Определение № 1249 от 17.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1534/2024 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Е. З. С., ЕГН [ЕГН] и С. З. С., ЕГН [ЕГН] против решение № 398 от 18.12.2023 г. по гр.д.№ 211/2023 г. на Кюстендилски окръжен съд, с което е потвърдено решение №67 от 22.01.2023г. постановено по гр.д.№1952/2021г. на РС-Кюстендил, с което е допусната съдебна делба на апартамент, находящо се в [населено място], [улица], [жилищен адрес] вх.“***“, ет.1, ап.1 с площ 99.43 кв.м, с идентификатор ***в сграда с идентификатор №***намираща се в поземлен имот с идентификатор №***, ведно с избено помещение №***, със застроена площ 7.35 кв.м. между касаторите с квота по 7/24 ид.ч. и ответника А. Д., ЕГН-[ЕГН] с квота 10/24 ид.ч. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради неспазване на чл.235 и чл.7, ал.1 ГПК, защото не са обсъдени в съвкупност всички представени по делото писмени и гласни доказателства. Оспорват се квотите, при които е допусната делбата, като основният довод е, че съдът е следвало да приложи чл. 161 ГПК и да приеме за доказано, че е извършено дарение в полза на касаторката Е. С., щом ответника е задължен и не представя нот. акт №16, том І, н.д.№26/84г., който не се съхранява в Службата по вписване. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК се твърди основанието по чл. 280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК, но не са формулирани въпроси. Твърди се противоречие със съдебната практика по приложението на чл.235 и чл.7, ал.1 ГПК, неприлагане на чл. 161 ГПК, неяснота какво съдът е имал предвид, посочвайки, че съдържанието на нот. акт от 1984 г. не е установен и чрез свидетели, съгл. чл. 165 ГПК. Счита, че изводите на съда противоречат на житейската логика, защото през 1996 г. преживялата съпруга е прехвърлила по 1/3 ид.ч. на всеки от тримата съделители от своята 1/2 ид.ч., а не от 2/3 ид.ч., колкото е имала. Ответникът по касация А. Д. не взема становище по жалбата. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване е, поради което съдът я преценява за допустима. По делото е установено следното: С нот. акт № 70,т.ІІ/1980 г. И. С. Д. е признат за собственик на процесния апартамент, получен в обезщетение за отчужден имот през 1973 г. Той е бил в брак от 1942 г. с Р. Г. Д.. След смъртта на съпруга И. Д. на 18.11.1988 г., негови наследници са преживялата го съпруга Р. Д., синът му А. И. Д. – ответникът по иска и децата на дъщеря му Д. И. С., починала преди баща си – на 04.12.1971 г. Синът А. Д. придобива по наследство след смъртта на баща си 1/6 ид.ч., а всеки от внуците – С. и Е. – по 1/12 ид.ч. С н.а. № 165,т.ІV/1996 г. Р. Д. дарява двамата си внука и сина си с по 1/3 ид.ч. от своята 1/2 ид.ч. от апартамента, т.е. всеки от тримата съделители придобива по дарение по 1/6 ид.ч. Р. Д. умира на 08.12.2005 г. и останалата й 1/6 ид.ч. по наследство от съпруга й се разпределя между тримата съделители, като А. Д. придобива по наследство от майка си 1/12 ид.ч., а всеки от внуците С. и Е. – по 1/24 ид.ч. Така всеки от двамата касатори /внуци на общите наследодатели/ придобиват по наследство и дарение от баба си по 7/24 ид.ч. / 1/12 +1/6 +1/24/, а А. Д. придобива по наследство от баща си, дарение и наследство от майка си общо 10/24 ид.ч. / 1/6 +1/6 + 1/12/ В хода на производството пред РС ищцата Е. С. е твърдяла, че с н.а. № №16, том І, н.д.№26/84г. дядо им И. Д. им е дарил части от апартамента. В службата по вписване не се пази този нот. акт. В азбучника е отразено единствено, че И. Д. е направил през 1984 г. дарение. Не е отразено и не е установено то да се отнася за идеална част от процесния апартамент и в чия полза е направено. В Община Кюстендил също не се установява да се съхранява копие от такъв нот. акт или да е отразено съдържанието му в разписната книга към плана или в данъчната служба. В с.з. на 05.07.1922 г. пълномощника на ищците е направил твърдение, че дядото на ищците им е дарил идеална част от процесния апартамент, но нот. акт бил в ответника. Той е заявил, че той има такъв акт, поради което е задължен да го представи. В следващо съдебно заседание, проведено на 13.09.2022 г. ответникът Д. е заявил, че ищцата Е. С. му е взела документите, които е притежавал и не му ги е върнала. РС е определил изложените по-горе квоти. Не е приел за доказано, че е извършено дарение през 1984 г. от дядото на ищците на част от процесния апартамент, като е положил усилия за издирване на посочения нот. акт в Службата по вписване и в Общината с няколко запитвания, но освен номера на акта и името на прехвърлителя, което съвпада с името на наследодателя на страните не е установено друго. Въззивната инстанция е приела, че страните спорят само относно квотите, при които да се допусне делбата и също е изискала служебно информация от Службата по вписване и Община Кюстендил, но не е установена друга информация. С въззивното решение, след анализ на приетите доказателства, въззивният съд е изчислил същите квоти между страните от процесния апартамент. Въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по редовна възивна жалба в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Предвид изложеното, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 ГПК. Според т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретнния спор. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното определение, като касационният съд не е задължен да го изведе от изложението или от касационната жалба, а може само да го уточни или конкретизира. В случая не са поставени ясно формулирани въпроси, което е достатъчно да не се допуска касационно обжалване. Въпреки това предвид съдържаноието на изложението, съдът отбелязва следното: Съдебната практика по чл. 7, ал.1 ГПК задължава съда служебно да извърши необходимите процесуални действия за движението и приключването на делото и да следи за законосъобразното извършване на процесуалните действия от страните, като им съдейства за изясняване на делото от фактическа и правна страна. В случая съдът е изпълнил тези си задължения, като активно е съдействал за събиране на доказателства, които касаторите са твърдели, че съществуват. Настоящата инстанция не констатира и нарушение на задължението на съда по чл. 12 от ГПК и по чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК. Представените доказателства са обсъдени. Съдът не констатира противоречие със съдебната практика по чл. 7, ал.1 и чл. 235 ГПК, респективно не намира, че е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно съдебната практика се приема, че условие за приложение разпоредбите на чл. 161 ГПК е уведомяването на страната за фактите, които съдът ще приеме за доказани в случай, че страната създава пречки за проверката им. Прилагането на последиците на чл. 161, във връзка с чл. 190, ал. 2 от ГПК е възможно, когато насрещната страна не оспорва съществуването на документа, но отказват да го представят. Когато тя оспорват съществуването на документа с твърдението, че изобщо не е бил съставен или пък е съставен, но е изгубен или унищожен, страната, която се позовава на него ще трябва да установи съществуването и съдържанието му, а във втория случай и това, че не е загубен или унищожен по нейна вина. / Решение № 23 от 26.04.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2732/2016 г., IV г. о.Решение № 190 от 25.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4079/2019 г., IV г. о./ В настоящия случай не е установено, че дарението се отнася до процесния апартамент и че е в полза на касаторите, а липсва и твърдение относно това каква идеална част е дарена на нея и на другия ищец-касатор. Ответникът е заявил, че има „такъв нот. акт“, но в следващо съдебно заседание е заявил, че е предал документите на ищцата. Така по делото не е установено нито относимостта на липсващия в Службата по вписване нот. акт нито съдържанието му, нито че копие от него се намира към момента на разглеждане на делото у ответника. Отделно от изложеното, към 1984 г. дядото на ищците И. Д. е бил в брак с другата наследодателка – баба им Р. Д., а процесния апартамент е бил съпружеска имуществена общност и той не е могъл да се разпореди сам с частта си от апартамента. /чл.22, ал.1, изр.3 СК от 1985 г. отм./. Като прехвърлител по липсващият нот. акт в Службата по вписване не фигурира съпругата Р. Д.. Поради всичко изложено, съдът не констатира противоречие със съдебната практика по приложението на чл. 161 ГПК. поради това, че въззивният съд не е приел, че наследодателя се е разпоредил в полза само на ищците с конкретна идеална част от процесния апартамент. Не е налице и очевидна неправилност Такава е налице когато решението страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми, която може да се установи от мотивите на съдебния акт без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба за правилно приложение на материалния закон, за допуснати съществени процесуални нарушения или несъответствие на фактическите изводи от събраните доказателства. Очевидно неправилно е решението когато съдът не е приложил или е приложил в обратен смисъл императивна правна норма. Нормите на Закона за наследството, определящи квотите на наследниците са императивно, но те са приложени правилно. Спазени са и съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина решаване на правния спор, при зачитане равенството на страните. Делото е решено според установените факти по делото, а съдебното решение не може да почина на предположения. Твърденията, че грубо са нарушени основни логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените факти по делото не се установява от мотивите на обжалваният съдебен акт. Затова не се допуска касационно обжалване и на това основание. В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение