношението. От друга страна, е намерил, че събраните по делото доказателства /писмени и гласни, преценени в съвкупност/ сочат, че за периода след сключването на втория анекс по договора, който определя крайния срок на строителството, до момента на изтичане на договорния падеж, съответно до момента на фактическото завършване на СМР и до момента на издаване на процесното разрешение за ползване на сградата, не е съществувала друга пречка за фактически и правно приключване на изпълнението освен отсъствието на спорния сервитут, като е добавил, че не се и твърди наличие на друга пречка от нито една от страните, освен т.нар „форс мажор“. Изтъкнал е, че пряко потвърждение на този извод е фактът, че основната част от строежа е била вече довършена още към 2012г., и обстоятелството, че изпълнението е било приключено в кратък срок след учредяването на същия сервитут, след което ищецът е получил и владението върху процесните обекти на собственост. Изложил е съображения, че предназначението на процесното правоотношение и най-вече имущественият интерес на самия кредитор – възложител, са предполагали последният да предприеме в контекста на постановките по чл.95, предл. 2-ро ЗЗД във връзка с чл.63 ЗЗД във връзка с чл.20 ЗЗД във връзка с чл.12 ЗЗД активни правни и фактически действия, чрез които да обезпечи възможността договорът да бъде своевременно изпълнен - или да прояви лична инициатива /без участие на дружеството/ по учредяване на процесния сервитут, каквато на практика е била проявена от ищеца, но със закъснение, или да предложи на фирмата устно или писмено някаква форма на съдействие, или най-малко да инициира среща със строителя, на която да бъдат обсъдени конкретните причини за забавата в строителството. Намерил е, че такава активност е била необходима в случая най-вече поради това, че първоначалният падеж по договора вече е бил отсрочван двукратно. Посочил е, че липсват доказателства, а и твърдения, такива действия да са били предприемани от ищеца за времето от втория анекс по договора до 2017г., когато е бил учреден процесният сервитут, като следствие от това е било издадено разрешението за строеж от 20.12.2017г., строежът е бил приключен фактически, било е издадено разрешение за ползването му и собственикът е получил и реалната фактическа власт върху обектите на собственост. В тази хипотеза е приел, че поведението /бездействието/ на самия собственик също стои в пряка причинно-следствена връзка с невъзможността за срочно финализиране на установената договорна връзка, което е годно да изключи заявената имуществена отговорност при условията на чл.95, предл. 2-ро ЗЗД. Съобразил е, че липсва договорна клауза както в основния договор от 29.05.2007г., така и в допълненията към него, която да възложи в тежест на ищеца действия /правни и фактически/ по учредяване на спорния сервитут/, че както правилото на чл.95 ЗЗД, така и клаузата на чл.15, ал.3 от договора изискват дружеството да отправи покана до собственика, да поиска изрично съдействие от последния, и че законът /цитираните от първоинстанционния съдия правни норми от ЗУТ и ЗЕ/ регламентират установена „в полза на строителя“ административна процедура, но е намерил, че тези обстоятелства не могат да изключат насрещното задължение на собственика предвид естеството му - и като правен институт, и като житейска логика. Изтъкнал е, че тезата, че собственикът /възложител и учредител/ е освободен от всякаква активност в периода на изпълнение на договорната връзка не намира опора в постановките по чл.12 ЗЗД и чл.20 ЗЗД, като тази връзка е съобразил съдържанието на разменените пред първоинстанционния съд книжа, обуславящи извод, че ищецът не оспорва обстоятелството, че е знаел за наличието на спорната пречка за финализиране на процесното правоотношение - отсъствие на учредени сервитутни права, съответно не е представил доказателства, а и не е навел твърдения, да е предприел някакви действия /въпреки знанието си/, които да обезпечат надлежното изпълнение на договора. Добавил е, че не се твърди също фирмата да е продължила да бездейства въпреки проявена активност от собственика в посочената насока, а напротив - строежът е бил довършен надлежно в кратък срок именно след като собственикът е оказал на дружеството необходимото съдействие /чрез учредяване на процесния сервитут/. Посочил е, че цитираните от първоинстанционния съд и от ищеца текстове от ЗУТ и ЗЕ, конкретно визираната в същите административна процедура, изискват отсъствие на съгласие на съсобствениците /т.е. наличие на спор между тях/, за да бъде „задвижена“ тази процедура от строителя. Приел е, че тази предпоставка в случая не е била налице, а забавата в учредяването на сервитута се дължи на липса на активност у съсобствениците, а не на липса на съгласие между тях, като е отбелязал, че сключените между съсобствениците правни сделки, довели в крайна сметка до учредяването на процесния сервитут, свидетелстват, че такова съгласие е било налично изначално, но същото е било обективирано в правни актове на по-късен етап със закъснение.

По изложените съображения въззивният съд е достигнал до извод за наличие на предпоставката по чл.95, предл.2 ЗЗД във връзка с чл.15, ал.2 от процесния договор, обуславяща отхвърляне на предявения иск.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Първите три процесуалноправни въпроса се отнасят до задължението на въззивния съд да обсъди доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства, както и да изложи мотиви във връзка с тях. По приложението на чл.236, ал.2 ГПК е формирана постоянна практика, обективирана в служебно известните на настоящия състав Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 55 от 03.04.2014г. по т.д. № 1245/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 63 от 17.07.2015г. по т.д. № 674/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 263 от 24.06.2015г. по т.д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 111 от 03.11.2015г. по т.д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т.о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК, както и посочените от касатора решения. Прието е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК. В настоящия случай при постановяване на обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от така формираната практика, като е обсъдил доводите и оплакванията на страните и събраните по делото доказателства, по които е изложил самостоятелни съображения. Въззивният съд е намерил, че се претендира неустойка за забава в изграждането на жилищната сграда и въвеждането й в експлоатация, поради което не е обсъждал свидетелски показания относно извършването на довършителни работи от ответника. Противно на твърденията на касатора, въззивният съд при преценката за наличие на основанието по чл.95 ЗЗД за освобождаване на длъжника от отговорност за забава е обсъдил поведението му, приемайки, че не са били налице предвидените в ЗУТ и ЗЕ предпоставки, при които той като строител може да се възползва от уредените в тях административни процедури, изтъквайки, че сключените между съсобствениците правни сделки, довели до учредяването на процесния сервитут, свидетелстват, че такова съгласие е било налично изначално, но същото е било обективирано в правни актове със закъснение. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд не може да обоснове извод за наличие на твърдяното отклонение от постоянната практика на ВКС, поради което искането за допускане на касационен контрол по поставените въпроси е неоснователно.

Четвъртият материалноправен въпрос по начина, по който е формулиран, не съответства на мотивите на въззивния съд. Противно на съдържащото се във въпроса твърдение, при произнасяне по наличието на хипотезата на чл.95, ал.2, предл.2 ЗЗД въззивният съд не е приел, че за ответника-строител е била налице друга фактическа и правна възможност да изпълни задължението си, а е счел, че предвидената в ЗУТ и ЗЕ административна процедура изисква отсъствие на съгласие на съсобствениците /т.е. наличие на спор между тях/, за да бъде инициирана от строителя, която предпоставка в случая не е била налице. С оглед на това въззивният съд не се е произнесъл по така поставения въпрос, поради което същият не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК.

Поставеният от касатора пети материалноправен въпрос е обсъждан от въззивния съд, поради което осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Не е налице обаче противоречие с посоченото от касатора решение № 164 от 03.02.2016г. по т.д. № 1890/2014г. на ВКС, I т.о., тъй като то не дава отговор на поставения въпрос, а съдържа обсъждане на въпроса дали всяко неизпълнение на задължение на кредитора освобождава длъжника от отговорност да забавата му. От друга страна, произнасянето на въззивния съд по поставения въпрос е обусловено от формирания въз основа на обсъждане на събраните по делото доказателства извод, че при знание за наличие на пречка за завършване на строителството - отсъствие на учредени сервитутни права, ищецът не е предприел действия, които да обезпечат надлежното изпълнение на договора.

Шестият материалноправен въпрос се отнася до приложението на чл.20 ЗЗД и е обоснован с твърдение за вменяване от въззивния съд на една от страните на задължение, което не е било уговорено в договора. По материалноправния въпрос относно тълкуването на клаузите на договора е формирана последователна и безпротиворечива практика на ВКС - както с цитираните от касатора решения, така и със служебно известните на настоящия състав решение № 81/07.07.2009г. по т. д. №761/2008г. на ВКС, I т.о., решение № 89/17.07.2009г. по т. д. №523/2008г. на ВКС, II т.о., решение № 546/23.07.2010г. по гр.д. №856/2009г. на ВКС, IV г.о., решение №151/5.10.2010г. по т.д. №1035/2009г. на ВКС, II т.о. и решение № 157/30.10.2012г. по т.д. №696/2011г. на ВКС, II т.о. В цитираните решения, е прието, че при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи съдът е длъжен да извърши тълкуване на договора според критериите на чл.20 от ЗЗД, за да изясни действителната, а не предполагаема воля на договарящите. Прието е, че прилагането на критериите на чл.20 от ЗЗД изисква съдът да тълкува отделните договорни уговорки във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността и като не подменя вложената от страните обща воля. В конкретния случай въззивният съд е обсъдил клаузите на сключения договор и наред с това е съобразил и поведението на страните след сключването му, с което не се е отклонил от практиката на ВКС, обективирана в решение № 133/15.03.2021г. по гр. д. №3595/2019г. на ВКС, IIІ г.о. и решение № 140/11.03.2025г. по гр. д. №930/2024г. на ВКС, IIІ г.о., според която съдът тълкува договора, изхождайки не от буквалния смисъл на текста, а от смисъла, следващ от общия разум на изявленията; доколко буквалният текст изразява действителната обща воля на страните и как следва да се тълкува отделната уговорка предвид систематичното й място в договора и общия му смисъл, преценявайки и обстоятелствата, при които е сключен договорът, както и поведението на страните преди и след сключването му. Чрез поставения въпрос касаторът изразява несъгласие с правните изводи на съда, че той е дължал съдействие на строителя за изпълнение на договора чрез учредяване на сервитут. По своята същност въпросът представлява оплакване за неправилност, като приетите за установени факти и обстоятелства по спора, както и формираните правни изводи след тълкуване на договора подлежат на проверка съгласно чл.281, т.3 ГПК и могат да бъдат разглеждани само във фазата на касационното производство по чл.290 ГПК, но не и в производството по чл.288 ГПК.

Не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contralegem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extralegem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая обжалваното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение