Определение № 316 от 15.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 2456/2019 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

П. М. П. чрез адв. Г. П. обжалва решение № 1437 от 13.06.2019 г. по гр.дело № 6169/2019 г. на Апелативен съд - София, с което е потвърдено решение на Окръжен съд - Враца от 18.06.2018 г. по т.д. № 115/2017 г. в частта, с която настоящият жалбоподател е осъден да заплати на „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД, [населено място] сумата от 25 787,58 лв., представляваща заплатени лихви за забава за периода - 11.12.2009 г. - 18.12.2012 г. върху главница от 82 500 лв. – изплатени обезщетения по застраховка „Гражданска отговорност“ на трети лица.

Счита, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. По отношение неотносимостта на свидетелските показания в процесния случай и необсъждането на същите от съда, жалбоподателят счита, че е налице основание за допускане на касационното обжалване, визирано в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, поради това, че постановеното и обжалваното решение е в противоречие с решение № 106 от 19.06.2019 г. по гр.д. № 1463/2018 г. на ВКС, ІV г.о. Излага подробни съображения относно установените факти по делото. Моли решението да бъде отменено.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на правно основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно, че според касатора обжалваното решение е очевидно неправилно.

Сочи и следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:

1. Има ли правно значение, с оглед разпоредбите на чл. 224, ал. 1, изр. 1 от КЗ /отм./ и чл. 9, ал. 2 от Наредба № 24 от 08.03.2006 г. /отм./, уведомяване на застрахователен агент, чрез когото е сключена застрахователната полица, за настъпване на застрахователно събитие /обстоятелства, които биха довели до възникване на гражданска отговорност на застрахователя/, при съобразяване на обстоятелството, че застрахователният агент упражнява професията си в централен офис /Главна агенция/ на застрахователното дружество/?“

2. Липсата на писмено доказателство за уведомяване за настъпило застрахователно събитие следва ли да се тълкува като липса на уведомяване, при условие, че за застрахователя съществува насрещно задължение да приеме и регистрира всяко уведомление за настъпило застрахователно събитие? Допустими и относими ли са свидетелски показания за доказване на надлежно уведомяване на застраховател за настъпване на застрахователно събитие /обстоятелства, които биха довели до възникване на гражданска отговорност на застрахователя/, при липса на други доказателства за уведомяването, при условие, че застрахователното дружество не се е противопоставило на събирането на тези доказателства?“

Ответникът „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, [населено място] чрез адв. Н. Б., оспорва основателността на депозираната касационна жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно, че между страните е сключен договор „Гражданска отговорност на автомобилистите“, в срока на който П. П. е причинил ПТП от 11.12.2009 г. Освен това безспорно са установени и изплатените на 18.01.2013 г. в полза на пострадалите от ПТП (причинен от П. П.) обезщетения в общ размер 82 500 лв. и законната лихва върху тази сума от 11.12.2009 г. до 18.01.2013 г. По спорния въпрос – относно обстоятелството дали П. е уведомил надлежно застрахователя за настъпилото ПТП, съобразно задължението си по чл. 224. ал. 1 от КЗ /отм./, въззивният съд е приел, че в тежест на ответника е било да докаже правоизключващото си възражение, че е уведомил застрахователя. Според апелативния състав, съгласно чл. 8 и чл. 9 ал. 2 от действащата към релевантния период Наредба № 24 от 08.03.2006 г. за задължителното застраховане по чл. 249 от КЗ (ред. ДВ бр. 3/11.01.2008 г.), застрахованият е длъжен в 7-дневен срок писмено да уведоми застрахователя за събитието, а застрахователят е длъжен да приеме и регистрира всяко уведомление за настъпило застрахователно събитие. Поради това, според въззивния съд, уведомлението трябва да бъде в писмен вид и да се регистрира от застрахователя. От ответника не се твърди, че е предал лично на застрахователя уведомлението. Твърдял, че е уведомил застрахователния агент. Въззивният съд след обсъждане на доказателствата е приел за установено, че няма доказателства Л. Г., когото ответникът твърди да е уведомил за настъпилото застрахователно събитие да е служител при застрахователя или да е натоварено да приема уведомления от името на застрахователя. Няма доказателства застрахователят да е бил уведомен надлежно за настъпилото ПТП. Апелативният състав е констатирал, че увредените са заявили претенцията си на 18.12.2012 г., а обезщетенията са заплатени на 18.01.2013 г. Поради липсата на доказателства застрахователният агент да е оправомощен от името на застрахователя да получава уведомления за настъпили застрахователни събития и поради обстоятелството, че не е доказано отправяне на уведомление от П. П. до застрахователя, въззивният съд е приел, че П. П. като лице, застраховано по риска „Гражданска отговорност“, не е съобщил на застрахователя за настъпване на събитието нито в седемдневния срок по чл. 224. ад. 1 от КЗ /отм./, нито в по-късен момент преди 18.12.2012 г., когато е заявена претенцията от пострадалите. Поради тази причина, според апелативния съд, П. дължи заплащане на надплатените лихви върху сумата 82 300 лв. за периода 11.12.2009 г. - 18.12.2012 г., като размерът на заплатената лихва през посочения период е 25 787.60 лв. Поради последното, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение.

Допускането касационно обжалване на въззивното решение се извършва служебно само на основанията, посочени в чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 от ГПК. Когато е налице вероятност съдебното решение да е нищожно или недопустимо. В стадия по селекция на касационните жалби съдът следи за най-тежките пороци на съдебните решения. В този смисъл са разясненията в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. Именно поради това и с изменение на чл. 280, ал. 2 от ГПК са предвидени основания по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 от ГПК, като е налице правна възможност касационната инстанция служебно да допусне касационно обжалване при наличие на вероятност да са налице тежки пороци на обжалваното решение. А именно – да е налице вероятност решението да е нищожно или недопустимо. В конкретния случай такива пороци не се установяват при извършената служебна проверка.

По отношение на соченото касатора правно основание по чл. 280, ал.2, пр.3 от ГПК настоящият съдебен състав намира, че с изменението на ал. 2 на чл. 280 ГПК в редакцията ДВ бр. 86/2017 г. законодателят е предвидил, че е налице очевидна неправилност като основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2 от ГПК. Соченото основание изисква неправилността на решението да произхожда от самото решение, без да се налага проверка на неговата правилност по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК. Такова решение, което може да се определи, че е очевидно неправилно би било решение, при което законът е приложен в противоположен смисъл или е приложена несъществуваща правна норма или при произнасянето си съдът е допуснал явна необоснованост вследствие на грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая съдът от обжалваното въззивно решение не може да достигне до извод, че е налице соченото основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Всяка неправилност при която следва да се извърши касационна проверка на обжалваното решение, не може да бъде обсъждана в производството по чл. 288 от ГПК.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от наличие на предпоставките, установени в чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК – касационният жалбоподател да е посочил материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешен от въззивния съд, който е от значение за решението по конкретното дело, за решаващата воля на съда и е обусловил изхода на делото. Задължение на касатора е да посочи правния въпрос, включен в предмета на делото и от значение за изхода на спора като общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. Едновременно с това сочените от касатора въпроси следва да отговарят на допълнителните основания, предвидени от законодателя в чл. 280, ал. 1, т.1-3 ГПК, а именно въпросът да: 1. е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. да е решен в противоречие с актовете на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз; 3. въпросът да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Преценката на Върховния касационен съд за допускане на решението до касационно обжалване се прави въз основа на изложеното от касатора с оглед посочените от законодателя критерии. Съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. 1/09 г. правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, а възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

На първо място, според настоящия състав, не е налице посоченото от жалбоподателя основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд е преценил, че твърдението на ответника по иска, касатор в настоящето производство, че е уведомил застрахователния агент за настъпилото пътно-транспортно произшествие е без значение. Посоченият правен въпрос относно доказването на уведомяването на застрахователя чрез уведомяване на застрахователния агент е включен чрез възражението на ответника в предмета на делото. Но всъщност решаващият извод, за да приеме, че застрахователят има право на регрес за платените лихви върху сумата на платено застрахователно обезщетение, е свързан с обстоятелството, че след анализ на доказателствата въззивният съд е стигнал до извод, че не може да се установи, че конкретното сочено лице застрахователен агент е служител при застрахователя, както и да му е било възложено да приема уведомления от името на застрахователя. Това е довело до извода на съда, че след като не се установяват тези правомощия на застрахователния агент, то е без значение уведомяването на застрахователния агент, чрез когото е сключен договорът за застраховка. Прието е, че няма доказателства застрахователят да е уведомен. В този смисъл поставеният в случая правен въпрос не е обусловил решението по делото. Конкретно установените факти по делото, че няма доказателства агентът да е натоварен да приема уведомления, са довели до извод, че следва да има доказателства да е уведомен застрахователят чрез този агент. От друга страна въззивният съд е приел, че изискване на закона в нормата чл. 8 и чл. 9, ал. 2 от Наредба № 24 за задължителното застраховане по чл. 249 от КЗ отм, е да уведоми застрахователя, а последният да приеме и регистрира всяко уведомление за настъпило застрахователно събитие. А това означавало подаване на уведомление в писмена форма и регистрирането му от застрахователя. Въззивният съд не е разрешавал въпроса за това, че застрахователният агент с оглед обстоятелствата – работа в централен офис на застрахователя, е бил натоварен да получава уведомления или че именно според работата си се е явил оправомощен да получава уведомления. Конкретно са анализирани обстоятелства по делото и е прието, че конкретно соченият агент не е имал правомощия да приема уведомления. Допускането до касационно обжалване може да се извърши само по посочени от касатора правни въпроси, по отношение на които е налице някое от сочените основания по чл. 280, ал.1, т. 1-3 от ГПК. Касационното обжалване не може да се допуска по въпроси, свързани с анализ на доказателствата или правилността на съдебното решение, на основание правилно приложение на закона, поради това, че за проверка правилността на съдебното решение е необходимо изследване на основанията по чл. 281 т. 3 от ГПК при призоваване на страните в открито съдебно заседание. В този смисъл, законодателят е предвидил, че само разрешаването на правен въпрос може да обуслови допускането до касационно обжалване на съдебно решение, чиято правилност да се провери. Но проверка на обосноваността на съдебното решение, не може да е основание за допускане касационно обжалване. Въззивният съд в случая е направил извод, че конкретният застрахователен агент Л. Г., не е имал права да приема уведомления и поради това уведомяването му не води до уведомяване на застрахователя. Изключено е от съда наличието на право на агента да получава уведомления за сметка на застрахователя. Изводът е направен с оглед анализа на доказателствата и е свързан с правилността на съдебното решение. Това разрешение не е на правен въпрос, който да е обусловил решаващата воля на съда. Въззивният съд не е обсъдил дали застрахователният агент, като намиращ се в офис на застрахователното дружество, е овластен да получава уведомления за настъпили щети. Прието е, че свидетелските показания за уведомяването на застрахователния агент Л. Г. са неотносими. Решаващият извод е, че липсва писмено уведомяване на застрахователя. В този смисъл посоченият от касатора правен въпрос не съставлява общо основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение и това от своя страна не дава възможност да се провери сочените допълнителни основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и 3 от ГПК.

Не може да се извърши преценка налице ли е соченото допълнително основание по т. 1 от ГПК, противоречие на разрешен правен въпрос с константна практика на ВКС, изразена в решение № 106 от 19.06.2019 г. по гр.д. № 1463/2018 г. на ВКС, ІV г.о. Поставеният първи правен въпрос е относно уведомяване на застрахователен агент, работещ в офис на застрахователя, за настъпване на застрахователното събитие. Докато посоченото съдебно решение на ВКС е израз на константната практика, че съдът е длъжен да обсъди всички събрани доказателства по отделно и в тяхната съвкупност и да изгради изводите си само въз основа на съвкупната им преценка в съответствие с чл. 12 и чл. 235 от ГПК, както и да изложи мотиви във връзка с тези свои изводи. Това сочено допълнително основание би съответствало на разрешения в практиката правен въпрос, но не се свързва с посочения първи правен въпрос.

По отношение на поставения втория правен въпрос. Въззивният съд е приел, че доказателствената тежест съобразно чл. 154 от ГПК за установяване изпълнение на изискването на чл. 224 от КЗ отм, а именно уведомяване на застрахователя е на застрахованото лице, което би се ползвало от този факт. Обсъдена и разпределена е доказателствената тежест относно входящия регистър на застрахователя за приети уведомления за образуване на щети. Но е прието, че тежестта на доказване е на застрахования. По отношение на втората част на втория правен въпрос се свежда до това дали въпреки това, че е налице изискване на закона уведомлението до застрахователя да се отправи писмено съгласно чл. 224 от КЗ отм, то при общо съгласие на страните да се допуснат и изслушат свидетели, може ли да се приеме за доказан фактът на уведомяване на застрахователя. В случая въпросът се свежда до преценка на свидетелските показания с оглед разпоредбата на чл. 164, ал. 2 от ГПК. Въззивният съд е приел, че няма да преценява тези свидетелски показания, защото те засягат уведомяване на застрахователен агент, което изключва надлежното уведомяване на застрахователя съобразно изискването на чл. 224, ал. 1 от КЗ отм. Всички тези въпроси са свързани с правилна преценка на установените факти и данни по делото, т.е. с правилността на съдебното решение. Така формулираното основание не може да бъде разглеждано във връзка с основанията за допускане на решението до касационно обжалване.

В този смисъл не е разрешаван въпросът за това съществува ли задължение на застрахователя да приеме уведомление, при положение, че няма данни към застрахователя да е направено изявление. Има твърдение в отговора на исковата молба, че само е уведомен застрахователен агент. В този смисъл правен въпрос с посоченото съдържание не е разрешаван. Действително застрахователното дружество не се е противопоставило изрично на събирането на гласни доказателства. Но тези доказателства не са за уведомяване на застрахователя, а за уведомяване на застрахователния агент според твърденията на ответника – за всички обстоятелства, изложени в отговора на исковата молба. Първоинстанционният съд е допуснал до разпит свидетелите на ответника за установяване на твърдените в отговора обстоятелства. Съдът не е допуснал до разпит свидетел на ищеца за установяване на обстоятелства какъв е бил процесът на приемане на уведомления за настъпили щети. Допуснатите на ответника свидетели не са конкретно за обстоятелства по уведомяване на застрахователя, а за всички изложени обстоятелства в отговора, свързани с уведомяване на застрахователния агент. Липсва изрично съгласие по отношение на уведомяването на застрахователя да бъдат разпитани свидетелите, поради това и първоинстанционният съд, разпитвайки свидетелите не е сторил това на основание чл. 164, ал. 2 от ГПК. В този смисъл поставената втора част на втори въпрос не е разрешавана от въззивния съд. Прието е, че е недопустимо да се ценят свидетелски показания относно уведомяване на застрахователния агент, тъй като това обстоятелство е без значение. Няма разрешаване на правен въпрос за допускане на свидетели по съгласие на страните за изискуемо от закон писмено уведомяване.

По отношение и на двата правни въпроса касаторът сочи основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, изисква обосноваване от страна на касатора, че конкретно формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона /когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване/ и за развитие на правото/ когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите - т. 4 Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. ОСГТК № 1/2009 г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било довод, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба.

По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на решението до касационно обжалване.

Върховният касационен съд на Р България