Определение № 1785 от 09.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3336/2024 г.

и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. В. Г., чрез адв. Д. Ж., срещу въззивно решение № 2846 от 14.05.2024 г., постановено по в. гр. д. № 3445/2023 г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която е потвърдено решение № 14209 от 08.12.2022 г., постановено по гр. д. № 70327/2021 г. по описа на Софийски районен съд, за осъждането на Д. В. Г. да заплати на „Б. 8“ ЕООД сумата 2820,85 лева – остатък от дължимо възнаграждение за извършени СМР в апартамент с адрес в гр. С., ул. „Ц. С.“ ***, извършени въз основа на писмен договор от 11.01.2021 г., заедно с допълнителни дейности, включени в договора за изработка на 18.01.2021 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска – 08.12.2021 г. до плащането. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните въпроси: 1/ „Задължен ли е въззивният съд, съобразно разпоредбата на чл. 236, ал. 2 от ГПК, да изложи мотиви към въззивното си решение, в което да обсъди всички доказателства и да ги подложи на самостоятелна преценка и анализ, както и да обсъди доводите и възраженията на страните, въз основа на които да изведе собствени фактически и правни изводи по спорното материално право?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, решение № 192 от 29.01.2018 г. по т. д. № 44/2017 г. на I т.о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на II т.о., решение № 263 от 24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на I т.о. и решение № 111 от 03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на II т.о.; 2/ „Задължен ли е въззивният съд да уведоми страните, че променя правната квалификация на спора, дадена от първоинстанционния съд или че ще я допълни или че я разширява и следва ли да им даде възможност да съобразят процесуалните си действия с това действие?“ – твърди се наличието на противоречие с приетото в т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; 3/ „относно необходимостта от прилагане на чл. 20 ЗЗД във връзка с установяване съдържанието на конкретна договорна клауза, в съответствие с действителната воля на страните и императивните изисквания на нормативната уредба“ – поддържа се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 133 от 15.03.2021 г. по гр. д. № 3595/2019 г. на III г.о., решение № 128 от 17.12.2019 г. по гр. д. № 887/2019 г. на II г.о., решение № 122 от 18.07.2019 г. по гр. д. № 3238/2018 г. на IV г.о. и решение № 66 от 03.06.2024 г. по т. д. № 723/2023 г. на I т.о. Касаторът поддържа и наличието на основание по чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част. Ответната страна по жалбата „Б. 8“ ЕООД не взема становище по нея в предоставения срок за отговор. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. Въззивният съд е установил като безспорно между страните по делото, че са сключили договор за изработка както и, че ответницата е заплащала възнаграждение на ищеца. Като спорен въпрос е посочил този за стойността на СМР, която е заплатена. От фактическа страна е съобразил твърденията на ищеца, че започнали изпълнението на възложената работа, а ответницата изпълнявала задълженията си за плащане стойността на СМР до момента, в който следвало да се заплати стойността на необходимите допълнителни работи по укрепване, чието извършване било одобрено от ответницата; че без никакво обяснение на 26.04.2021 г. ответницата прекратила договора едностранно като сменила патроните на входната врата и по този начин ограничила достъпа на ищеца до апартамента; че до момента на прекратяване на договора ответницата била заплатила сумата в размер на 13 949 лв., като останал дължим остатък в размер на 8 997 лв., който остатък не бил платен и към момента на предявяване на иска; че ответницата била поканена да се яви пред нотариус за съставяне на акт, образец 19, но това останало без резултат. Доколкото ответницата е физическо лице, въззивният състав е приел, че не се касае до търговски спор, а и отделно сочената от ответницата правна квалификация не е в нейна полза, тъй като ако се касае до търговски спор, то тя няма да се ползва от защитата по ЗЗП, в който смисъл се е позовал на разясненията в Тълкувателно решение № 3 от 23.02.2022 г. по тълк. д. № 3/2019 г. на ОСГТК на ВКС. В тази връзка е преценил като неприложими доводите на ответницата за приложимост на нормите на ТЗ и по-конкретно чл. 302 ТЗ, която касае задължение на длъжника по търговска сделка. От правна страна въззивната инстанция е съобразила разпоредбата на чл. 258 ЗЗД, съгласно която с договора за изработка изпълнителят се задължава на свой риск да изработи нещо, съгласно поръчката на другата страна, а последната – да заплати възнаграждение. Приела е, че страните по спора са обвързани от облигационно отношение по договор за изработка от 11.01.2021 г. – извършване на основен ремонт и СМР в собствения на ответницата апартамент, находящ се в гр. С., ул. „Ц. С.“ ***. Взела е предвид, че в действителност съдът следи служебно относно неравноправни клаузи в договорите, сключени от потребители, но в настоящия договор не е констатирала наличие на такива, поради което и този довод на ответницата /счетен за бланкетен/ е намерила за неоснователен. Относно постигане на съгласие за обема и стойността на СМР по приложение № 1 към договора, въззивният съд се е основал на показанията на свидетеля Х., както и заявеното от свидетелката Ц., която е изготвила проектите към договора. Приел е, че изпълнението е започнало, което е установил и от показанията на двамата свидетели – отношенията между страните са „ескалирали“, както сочи свидетелят, когато се е установило, че следва да бъде заплатена стойността на извършените допълнителни дейности – укрепване с оглед обстоятелството, че се касае до стара сграда в центъра на гр. С.. Според свидетеля Х. тези допълнителни дейности са били извършени и тяхната стойност възлиза на 1500 лв. Необходимостта от извършване на тези допълнителни дейности /по укрепването/ също е намерил за установено от показанията на свидетелите, както и, че ответницата се е съгласила същите да бъдат извършени. Въззивният състав е кредитирал показанията на свидетеля Х., доколкото същият е бил нает в полза и на двете страни по спора, което обстоятелство е установил и от показанията на свидетелката Ц.. Възражението на ответницата, че съществува друга оферта, която е различна от тази, представена с исковата молба като приложение № 1 към договора, въззивната инстанция е преценила като недоказано. Изложила е съображения, че първоинстанционният съд е извършил подробен доклад, обективиран в определение № 15781 от 22.06.2022 г., който отговаря на изискванията на чл. 146 ГПК, включително е дадена правна квалификация на спора, както и е разпределена доказателствената тежест между страните; отделено е спорното от безспорното; дадени са изрични указания на ответницата, че нейна е доказателствената тежест да докаже, че такава „друга“ оферта съществува в правния мир. Като неоснователен е намерила и доводът на ответницата, че не ставало ясно дали сумите са със или без ДДС, тъй като видно от приложение № 1 към договора, изрично е посочено, че стойността на СМР е без ДДС. Констатирала е, че противно на соченото от ответницата, районният съд изрично е посочил каква е стойността на СМР без и с ДДС, поради което този довод също е приела за неоснователен. Въззивният състав е съобразил и нормата на чл. 261, ал. 1 ЗЗД, съгласно която изпълнителят е длъжен да изпълни работата така, че тя да бъде годна за обикновеното или предвиденото в договора предназначение. Посочил е, че съгласно чл. 266, ал. 1 ЗЗД, с какъвто иск е сезиран съдът в случая, поръчващият трябва да заплати възнаграждението за приетата работа; ако възнаграждението е уговорено по единични цени, размерът му се установява при приемането на работата – ал. 2 от същата разпоредба. Изложил е съображения, че в конкретния случай от представените от самата ответница платежни документи, приети в съдебно заседание пред първата инстанция, състояло се на 27.10.2022 г. и неоспорени от процесуалния представител на ищеца, се установява, че ответницата е извършила четири плащания, съответно на 12.01.2021 г., 28.01.2021 г., 04.03.2021 г., 28.03.2021 г. и 29.03.2021 г. на обща стойност 22 592,53 лв. В тази връзка е изтъкнал, че следва да бъде споделен изводът на районния съд, че независимо от липсата на съставен двустранен протокол по чл. 3. 1, б. „б“ от договора за изработка /този протокол бил предвиден за остойностяване на извършените СМР на стойност, не по-малка от стойността на дадения аванс и съставлявало етапно приемане на свършената работа/, от страна на ответницата е налице признание, че падежът на задължението й да заплати 40 % от стойността на СМР е настъпил, тъй като е налице частично изпълнение по същата клауза. Отчел е и обстоятелството, че в действителност протоколът образец 19, съставен на основание договореното в чл. 3. 1, б. „в“ от договора, не е подписан от ответницата, като същият й е връчен на 20.09.2021 г. с представената от ищеца нотариална покана, с която задължението е предявено за плащане. В допълнение е взел предвид и обстоятелството, че по делото е представено споразумение, което е изготвено и подписано от ответницата, в което споразумение същата е посочила „възложителят няма претенции върху свършената работа“. Констатирал е, че това споразумение е прието от съда в публичното съдебно заседание, състояло се на 10.11.2022 г., и видно от съдебния протокол от заседанието, автентичността му не е оспорена от процесуалния представител на ответницата. При тези данни въззивната инстанция е намерила, че в това споразумение се съдържа извънсъдебно признание на ответницата, че работата, обективирана в протокола, образец 19 е свършена, както и, че възложителят /ответницата/ няма забележки по количеството и качеството на извършените СМР. Позовавайки се на нормата на нормата чл. 264 ЗЗД, въззивният съд е отбелязал, че поръчващият е длъжен да приеме извършената съгласно договора работа; че при приемането той трябва да прегледа работата и да направи всички възражения за неправилно изпълнение, освен ако се касае за такива недостатъци, които не могат да се открият при обикновения начин на приемане или се появят по-късно; че за такива недостатъци поръчващият трябва да извести изпълнителя веднага след откриването им, като това не е необходимо, ако изпълнителят е знаел недостатъците; че ако не направи такива възражения, работата се счита приета. Посочил е, че спорът е разгледан от страна на първата инстанция, по отношение на това дали възложителят /ответник/ е направил своевременно възраженията си срещу изпълнението и крайният му извод е правилен. Установил е, че доказателства за направени от ответницата възражения във връзка с качеството на СМР не са ангажирани от същата по делото. Доколкото между страните не е било уговорено изпълнителят да представя на възложителя отчетни документи във връзка с чл. 53 – чл. 55 ТЗ, този довод на ответницата също е приел като неоснователен. В обжалваното решение въззивният състав е съобразил и разпоредбата на чл. 268 ЗЗД, която съдържа възможност за отказ от договора. Установил е, че съгласно цитираната норма ако има основателни причини, поръчващият може да се откаже от договора, макар изпълнението и да е започнало, като заплати на изпълнителя направените разходи, извършената работа и печалбата, която той би получил от изпълнението на работата. В конкретния случай е приел, че по безспорен начин се установява обстоятелството, че ответницата /възложител/ е сменила патрона на бравата като по този начин е преустановен достъпът до апартамента, в който е следвало да бъдат извършени договорените СМР. Формирал е извод, че тези конклудентни действия представляват отказ от договора от страна на поръчващия, но съгласно разпоредбата на чл. 268 ЗЗД това не я освобождава от заплащане на възнаграждение. Съобразно изложеното, въззивната инстанция е обобщила като правилно приетото от районния съд, че искът по чл. 266, ал. 1 ЗЗД за сумата в размер на 2820,85 лв. е доказан и основателен. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Поставеният от касатора в изложението първи въпрос е от процесуалноправен характер и касае задълженията на въззивния съд като инстанция по съществото на материалноправния спор – предмет на делото, и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. По този въпрос е формирана константна съдебна практика на ВКС, вкл. и с решенията, на които страната се позовава, съгласно която при съобразяване с изискванията на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Задължение на съда е да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да обсъди и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Следва да се посочи обаче, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Твърденията за нарушения на императивни правни норми, като тези на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, представляват касационни основания, чиято основателност се преценява при разглеждането на жалбата по същество, след евентуалното й допускане до касация. Освен това в случая въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК – за да обоснове извода си за частична основателност на исковата претенция, е формирал собствени решаващи мотиви по спора, след като е изложил и съображенията си по всички релевирани от страните доводи и възражения, в това число по доводите на ответницата за наличието на неравноправни клаузи в процесния договор, както и за липсата на яснота дали претендираните суми са без или с ДДС. Обсъдил е и е анализирал поотделно и в съвкупност всички доказателства и е посочил какво счита за установено от тях. Относно оплакването на страната, че въззивният състав е приел като доказателство документ – споразумение, което не е прието като доказателство по делото, следва да се посочи, че видно от протокола от проведеното пред първата инстанция съдебно заседание, на което същият е представен, съдът изрично е съобщил на страните, че ще го приложи по делото и би могъл да го използва като контролиращо доказателство за събраните гласни доказателства. Отделно от горното, въззивният съд е съобразил това споразумение като допълнителен аргумент в подкрепа на формираното от него становище, че обемът работа, който е следвало да се обективира в протокол – образец 19, е свършен. За да обоснове тази теза е ценил преимуществено представените от самата ответницата платежни документи за извършени от нея четири плащания. Следва да се посочи още, че въпросът доколко анализът на доказателствата и направените фактически и правни изводи са пълни, обосновани и правилни е ирелевантен за производството по чл. 288 ГПК. В обобщение обжалваното решение съдържа необходимите мотиви, които изясняват установената от въззивния съд частична основателност на исковата претенция. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с извършения анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които както се посочи, не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване и по втория въпрос относно правната квалификация на процесната искова претенция. Поставеният въпрос не кореспондира с фактите по делото, доколкото въззивният съд не е променял правната квалификация на иска. Позоваването в обжалваното решение на разпоредбата на чл. 79 ЗЗД се дължи на обстоятелството, че в случая предмет на делото е осъдителен иск за заплащане на суми по договор за изработка. В процесния случай са обсъдени от съда всички елементи, касаещи заявената претенция – въззивният състав се е произнесъл по заявените от ищеца факти, твърдения и заявен петитум и въз основа на тях е определил правната квалификация на предявения иск. Следва да се посочи и това, че въпросът за правната квалификация на иска е относим към преценката за правилност на решението, а не за неговата допустимост, като тази проверка се извършва във втората фаза на касационното производство. В мотивите на ТР № 2/29.03.2012 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че правната квалификация е свързана с допустимостта на решението само при нарушение на диспозитивното начало – произнасяне извън заявения обем и предмет на търсената защита. Обратно, когато произнасянето е в рамките на твърденията и петитума, но тези доводи и искане са подведени към погрешна правна норма, решението не е недопустимо, а неправилно. Преценката за правилност и обоснованост обаче се извършва от касационния съд само ако обжалването бъде допуснато. Не се констатират предпоставки за допускане на касационно обжалване и във връзка с последния трети въпрос, който касае критериите по приложението на чл. 20 ЗЗД. Въпросът е зададен общотеоретично, а не в контекста на правните разрешения на въззивния съд и не кореспондира с направените от съда изводи, обусловили крайното му разрешение и в този смисъл не притежава характеристиката на правен въпрос. Въпреки това следва да се посочи, че в практиката на ВКС, в това число и в посочените към изложението решения, последователно се приема, че при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи, съдът е длъжен да извърши тълкуване според визираните в чл. 20 ЗЗД критерии, за да изясни действителната воля на страните, като прилагането на критериите по чл. 20 ЗЗД изисква съдът да тълкува отделните договорни уговорки във връзка една с друга и смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността и като не подменя постигнатата от страните и обективирана в договора обща воля. Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Отделно от горното, питането е привързано към оплакванията на страната, че предходните инстанции не са извършили проверка на съдържанието на договора за наличието на клаузи, нарушаващи правата на потребителя, както и че не е изследван въпросът дали съгласно процесния договор уговорката на страните е за заплащане на дължимите суми с ДДС или без. Както се посочи в мотивите по-горе при отговора на първия въпрос, въззивният състав в случая е изложил съображения по всички релевирани от страните доводи и възражения, в това число по доводите на ответницата за наличието на неравноправни клаузи в процесния договор, както и за липсата на яснота дали претендираните суми са съответно с начислен или без начислен ДДС. Ето защо, по наведения въпрос не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. В обобщение не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение в обжалваната част до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответната страна не е поискала присъждането на такива. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,