Определение № 1525 от 07.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4111/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. А. А., К. А. А., И. И. С. и Д. А. М. срещу въззивно решение № 262142 от 28.06.2022 г., постановено по в. гр. д. № 5386/2021 г. на Софийския градски съд, с оплаквания за неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. С посоченото решение въззивният съд е отменил решение № 20022289 от 25.01.2021 г. по гр. д. № 42086/2019 г. на Софийския районен съд и вместо него е отхвърлил като неоснователни предявените от касаторите против А. Д. А.-П. искове по чл. 31, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на всеки от тях по 10 000 лв., които суми представляват обезщетения за лишаване от ползване на 2/6 ид. части от фабрична сграда на пет етажа с идентификатор № **** по КККР на [населено място], построена в поземлен имот с идентификатор № *** по КККР на [населено място], находящ се в [населено място], [улица], представляващ имот с пл. № * в кв. 36 по плана на [населено място], м. „*“, за периода от 13.10.2015 г. до 14.04.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 19.07.2019 г. до окончателното им изплащане, както и по 3041,91 лв. мораторна лихва върху главниците за периода от 19.07.2016 г. до 18.07.2019 г. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че процесният имот е бил съсобствен между Б. А. А., К. А. А., И. И. С., Д. А. М. и Г. Х. П., при квоти по 5/24 ид. части за първите четирима и 4/24 ид. части за последния. Г. Х. П. е починал на 22.08.2018 г., като ответницата А. Д. А.-П. е негова преживяла съпруга. От събраните по реда на чл. 266, ал. 2 ГПК писмени доказателства от въззивния съд, а именно саморъчно завещание, съставено на 02.09.2011 г. от Г. Х. П., вписано в Службата по вписванията – София, с вх. № 9785 от 26.02.2019 г., акт № 198, том II, дело № 7077/2019 г. и протокол за обявяване на саморъчно завещание, с рег. № 15998/26.11.2018 г., съставен от нотариус П. П., с рег. № 157 на НК, е установено, че същият се е разпоредил в полза на своя брат Б. Х. П. с всички свои движими вещи и недвижими имоти, както и с всички суми по банкови сметки, открити на негово име в България и чужбина, в т.ч. и откритите в САЩ и Франция. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че саморъчното завещание е общо по смисъла на чл. 16, ал. 1 ЗН, поради което третото за спора лице Б. Х. П. е придобил по силата на наследствено правоприемство цялото наследствено имущество на Г. Х. П., включително правото на собственост върху притежаваните приживе от наследодателя 4/24 ид. части от процесния недвижим имот. Тъй като по делото липсват данни завещанието да е оспорено по реда на чл. 42 ЗН или да е реализирано потестативното право по чл. 30 ЗН от ответницата, въззивният съд е приел, че спорното вещно право не е преминало в патримониума на последната и между страните по делото не е налице съсобственост по отношение на процесния недвижим имот. С оглед липсата на една от материалните предпоставки за възникване на притезателните права на ищците, заявените с исковата молба претенции са приети за неоснователни. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Кои нови обстоятелства и кои нови доказателства са допустими да се сочат и представят във въззивното производство, с оглед приложение на изключението по чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК, необходимо ли е доказване на предпоставките за тяхната допустимост и кой носи доказателствената тежест за това; 2. При наличие на извършено вписване по реда на Правилника за вписванията на определени факти и предвид оповестителното действие на вписването, може ли да се приеме, че страната е била в обективна възможност да узнае за съществуването му след момента на вписването му или извършеното вписване изключва приложението на чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК при несвоевременно позоваване и представяне на доказателствата за този факт; 3. В съответствие с изискванията на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК длъжен ли е съдът в случаите, в които обосновава решението си на представени едва във въззивната инстанция нови по смисъла на чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК доказателства, да изложи в мотивите си съображения въз основа на какви доказателства счита, че са доказани сочените от страната причини за несвоевременното им представяне, както и съображения защо счита, че тези причини са обективни. Ответната страна по жалбата А. Д. А.-П. е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като са налице релевираните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. В случая по отношение на поставения от касаторите първи въпрос /уточнен от съда съгласно дадените в т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения/ относно допустимостта на приемане на доказателства от въззивната инстанция, които страната е могла да посочи и да представи пред първоинстанционния съд, без да изложи и обоснове причините, поради които не е сторила това, същите основателно сочат, че той е решен в противоречие с посочената от тях практика на ВКС – решение № 38 от 09.02.2022 г. по гр. д. № 2750/2021 г., IV г. о., решение № 136 от 25.06.2019 г. по гр. д. № 4465/2018 г., IV г. о., решение № 859 от 11.01.2011 г. по гр. д. № 1295/2009 г., IV г. о., решение № 29 от 27.03.2019 г. по гр. д. № 1482/2018 г., I г. о. и решение № 60 от 17.03.2014 г. по гр. д. № 4474/2013 г., III г. о., поради което касационното обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Отговор на останалите въпроси евентуално ще бъде даден с решението по съществото на спора. С оглед изложеното на касаторите следва да се укаже необходимостта от представяне на доказателства за внесена държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на по 260,84 лв. за всеки един от тях /общо 1043,36 лв./ съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК по сметка на ВКС. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,