Определение № 29 от 21.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 1987/2020 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от „Денис Ер“ ЕООД срещу определение №1346/08.06.2020г. по ч.гр.д. №1515/2020г. на Апелативен съд- София, с което е потвърдено определение №806/10.02.2020г., постановено по т.д.№5295/2015г. на Софийски градски съд. С първоинстанционното определение е оставена без разглеждане молбата на „Денис Ер“ ЕООД за възстановяване на срока за изпълнение на указанията на съда, дадени с разпореждане от 14.08.2015г. Частният касационен жалбоподател твърди, че определението е неправилно- постановено в нарушение на закона и необосновано. Допускането на касационно обжалване обосновава с предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по следните правни въпроси: 1. „Налице ли е непредвидено и непреодолимо обстоятелство при неправилно връчване по чл.50 ГПК?“ и 2. „Има ли процесуална пречка твърдяната нередовност /невръчване/ на съобщението за внасяне на ДТ по ИМ да е предмет на установяване в производството по искане за възстановяване на срок по чл.64 и сл. ГПК?“ - в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в цитираните определения на ВКС- основание за допускане до касация по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Излага доводи и за очевидна неправилност на обжалвания акт- основание за допускане до касация по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В изложението на основанията за допускане до касационен контрол на въззивното определение са наведени оплаквания за неправилност на съдебния акт, които представляват основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК, но не подлежат на разглеждане в производството по допускане до касационно обжалване. Препис от частната касационна жалба не е връчен на ответника с оглед етапа на производството /подадена искова молба, която не е връчена на ответната страна/. Частната касационна жалба е допустима – подадена е в законоустановения срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Производството по т.д. №5295/2015г. на Софийски градски съд е образувано по предявен от „Денис Ер“ ЕООД срещу Столична община иск с правно основание чл.92 ЗЗД за сумата 50 000 лева. С разпореждане от 14.08.2015г. съдът е оставил без движение исковата молба с указания за представяне в 1-седмичен срок на доказателство за внесена по сметка на СГС държавна такса в посочен размер и на препис от исковата молба за връчване на ответника. С разпореждане от 12.03.2016г. исковата молба е върната на основание чл.129, ал.3 ГПК поради неизпълнение на указанията. Разпореждането е влязло в сила. С обжалваното определение на Апелативен съд- София е потвърдено определението на първоинстанционния съд, с което е оставено без разглеждане искането на ищеца за възстановяване на срока за изпълнение на разпореждането от 14.08.2015г., инкорпорирано в частна жалба вх.№116848/11.09.2018г., подадена срещу разпореждането за връщане на исковата молба. Въззивният съд приема, че ищецът е уведомен за пропускането на срока за изпълнение на указанията, дадени му с разпореждането от 14.08.2015г., с получаването на съобщението за връщане на исковата молба. Като констатира, че това съобщение е надлежно връчено в хипотезата на чл.50, ал.2 ГПК на 20.04.2016г., а молбата за възстановяване на срок по чл.64, ал.2 ГПК е подадена на 11.09.2018г., решаващият съдебен състав стига до извод, че искането е направено след изтичане на 1-седмичния преклузивен срок и не подлежи на разглеждане. Намира за неоснователно възражението на жалбоподателя относно редовността на връчването на съобщението по реда на чл.50, ал.2 ГПК, като излага и аргументи, че с влязъл в сила съдебен акт /в производството по постановяване и обжалване на разпореждането за връщане на исковата молба/ е извършена преценка на редовността на връчването на разпореждането за връщане на исковата молба. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което съгласно чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Поставените от частния касационен жалбоподател въпроси не отговарят на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационен контрол, тъй като не съответстват на мотивите на въззивния съд, респ. не се явяват обуславящи за изхода на производството. Въззивният съд не е обсъждал наличието на непредвидено и непреодолимо обстоятелство по смисъла на чл.64, ал.2 ГПК, тъй като не е разгледал по същество искането за възстановяване на пропуснат срок, а е приел, че същото е недопустимо поради изтичане на преклузивния срок по чл.64, ал.3 ГПК. Изводът на решаващия съдебен състав, че искането по чл.64, ал.2 ГПК е направено след изтичане на преклузивния срок и е недопустимо, е направен след анализ на извършените по делото процесуални действия от ищеца и съда, релевантни за това производство. Съдът не е преценявал редовността на връчването на съобщението за оставяне без движение на исковата молба с указания за внасяне на държавна такса и представяне на препис от исковата молба за ответника, тъй като е приел, че релевантният момент за преценка дали молбата по чл.64, ал.2 ГПК е подадена в срок е получаването на разпореждането за връщане на исковата молба. По изложените съображения настоящият състав приема, че не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното определение до касационен контрол. Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай определението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касатора доводи представляват оплаквания за допуснати процесуални нарушения и материална незаконосъобразност на определението по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, които могат да се обсъждат само след допускане на съдебния акт до касационен контрол. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд