Определение № 44 от 28.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 2269/2020 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на „Полтурист“ ЕООД, [населено място], и „Катаржина Естейт“ ЕООД, [населено място], срещу определение № 11853 от 18.08.2020 г. по ч.гр.д. № 1993/2020 г. по описа на Апелативен съд София. Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното: С определението, предмет на обжалване, състав на Апелативен съд София, е оставил без уважение частната жалба на „Полтурст“ ЕООД и „Катаржина Естейт“ ЕООД против определение от 06.02.2020 г. по т.д. № 1168/2019 г. по описа на СГС, с което е прекратено производството по делото на основание чл.118 вр. чл. 115, ал.1 от ГПК и същото е изпратено по подсъдност на Окръжен съд Стара Загора. За да постанови този резултат, въззивният съд е констатирал, че е предявен иск за ангажиране имуществената отговорност на двамата ответници – физически лица за това, че са подписали документи, оспорени по друго дело между страните, които ако се установи да са истински, накърнявали имуществените интереси на ищците. Отчетени са твърденията на ищците и настоящи частни жалбоподатели в обстоятелствената част на исковата молба и допълнителната искова молба за оспорване на документи като антидатирани, за това, че обективираните сделки в оспорените договори не съществували, били нищожни, че с действията си ответниците увреждали представляваните от тях дружества. Въззивният съд е приел, че не били налице предпоставките на чл. 116 ГПК за избор на съд, пред който спорът да е местно подсъден, с аргумент, че съгласно нормите на чл. 115, ал. 1 ГПК и чл. 105 ГПК във всички случаи делото било подсъдно на Окръжен съд Стара Загора. По отношение възражението за наличие на преюдициален спор, обуславящ спиране на делото, решаващият въззивен състав е посочил, че компетентен по него е съдът, който ще решава спора по същество, а не съдът, който по реда на инстанционния контрол преценява правилност на повдигнатия процесуален спор за местна подсъдност. Съставът на Апелативен съд София е развил мотиви за това, че не било съществено процесуално нарушение и не водело до отмяна на определението на първостепенния съд обстоятелството, че не била дадена възможност на настоящите жалбоподатели да вземат становище по направеното от втория ответник възражение за липса на местна подсъдност в срока за депозиране на допълнителна искова молба. Аргументирал този извод с обстоятелството, че по сходно възражение на първия ответник, извършено на по-ранен етап, настоящите жалбоподатели били взели становище, както и че несъобразяване с правото им на отговор не преклудирало правото им на защита, тъй като възраженията им били изложени в депозираната частна жалба и същите били разгледани от въззивния съд. Частната касационна жалба е допустима като подадена в срок, срещу подлежащо на обжалване определение. Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Частните касационни жалбоподатели са формулирали в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните въпроси: 1. „При наличие на предпоставките на спиране на съдебно производство на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК и направено възражение за местна подсъдност, може ли съдът да се произнесе първо по възражението за местна подсъдност и едва след това по основанието за спиране на делото или следва да се произнесе първо по основанията за спиране на производството, като при спиране на производството следва да се произнесе по възражението за местна подсъдност след отпадане на основанията за спиране?“ – при твърдяно противоречие с възприетото в т. 2 на ТР № 1/2017 от 09.07.2019 г. по тълк.д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС 2. „Съществено ли нарушението на съдопроизводствените правила от страна на първоинстанционния съд, при което на ищеца не е дадена възможност да изрази становище по направено възражение за местна подсъдност, при положение, че ищецът ще има възможност да изрази такова становище пред въззивния съд? Съществено ли е нарушението на съдопроизводствените правила от страна на първоинстанционния съд, при което едната страна производството ще има възможност да изрази становище си пред три съдебни инстанции (ответникът, направил възражението за местна подсъдност), а другата страна ще има възможност да изрази становище си само пред две съдебни инстанции (ищецът възразяващ срещу направено възражение за местна подсъдност, който ще може да изрази становище си пред въззивна и касационна инстанция)?“ – поради наличие на противоречие с възприетото в т. 9 на ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и 3. „При разделяне на производството по делото, след като вече е бил подаден отговор на исковата молба от ответниците, дава ли се нова възможност на ответниците за подаване на отговор на исковата молба, както и за упражняване на правата, които следва да бъдат упражнени в срока за подаване на отговор на исковата молба, включително и правото да се направи възражение по чл. 119, ал. 4 ГПК? Ако не е било направено възражение за местна подсъдност в срока за отговор на исковата молба, преди разделянето на производството, може ли ответниците да подадат нов отговор и да направят ново възражение за местна подсъдност след разделяне на производството?“ – с оглед твърдяно противоречие с възприетото в определение № 402/17.07.2009 г. по ч.гр.д. № 415/2009 г. на ВКС, III гр.о. Съгласно възприетите в т. 1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни указания, правен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, е този, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело, който е бил включен в предмета му, чрез валидно предприетите и извършени от страните процесуални действия и е свързан с обективираната в крайния му акт правна воля на съда. С оглед така възприетата и с тълкувателна практика дефинитивност на общото селективно основание, първият от въпросите не може да се счете за релевантен. Така формулиран въпросът предпоставя отговор относно последователността на процесуалните действия, извършвани от съда, каквато хипотеза обаче не е разглеждана от въззивния съд. Съставът на САС е аргументирал, че едва след надлежно сезиране, съдът разглеждащ спора по същество е компетентен да постанови спиране на производството по делото, т.е. по реда на инстанционния контрол произнасянето би било възможно само в хипотеза, при която е констатирана неправилност на определение, с което първоинстанционният съд е отказал да приложи чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, респ. при обжалване на първоинстанционно решение, което е постановено въпреки наличие на абсолютна процесуална пречка за надлежното упражняване правото на иск, какъвто не е разглеждания случай, тъй като САС разглежда различен процесуален спор. Изложеното обуславя и липса на твърдяната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като цитираното от жалбоподателите тълкувателно решение не намира приложение в хипотезата на настоящия частноправен спор. Вторият от въпросите също не е правно релевантен, тъй като същият не е свързан с решаващите мотиви на съда, в по-голямата си част е с хипотетично съдържание и е поставен изцяло в контекста на защитната теза на страната. Извън това не се явява установен и критерият на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото хипотезите, разгледани в т. 9 на ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, не разкриват допирни точки с разглежданата тук хипотеза. В т. 9 на посоченото ТР е изяснена касационната обжалваемост на определението на въззивния съд, с което е потвърдено първоинстанционно определение за отказ да се конституира трето лице-помагач, определението на въззивния съд, с което е потвърдено първоинстанционно определение, с което е отказано конституиране на главно встъпило лице и определението на въззивния съд, с което се потвърждава определение на първоинстанционен съд за прекратяване на производството поради неподведомственост /чл. 15, ал. 2 ГПК/ или неподсъдност на спора /чл. 121 ГПК/. Нито един от тези въпроси не е засегнат с обжалваното определение. Третият от поставените въпроси не отговаря по своя характер на правен такъв, обуславящ допускане до касационен контрол на атакуваното определение. Формулировката на въпроса не е съобразена с всички релевантни обстоятелства по делото. Не се обръща внимание на обстоятелството, възприето с влязло в сила определение № 1897/10.06.2019 г. по в.ч.гр.д. № 2638/2019 г. на САС, ТО, IX с-в, че заявените при условията на евентуалност два иска се разглеждат по различен процесуален ред – спорът по главния иск е гражданскоправен, а по евентуалния – търговски. Игнорира се още, че към момента на постановяване на определение № 719/06.02.2020 г. по т.д. № 1168/2019 г. на СГС, потвърдено с обжалваното определение, не е настъпила стабилизация на местната подсъдност, в каквато посока е структуриран въпросът. С оглед на това изцяло ирелевантно е приложеното от жалбоподателите определение № 402/17.07.2009 г. по ч.гр.д. № 415/2009 г. на ВКС, III гр., целящо обосноваване на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В същото за недопустимо е счетено произнасяне по въпроса за местната компетентност, което произнасяне не е зачело влязлото в сила определение на друг съд по същия въпрос. Именно наличието на влязъл в сила съдебен акт е обусловило недопустимостта на пререшаване на въпроса за местната компетентност, след като родовата подсъдност е била стабилизирана, каквато не е настоящата хипотеза. Следователно, при така депозираното изложение на основанията по чл.280, ал.1 ГПК обжалваното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение