Определение № 4542 от 28.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2348/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№33658/12.03.2026г. на М. И., чрез адв. В. срещу решение №561/27.01.2026г. по в.гр.д.№10225/2022г. на СГС, потвърждаващо първоинстанционното решение, с което е постановено делбата на съсобствения неподеляем имот да се извърши чрез изнасянето му на публична продан. Според касатора въззивното решение е неправилно- постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон, и е необосновано. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че от свидетелските показания не се установява тя да е живяла в съсобствения имот към момента на настъпване на смъртта на наследодателя, което е една от необходимите предпоставки имотът да бъде възложен на нея.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните формулирани въпроси:

1. „Какви са правомощията на въззивния съд при решаване на спора по същество, има ли въззивният съд задължение да обсъди всички доказателства, твърдения, доводи, възражения и становища на страните, надлежно въведени в процеса, както и да посочи защо приема едни от тях, а други не приема и да формира свои непротиворечиви фактически и правни изводи въз основа на доказателствата в тяхната съвкупност?“, по който се твърди противоречие с ППВС №7/1965г.; т.19 от ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС; ТР №1/2013г. постановено по тьлк.д. №1/2013г. по описа на ОСГТК на ВКС; решение №222/27.03.2018г. по т.д. №505/2017г. на ВКС, решение №28/18.04.2019г. по гр.д. №2014/2018г. на ВКС, решение №193/18.12.2019г. по гр.д. №1090/2019г. на ВКС, решение №685/13.11.2025г. по гр.д. №4971/2024г. на ВКС и др.

2. „При преценката на свидетелските показания на близки роднини по делото /на дъщеря на една от страните/ следва ли да се вземе предвид тяхната заинтересованост и да се подходи с особена критичност, както дали същите трябва да не се вземат предвид, ако противоречат на писмени доказателства по делото; как следва да се обсъждат от съда свидетелските показания, как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл.172 ГПК?, по който въпрос според касатора разрешението на въззивния съд е в противоречие с решение №207/17.03.2021г. по гр. д. №165/2020г. на ВКС, решение №100/08.05.2018г. по гр. д. №1737/2017г. на ВКС, решение №131/12.04.2013г. по гр. д. №1/2013г., решение №481/29.07.2025г. по гр. д. №578/2024г. на ВКС и други.

3. „Представлява ли доказателство в процеса извънсъдебното и/или съдебно признание на неизгодни за страната факти и обстоятелства, за които тази страна е направила твърдения, но касаят друг период от време, различен от исковия период, и задължен ли е съдът да вземе предвид и да изгради своите фактически и правни изводи на направеното признание на факт и при решаване на спора?”, по който въпрос се твърди противоречие с решение №527/15.03.2012г. по гр.д. №943/2010г. на ВКС, решение №65/30.07.2014г. по т.д. №1656/2013г. на ВКС, решение №134/05.08.2019г. по гр.д. №3482/2018г. на ВКС, решение №50009/07.03.2025г. по т.д. № 1988/2022г. на ВКС и др.

4. „Налице ли е условието по чл.349, ал.2 от ГПК сънаследникьт да е живял с наследодателя към момента на откриване на наследството /към датата на смъртта на наследодателя/, ако този сънаследник е живял в имота, който има характер на жилище и се използва именно за живеене, заедно с наследодателя в един продължителен период от време /повече от една година/ с цел да полога денонощно грижи за болния наследодател, ако са налице останалите условия за уважаване на претенцията за възлагане на делбения имот?“, по който се твърди, че решението на въззивния съд е в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР №1/19.05.2004г. постановено по гр.д. №1/2004г. по описа на ОСГК на ВКС; решение №387/03.11.2011г. по гр.д. №1477/2010г. на ВКС, решение №223/12.10.2012г. по гр.д. №235/2012г. на ВКС, решение №29/17.04.2018г. по гр.д. №1729/2017г. на ВКС, решение №14/02.08.2021г. по гр.д. №1851/2020г. на ВКС и други.

В случай, че не се установи наличието основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, касаторът счита, че произнасяне по тези съществени процесуално-правни и материално-правни проблеми е от значение и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, т.е. твърди наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.

Освен посочените по - горе основания за допускане на касационното обжалване, според касатора е налице и основанието, уредено в чл.280, ал.2 от ГПК - решението е очевидно неправилно, тъй като не са взети предвид събрани по делото доказателства, а някои от тях са възприети и интерпретирани от съда неправилно, не са кредитирани показания на свидетели, от които се установява осъществяването на основен факт, от който зависи изхода на целия спор.

Ответницата Е. К., чрез адв. Б. в отговора си излага становище за недопустимост на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Останалите ответници не са депозирали становище по касационната жалба.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното:

Производството е за делба във фазата по извършването.

С влязло в сила на 17.11.2021г. решение, е допусната делба на обект с идентификатор [№], представляващ ВТОРИ ЖИЛИЩЕН ЕТАЖ, обособен със самостоятелен вход, от масивна двуетажна еднофамилна къща, с площ от 71 кв. м, заедно с изба в сутерена под първия жилищен етаж, находящ се в [населено място], [улица], ет.2, заедно с правото на строеж за този етаж и избата върху дворното място, в което е построена къщата, представляващо държавна земя и съставляващо имот с идентификатор [№], с административен адрес: [населено място], Столична община, район „В.“, [улица], целият с площ 912 кв.м., между съделителите както следва: за Е. П. К. - 3/9 ид. части; за М. П. И. – 3/9 ид. части; за Л. К. И. – 1/9 ид. част; за Ю. А. И. – 1/9 ид. част, и за П. А. И. – 1/9 ид. част.

В първото съдебно заседание във втората фаза, съделителката М. И. е заявила възлагателна претенция по чл.349, ал.2 ГПК при наведени твърдения, че към момента на откриване на наследството на общия наследодател - 18.02.2013г., е живеела в делбения жилищен имот, считано от м. март 2012г. без да променя постоянния и/или настоящия си адрес. Баща й бил много болен и се нуждаел от денонощни грижи, поради което се наложило да напусне работа на 01.12.2012г. Не притежавала друго жилище, за което е представила декларация.

От фактическа страна, въззивният съд е приел за безспорно, че към 18.02.2013г., когато е починал, наследодателят П. А. И. е живеел в делбения имот.

Във връзка с възлагателната претенция, от приетите по делото удостоверения въззивният съд е установил, че от 01.01.1980г. М. И. е обявила за свой настоящ адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес] а от 24.10.2001г. е обявила същия за свой постоянен адрес, като към 11.03.2022г. няма заявени промени. От приетото копие от трудова книжка е установил, че считано от 01.12.2012г., М. И. е прекратила трудовото си правоотношение с ЕТ „Л.-Р. А.“ за длъжност „работник кухня“.

Въззивният съд, преценявайки свидетелките показания, съобразно разпоредбата на чл.172 ГПК, е изложил, че не кредитира показанията на св. М., тъй като са недостоверни, основани на предположения, неточни и недетайлизирани. Свидетелят предполага, че М. живеела при баща си, когато му се обаждала по телефона да ги закара до болница, но не може да каже в кой период е било това /било преди 7-8 годни и повече/, нито поне приблизително колко пъти е карал баща й. Въпреки предположенията му, че М. живеела при баща си, свидетелят твърди, че идвала в[жк]„да се преоблича“, което е нелогично ако М. се е установила да живее при баща си; не знае дори приблизително кога е починал бащата на М., т.е. кога според него М. се върнала в[жк]. Показанията на св. М. съдът е кредитирал като преки и достоверни в частта, установяваща, че през есента и зимата на 2012г. е ходила в делбения имот, за да помага на М. в грижите за баща й, който бил трудно подвижен. Относно момента на връщане на М. в[жк]показанията ѝ противоречат дори на изложеното от М. И., че е живяла в делбения имот до 18.02.2013г. Показанията на тази свидетелка не са кредитирани и в частта, че М. П. напуснала работата си като хигиенист, за да гледа баща си, тъй като противоречат отбелязаното в трудовата книжка, че до 01.12.2012г. М. И. е работела на длъжност „работник кухня“. Показанията в частта им, че през 2012г. М. живеела в имота само с баща си, противоречат на установеното от показанията на св. В., че в имота е живеела и бившата жена на П. И. – „баба П.“, в която част показанията на св. В. се подкрепят от представеното във въззивното производство удостоверение, съгласно което П. Д. е предявила срещу страните в настоящото производство установителен иск за собственост на процесния имот с правно основание чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.79 ЗС.

Въззивният съд е посочил също, че показанията на св. М. и св. М., че ищцата живеела в процесния имот, противоречат и на твърденията на самата М. И., която в отговора си на исковата молба ясно е заявила, че не е ползвала процесния имот нито преди, нито след смъртта на наследодателя им, никога не е живяла в този имот и никога не е имало нейни вещи в този имот.

От правна страна, въззивният съд е посочил, че за уважаване на претенцията за възлагане по чл.349, ал.2 ГПК е необходимо кумулативното наличие на следните предпоставки: допуснатият до делба имот да е жилищен и неподеляем; съсобствеността да е възникнала единствено от наследяване /т.8 на Тълкувателно решение №1 от 19.05.2004г. по гр. д. №1/2004г., ОСГК на ВКС/; при откриване на наследството съделителят, поискал възлагане, да е живял в жилището; същият да не притежава друго жилище.

Изложил е, че искането от съделителката М. И. е заявено в срока по чл.349, ал.4 ГПК, като спорен е само въпросът дали при откриване на наследството на 18.02.2013г. същата е живяла в делбения имот. Позовавайки се на разясненията в т.7 на Тълкувателно решение №1 от 19.05.2004г. по гр. д. №1/2004г., ОСГК на ВКС по приложението на чл.288, ал.3 ГПК /отм./ аналогичен на чл.349, ал.2 от действащия ГПК, е приел, че изискването съделителят да е живял в процесното жилище предполага трайно фактическо състояние, продължително във времево отношение, установяване и пребиваване в делбения недвижим имот с цел използването му по предназначение, като доказването на правнорелевантния факт, че претендиращият съделител е живял в имота, е свързано с установяване на различни конкретни за случая обстоятелства. Изложено е, че доказването следва да е пряко и пълно, като изводът на съда не може да почива на предположение въз основа на регистрацията на постоянен адрес, който може да не съвпада с адреса по местоживеене.

Въззивният съд е заключил, че при нейна доказателствена тежест, въззивницата не е доказала пълно и главно да е живяла в делбения имот към момента на откриване на наследството в съответствие с цитираното тълкувателно решение. Обсъдените писмени и гласни доказателства, и прецененото по реда на чл.175 ГПК признание на факт, заявено от М. И. с отговора на исковата молба - че нито преди, нито след смъртта на наследодателя е ползвала имота, никога не е живяла в този имот и никога не е имало нейни вещи в този имот, според въззивния съд не могат да обусловят извод, че М. И. се е установила да живее в делбения имот в сочения от нея период, вкл. към правнорелевантния момент на откриване на наследството. По тези съображения съдът не е кредитирал показанията на свидетелите в посочените части. От техните показания е приел за установено само, че М. И. е полагала грижи за баща си, но не и, че се е установила да живее трайно в делбения имот с цел използването му по предназначение.

При липсата на една от кумулативно изискваните предпоставки, претенцията по чл.349, ал. 2 ГПК е счетена за неоснователна, а предвид установения по делото факт, че делбеният имот е неподеляем, въззивният съд е преценил, че единственият способ за извършване на делбата е изнасянето му на публична продан, в какъвто смисъл е било и първоинстанционното решение.

При така развитите мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод за липсата на основания за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение / чл.280, ал.2 ГПК /. Съгласно дадените в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС ще селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Съгласно т.4 на визираното тълкувателно решение точното прилагане на закона и развитието на правото по чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

По първия въпрос, касаещ задължението на въззивния съд да извърши преценка и анализ на всички събрани по делото доказателства относно релевантните обстоятелства, както и да разгледа и обсъди всички възражения и доводи на страните и да изложи мотиви по тях, не се констатира въззивният съд да е допуснал нарушение, изпълнявайки своята правораздавателна дейност в противоречие с установената съдебна практика. Напротив, именно в съответствие с нея, включително и с разясненията, съдържащи се ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013г., ОСГТК и множество решения, включително с цитираните от касаторката, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, и е изложил свои мотиви по искането, с което е бил сезиран. Въззивният съд съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, при което е преценил относимите доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, в мотивите на решението си е обсъдил доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения. Съдът се е произнесъл като въззивна инстанция, като сам е установил фактите по делото и е изградил свои правни заключения. Развил е съображения в рамките на надлежното му сезиране, като е обсъдил доказателствата, събрани в хода на производството пред първостепенния съд, в рамките на спорната пред него фактическа обстановка. Съобразявайки всички събрани доказателства в тяхната съвкупност, въззивният съд е счел, че доколкото не може да се направи извод касаторката да е живяла трайно и постоянно в делбения имот към датата на настъпване на смъртта на общия наследодател, то не са налице основания същият да ѝ бъде възложен в дял.

Липсват основания за допускане на касационно обжалване по втория въпрос, относим към преценката на свидетелските показания. Според практиката на ВКС, показанията относно спорните факти следва да бъдат ценени от съда по вътрешно убеждение с оглед всички останали доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност. При преценката на изложеното от свидетел, възможно заинтересован от изхода на делото, съдът следва да подходи към тях със завишена критичност, да съобрази доколко те са повлияни от тази заинтересованост, съдържат ли вътрешни противоречия или неясноти и уклончивост относно определени факти или противоречия с останалите доказателства по делото. Съдът може да възприеме тези показания за достоверни само след анализ на всички доказателства, явяващи се в подкрепа или в опровержението им, излагайки мотиви защо дава вяра на показанията на свидетеля, въпреки възможната му заинтересованост. В този смисъл са решение №176/28.05.2011г. по гр. д. №759/2010г. на ВКС, решение №207/17.03.2021г. по гр. д. №165/2020г. на ВКС, решение №700/28.10.2010г. по гр. д. №91/2010г. на ВКС, решение №100/8.05.2018г. по гр. д. №1737/2017г. на ВКС. Въззивното решение не е постановено в противоречие с цитираната практика. За да счете възлагателната претенция за неоснователна, въззивният съд е извършил съвкупна преценка на събраните по делото гласни доказателства, след което се е мотивирал защо счита, че ищцата не е доказала твърдяното от нея, а именно, че тя е живяла в дома на баща си в периода от март 2012г. до 18.02.2013г. Посочил е изрично защо не кредитира показанията на свидетелите св. М. и св. М., както и, че те противоречат и на твърденията на самата М. И., изложени в отговора на исковата молба, че не е ползвала процесния имот нито преди, нито след смъртта на наследодателя им.

По третия въпрос относно преценката на неизгодни за страната факти и обстоятелства във връзка с чл.175 ГПК също не се установява наличието на основание за допускане на касационно обжалване. По приложението на разпоредбата на чл.175 ГПК има трайно установена съдебна практика, с която въззивния съд се е съобразил. Признанието на факти от касаторката, съдържащо се отговора на исковата молба е обсъдено от въззивния състав и взето предвид при постановяване на решението, във връзка с всички обстоятелства по делото, както изисква разпоредбата на чл. 175 ГПК. По въпроса за преценката на признанието на неизгоден за страната факт, е налице многобройна съдебна практика / решение № 475 от 08.06.2010 г. по гр. д. № 1311 от 2009 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 249 от 27.12.2011 г. по гр. д. № 1037 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 49 от 12.03.2015 г. по гр. д. № 5062 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г. о./, според която изявление на страната по делото, което съдържа неизгодни за нея факти, има характер на признание, което има важно доказателствено значение, поради което съдът е длъжен да го прецени с оглед на всички обстоятелства по делото и да съобрази установения с това признание факт при формиране на правните си изводи. В съответствие с тази практика, въззивният съд, след като е съобразил останалите доказателства, и най-вече свидетелските показания, е приел, че М. И. не е установила чрез пълно и главно доказване, че живяла трайно и постоянно в делбения апартамент в посочения от нея период.

Не се констатира разрешението на въззивния съд да е противоречие с Решение №50009 от 7.03.2025г. на ВКС по т. д. №1988/2022г. Доколкото в настоящия случай се касае за съдебно признание – извършено в отговора на исковата молба, пред съда, разглеждаш делото, то съдът правилно е преценил, че доказателствената тежест за неговото разколебаване е за направилата го страна, която обаче в хода на процеса не е ангажирала достатъчно такива доказателства.

По четвъртия поставен въпрос не се констатира разрешението на въззивния съд да е в противоречие с възприетото в т.7 на ТР №1//19.05.2004г. на ОСГК и на решенията, цитирани в изложеното. Напротив, в съответствие с тях, след като е съобразил разясненията в ТР, досежно изискването "да е живял в него" /т. е. процесното жилище/, въззивният съд е заключил, че при нейна доказателствена тежест, въззивницата не е доказала пълно и главно към момента на откриване на наследството да е живяла в делбения имот в съответствие с цитираното тълкувателно решение. За да достигне до този извод, съдът е извършил детайлна и задълбочена преценка на събраните по делото доказателства, и най-вече на изслушаните в тази връзка свидетелски показания, като за ирелевантно е отчетено обстоятелството, че регистрираните постоянен и настоящ адрес не съвпадат с делбения имот.

В обобщение- не са налице основанията за допускане до касационно обжалване на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК по така поставените въпроси.

Не се установява и наличието на основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като по всички формулирани въпроси е налице многобройна, трайна и непротиворечива практика, с която разрешението на въззивния съд е изцяло съобразено. Касаторката не е изложила и аргументи по коя законова разпоредба липсва съдебна практика, или такава, която се нуждае от осъвременяване, или е от значение за развитие правото.

Решението не е и очевидно неправилно- посочено като основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. За да е налице предпоставка за допускане до касационен контрол по смисъла на цитираната разпоредба, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е такава квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не страда от такъв порок: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към производството за делба норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите му не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Не са налице и останалите основания по чл.280, ал.2 ГПК: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му.

Изложеното в молба вх. №14393/06.07.2026г. и приложените към нея доказателства не следва да бъдат съобразявани при настоящото произнасяне на съда, тъй като в касационното производство е недопустимо приемането на нови писмени доказателства, установяващи ново настъпили факти доколкото съобразно действащия ГПК, и разясненията на ТР №1/19.02.2010г. ВКС е съд по правото, а не по фактите.

С оглед изхода на спора, ответниците по касация имат право на разноски за настоящото производство. Доколкото писмен отговор на касационната жалба е депозиран само от Е. К., на същата съобразно направеното искане и представени доказателства следва да бъдат присъдени разноски в размер на 400 евро за процесуалното представителство пред настоящата инстанция.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение