Определение № 4782 от 07.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2467/2026 г.

Производството е по чл. 288 и сл. ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от И. Ш. И., чрез адв. Р. Е. Р., срещу решение № 21 от 02. 03. 2026 г. по в.гр.д.№ 22/2026 г. на ОС – Търговище, потвърждаващо решение № 492 от 21. 10. 2025 г. по 420/2025 г. на РС – Търговище, с което:

а/ е отхвърлен предявеният от И. Ш. И. против М. Л. Л., Н. А. М., Н. Н. М. и А. А. С. положителен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗС, за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик, на основание придобивна давност, на поземлен имот с идентификатор *по КККР на [населено място], общ. Търговище, с адрес [населено място], [улица], с площ от 1322 кв.м., ведно с построената в него селскостопанска сграда с идентификатор *, с площ от 113 кв.м., на основание придобивна давност;

б/. е уважен предявеният от А. А. С. срещу И. Ш. И. насрещен положителен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК,за описания по-горе имот и сграда, основан на договор за покупко-продажба,сключен с ответниците М. Л. Л., Н. А. М. и Н. Н. М..

Поддържа се наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Подаден е отговор на касационната жалба от ответниците М. Л. Л., Н. А. М., Н. Н. М. и А. А. С., чрез адв. А. Н., с който се изразява становище за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и правилност на същото.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

Предявеният положителен установителен иск е основан на чл. 79, ал. 1 ЗС. Ищецът твърди, че от 1995 г. до предявяване на иска е владял процесния имот и стопанската сграда, която се използвала за съхранение на сеното (за плевник). През 2011 г. купил от родителите си и съседния имот с идентификатори *, ведно с построената в него къща и стопанска постройка, където заживял. Процесният имот е в един двор заедно с другите два съседни имота с идентификатори *и ***. Ищецът и майка му живеят в съседните имоти и поддържат и процесния. През 2014 г. се снабдил с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка. До настоящия момент само той владее процесния имот постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно и несъмнително.

Ответниците М. Л. Л., Н. А. М. и А. А. С. са оспорили иска за собственост като неоснователен. Въвели са твърдения, че са придобили собствеността върху процесния имот по наследство от А. Л. С. и А. М. Д., а наследодателите им – на основание влязло в сила съдебно решение от 29. 01. 1976 г. по гр. д. № 215/1975 г. на ТРС, с което е обявен за окончателен, на основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, сключен между наследодателите им А. Л. С. и А. М. Д., като купувачи, и чичо им А. Д. К., като обещател, предварителен договор за покупко-продажба от 20. 12. 1968 г. На 16. 04. 2014 г. се снабдили с констативен нотариален акт по давност и наследство, а с нотариален акт № 169/23. 08. 2024 г. продали имота на ответника А. А. С.. Твърдят, че макар през 1989 г. първите две ответници да се изселват в Турция, всяка година се връщали в България, извършва ли са необходими ремонти в имота, поддържали са го и не са преустановявали владението си върху същия. През лятото на 2017 г. отдали имота под наем на И. И. Х., който го ползвал за земеделски склад в продължение на години, до продажбата му през 2024 г. на последния ответник.

За да отхвърли предявения от И. Ш. И. против М. Л. Л., Н. А. М., Н. Н. М. и А. А. С. положителен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗС, въззивният съд е приел за недоказано твърдението на ищеца да е владял имота непрекъснато от 1995 г. до предявяване на иска на 20. 03. 2025 г. Ангажираните от ищеца свидетели не установяват ищецът да е предприел действия, включително и спрямо собствениците на имота, обективиращи намерение за своене, възприемането на които би им позволило да защитят правата си по исков ред. Ползването на имота от ищеца и негови близки в определени периоди от време от по няколко години, изразяващо се в пускане на животните в него, косене веднъж годишно, поправяне на покрива на стопанската сграда и пускане на роднина да живее в същата за около 2 години, до смъртта му, не доказват осъществяването на непрекъснато владение.

Тези правни изводи са основани на показанията на свидетелите Е. Н. и Ф. И., ангажирани от ищеца, както и от показанията на Б. С. и Е. Д.. От показанията на свидетелите на ищеца – първата без родство и дела със страните, а втората негова майка, се установява, че от 1990 г. родителите на ищеца се настанили в къщата на бабата на ответниците Мима и Н., зад която се намира процесният имот – около 1,5 дка, със стара плевня, към която имало и две стаи. И. влизал и в процесния имот, гледал там животни, при нужда и теч оправял частично, със стари керемиди, и стопанската постройка. Ищецът пуснал И. да коси мястото и да вземе тревата, а за две години допуснал и вуйчо си (брата на свидетелката Ф. И.) да живее в имота от смъртта си.

От показанията на свидетелите Б. С. и Е. Д., ангажирани от ответниците, е установено, че къщата, в която живее ищецът била на бабата и дядото на ответниците М. Л. и Н. М., а след смъртта им родителите им живеели в къщата. През 1989 г. и двете ответници се преселили да живеят в Турция. Тогава кметът поискал разрешение от М. Л. да настани в празната им къща семейството на ищеца, тъй като тяхната къща станала негодна за ползване. Процесният имот се намира зад тази къща и в същия има порутена плевня, в която ищецът бил настанил за две години вуйчо си до смъртта му. Ищецът не е косил имота, М. и Н. го дали за три години на хора да го косят, а след това спрели да го дават. В спорния имот ищецът и родителите му са връзвали животни да пасат там, но не са гледали животни.

За да достигне до извод за основателност на насрещния иск по чл. 108 ЗС, предявен от ответника А. А. С. против И. Ш. И. съдът приел, че А. С. е придобил правото на собственост върху имота по силата на договор за покупко-продажба, сключен с н.а. № 169 от 23. 08. 2024 г., който е породил прехвърлително действие, тъй като продавачите М. Л., Н. М. и Н. М. са били носители на прехвърленото право на собственост.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения, както и всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора.

2. Следва ли съдът, при наличие на две групи свидетелски показания, да изложи доводи защо давя вяра на едните, а на другите не.

3. Задължен ли е съдът да събере всички допустими, относими и своевременно посочени доказателства, да ги обсъди в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства и установените чрез тях твърдения на страните, възражения и доводи.

4. Отглеждане на животни, поправяне на покрив, настаняването на роднина, косене и недопускането на лица имащи претенции към имота, който е ограден и има вход към имота на ищеца, представляват ли установяване на фактическа власт, която се квалифицира като владение, и приложима ли е презумпцията по чл. 69 ЗС.

5. Кое владение е спокойно и наличието на спорове за имота, без да е упражнено насилие, без да е поддържано с насилие и без ищецът да е възпрепятстван да упражнява фактическата власт смущава ли този принцип.

6. Ползването на имота в определени периоди от по няколко години чрез отглеждане на животни, ремонт на покрив, настаняване на роднини да живеят в имота и косенето веднъж годишно, без да е доказано прекъсване на фактическата власт на ищеца върху имота, представлява ли непрекъснато владение и приложима ли е презумпцията на чл. 69 ЗС.

7. Ползването на имота в определени периоди от по няколко години чрез отглеждане на животни, ремонт на покрив, настаняване на роднини да живеят в имота и косенето веднъж годишно, без да е доказано прекъсване на фактическата власт на ищеца върху имота, представлява ли непрекъснато владение и приложима ли е презумпцията на чл. 83 ЗС.

8. Извършването на действия в имота и недопускане на лица с претенции към същия представлява ли явно владение.

9. Посещаването на имота, без да са допускани в него и да имат фактическа власт върху него и сключване на договор за наем с трето лице, без да е налице фактическа власт върху имота, при установена фактическа власт от страна на ищеца, без тази негова фактическа власт да е прекъсната, представлява ли загуба на право на собственост.

Твърди се, че първите три въпроса са решени в противоречие с решение № 222 от 27. 03. 2018 г. по т.д. № 505/2017 г. на ВКС, решение № 15 от 30. 01. 2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г. на ВКС, IV г.о., решение № 228 от 1. 10. 2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г. на ВКС, I г.о., а останалите шест въпроса – в противоречие с решение № 88 по гр. д. № 661/2016 г. на ВКС, II г.о., и решение № 330 по гр. д. № 1519/2010 г. на ВКС, II г.о.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първите три въпроса. Действията на въззивния съд съответстват на формираната по въпросите практика на ВКС. Въззивният съд, като инстанция по съществото на спора, в рамките на заявените във въззивната жалба оплаквания, е обсъдил всички събрани по делото и относими към правния спор доказателства – гласни и писмени, както и установените с тях факти. Посочил е кои свидетелски показания кредитира и защо. Разгледал е всички доводи и възражения на страните. Изложил е изводите си в мотивите към решението, които отразяват осъществена правораздавателна дейност по съществото на спора. Несъвпадението между становището на ищеца и изводите на въззивния съд не е основание за допускане до касационен контрол на въззивното решение. А оплакването за несъответствие между фактически изводи и събраните по делото доказателства представлява оплакване за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК и обсъждането му в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо, тъй като в това производство се извършва преценка само за наличие на основания по чл. 280 ГПК, независимо от правилността на съдебния акт (обсъждането на правилността е недопустимо, освен в хипотезата на чл. 280, ал 3, пр. 3 ГПК, каквато в случая не е налице).

Четвърти, шести и седми въпрос са фактически, а не правни и е невъзможно на същите да се даде принципен еднозначен отговор. Всеки релевантен към спора факт се преценява не сам по себе си, а с оглед всички факти, установени въз основа на събраните писмени и гласни доказателства.

Разглеждането на пети, осми и девети въпрос би било от решаващо значение за изхода на спора при условие, че по делото бе установено осъществявано от ищеца владение върху имота в срока по чл. 79, ал. 1 ЗС. В случая е прието, че действия като ползване на имота през определени периоди от време, изразяващи се в пускане на животни в него, настаняване на роднина на ищеца да живее в стая до плевнята за около две години до смъртта си, поправяне при необходимост на течове от покрива плевнята чрез извършване на частични ремонти със стари керемиди, не сочат на намерение за своене и не може да се окачествят като осъществявано непрекъснато владение върху имота на ответниците в срока по чл. 79, ал. 1 ЗС. При тези правни изводи е безпредметно да се обсъждат характеристиките на спокойното владение и предпоставките за прекъсване на владението. Във връзка с осми и девети въпрос следва да се добави, че по делото не е установено кога, респ. откога ищецът не е допуснал ответниците да влязат в имота си, което води до невъзможност да се прецени, евентуално, начало на владението и периода на осъществяването му.

С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответниците по касационната жалба разноските за касационната инстанция, представляващи разходи за адвокатско възнаграждение в размери от по 800 лв., съгласно представените договори за правна защита и съдействие, съдържащи и разписки за плащане на сумите.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,